БГ EN

Лулатата и моряка

07-02-2018 08:01

 

Американските индианци познавали тютюна от най-дълбока древност и го използували при религиозни обреди, за лекуване на рани и други лечебни цели, за пушене и смъркане. В Централна Америка наричали самото растение кохоба, гивка; инките — сайри, а табако („tabacos“. „tabaaco“) всъщност са пурите — свитъци от тютюневи листа, увити с тънък царевичен лист. Индианците от Централна Америка пък наричали „табако“ и лулата за пушене на тютюн.

Когато Колумб достигнал до първия американски остров (12.Х.1492 г.), наречен Сан Салвадор, групата, изпратена от адмирала във вътрешността на острова, направила интересно откритие.

Както Колумб записал в дневника си, испанците „срещнали много хора, които се връщали в село с горящи главни в ръцете си и някаква трева, от която поглъщали дим, както били свикнали“. Групата, на която се натъкнали испанците, носела голяма пура.

При всяко спиране за почивка индианците я запалвали с горящата главня, след това всеки „дръпвал“ три-четири пъти и изпускал дима от ноздрите си. След като се ободрявали по този начин, те отново тръгвали на път. На друго място Колумб говори за „малки мъждукащи корени“, на чийто пушек се наслаждавали жени и мъже, всъщност те били направени от навити листа.

Индианците ги пъхали в едната ноздра и ги захвърляли, след като няколко пъти вдишвали дима.

 

displayc


Първите пушачи европейци били моряците на Христофор Колумб. Един ден той видял половината от екипажа налягал на палубата с гадене и изпъкнали очи. Хората му поискали от индианците тютюневи лйста. И макар че непривичната наслада не им се отразила добре, те отговорили на ядосания си предводител, че не е вече в тяхна власт да се откажат от „дяволската трева“. По този повод Колумб отбелязва в дневника си: „Не разбирам какво печелят от тлеещата смукателна тръбичка.“

Сред първите растения, които били пренесени в Европа от Новия свят, бил и тютюнът. Най-напред в Испания, а по-късно и в Португалия от донесените семена поникнали първите растения.

Най-напред тютюнът бил отглеждан като декоративно и лекарствено растение, а по-късно под влиянието на пристигащите от Америка моряци — за пушене, дъвчене или смъркане на ситно смлян тютюнев прах — емфие.

Тютюнът станал панацея, универсално средство за лекуване на всякакви заболявания.

Само с това може да се обясни фактът, че в Германия за първи път тютюнът е бил пренесен през втората половина на XVI в. от лекаря Око. Удивително бързо се разпространило в Европа „пиенето на тютюн“, както някога наричали пушенето. Още в края на XVI в. само в Лондон имало около 7000 магазина за тютюн. Но се появили и противници на тютюна и пушенето.


През 1624 г. папа Урбан XIII постановил да се отлъчва от църквата всеки, който пуши или смърка тютюн. Това било потвърдено и от папа Инокентий XII в 1690 г., но папа Бенедикт XIII го отменил в 1724 г. — огромният търговски интерес принудил правителствата на европейските държави сами да действат за премахване на забраната.

variety

В Русия тютюнът се появил през втората половина на XVI в. Скоро тютюнът и употребата му били забранени от правителството и църквата. С указ, издаден от Петър I през 1697 г., който през време на пребиваването си в Англия и Холандия станал страстен пушач с лула, забраната за употреба на тютюн, както и търговията с него били отменени.

 

В Турция тютюнът бил пренесен за първи път през 1605 г. Тук пушенето с лула, чибук и наргиле, както и смъркането му бързо се разпространили. Появата на тютюна в България се отнася към края на XVI и началото на XVII в., когато той бил пренесен от турците.


След откриването на Новия свят с тютюна търговците направили същия блестящ бизнес, както с подправките от Индия и Океания, дали най-мощния тласък на географските открития и околосветските плавания. Европа забогатяла не от златото на инките, а от няколко екзотични растения. Първи от европейците, който се срещнал с индианци, пушещи с лула, бил испанският мореплавател Васко Нунец де Балбоа — човекът, който открил Тихия океан. С няколко вожда на индиански племена той завързал истински приятелски отношения. На урежданите срещи по стар местен обичай те пушели лулата на мира и приятелството.


Лула пушели и североамериканските индианци. Но те не били постоянни пушачи. Тютюневата наслада била отредена по-скоро за особени случаи. При религиозна церемония вождът или жрецът на племето изваждал „Вълшебната“ лула, обвита старателно в кожи. Свалянето на всяка обвивка на лулата и дългата и шийка било съпроводено с изпълняване на съответна песен - на антилопата, вълка, мечката и бизона.

След освобождаването на дългата шийка на лулата и от последната обвивка вождът благоговейно я вдигал първо към слънцето, после я навеждал към земята, насочвал я на север, юг, изток и запад, произнасяйки молитви, след което вълшебната лула напълвали с тютюн и запалвали с въглен. Вождът смуквал няколко пъти и я предавал по кръга. Всеки индианец дръпвал по няколко пъти от лулата и изпускал дим нагоре и надолу, произнасяйки кратка молитва към слънцето и към майката-земя.


При друг обред след запалването на „Вълшебната“ лула бил изпълняван бавен и спокоен танц от всички мъже, жени и деца. Начело с вожда те образували дълга процесия, лъкатушеща между шатрите на лагера и огъня в средата, като танцували и пеели песни за „вълшебната“ лула. Лула пушели индианците и при почивките по време на дълъг поход при търсене на нови ловни райони.


Особено интересен бил обичаят с лулата на мира и приятелството.

При сключването на мир и договори за приятелство старейшините на племето, предлагащо мира, запалвали лулата на мира, която обикаляла в кръг и всеки смуквал по няколко пъти от нея.

 

Като най-скъп подарък на вожда на племето, с което сключвали договора за мир, били изпращани сплитове от най-хубав тютюн и красива лула от черен камък с дълга, богато украсена с орлови пера шийка. Останалият от древността индиански обичай за лулата на мира бил възприет и от моряците: старият морски вълк подавал на новака в екипажа като на другар по страдания своята димяща лула, като преди това изтривал мундщука в ръкава си. Tози моряшки обичай се запазил чак дo XVII в. Лулата била предпочитана и станала атрибут на моряците, защото морякът не можел да работи при вятъра и солените пръски с горяща цигара или пура в уста.

На корабите били отредени специални места за пушене, а след залез слънце се забранявало да се пуши. Нарушаването на тази забрана на военните кораби водело до тежки наказания, докато на търговските кораби не се спазвала особено строго. Но затова пък не малко пожари на борда на тогавашните дървени кораби ставали от безгрижно отношение с огъня при пушене… Пушенето било забранено и в много пристанища, понеже корабите били борд до борд и пожарът на един от тях би унищожил цялата флотилия. Навярно забраната за пушене след залез е дала повод за дъвчене на тютюна. Докато лулата била заимствувана от индианците, дъвченето и смъркането на тютюн са чисто европейско откритие.

Моряците дъвчели на борда и по време на работа, понеже лулата пречела при катеренето по вантите, въртенето на шпила и търкането на палубата. Най-често сдъвканият тютюн не се изхвърлял, а го изсушавали и след това го тъпчели в лулите.

buds_packed

На корабите пушели пресован тютюн, защото се запазвал по-добре и заемал малко място. Състоял се от листа, увити като чилета, които се режели на резени като салам. Повечето тютюни 3а лула били смесица от Порто Рико, Кентъки, Виржиния, Мериленд, Варинас. Ала моряците се задоволявали и само с един сорт.

Тютюнът се числял към корабното продоволствие и капитаните купували най-евтините сортове, но винаги отвъдморски! Пристрастяването към пушенето с лула понякога стигало дотам, че при свършване на запасите от тютюн на борда пушели чай или морска трева от дюшеците.

Удивително е, че начинът за получаване на огъня за запалване на лулите при американските индианци, както и при европейците бил един и същ — кремък, огниво и прахан. Всичките съставки на „древния“ кибрит се пазели грижливо в кожена торбичка, пристегната плътно с тънък кожен ремък. Праханта трябвало да бъде винаги суха, влакнеста и мека, а кремъкът да дава големи искри, формата на огнивото била най-разнообразна и подобно на лулите с различна украса.

Тъй като на борда трудно се запазвала праханта суха, запалването на лулата не било лесна работа. Някои моряци използвали за тази цел лупи, с помощта на които насочвали слънчевите лъчи в една точка.



Смята се, че мореплавателят Рейли, който през 1584 г. основал в Северна Америка английската колония Виржиния, донесъл в Европа първата лула. Лулата допринесла много за победния марш на тютюна, особено сред моряците (англичани, холандци, испанци, португалци, французи), и скоро този начин на пушене станал „най-мъжествената“ форма на тютюнева наслада.

English-Clay-Pipe_01

Отначало били употребявани каменни лули, както при индианците, но впоследствие започнали да се изработват лули от дърво, морска пяна, слонова кост и печена глина. Моряците се задоволявали предимно с глинени лули с дървена шийка и мундщук или с обикновени дървени лули.


По време на експедиции редица подводни изследователи са намирали много лули.


През 1959 г. от известния пиратски център Порт Роял, потънал при земетресение, се заинтересувал американският изобретател, един от първите акванавти и страстен търсач на потънали съкровища Едвин Линк. При подводните разкопки на развалините на форт Джеймс от дъното бил изваден дървен черпак, оловни лъжички, бутилки от ром, голям глинен поднос и глинени лули с причудливи форми, които били на мода през XVII в.


През ноември 1965 г. с изследването на потъналия Порт Роял се заел един от опитните подводни археолози -Роберт ф. Маркс. Още при първото си спускане той открил под водата разрушена стена. Около нея като в сейф били за пазени много интересни находки. Всеки ден от дъното излизали все нови и нови предмети — оловни лъжички, блюдо, оловни чинии, сребърна монета от осем реала, свещник, стари метални чаши за вино. Открити били шест стени остатък от някакво здание.

В очертанията на зданието и около него били намерени много здрави и строшени бутилки, чаши и около петстотин глинени лули. Това голямо количество лули, повечето с различни печати, изработени от различни майстори и при това повечето опушени, довело до извода, че зданието е било обширна кръчма — таверна. Всеки от посетителите би могъл да има по няколко любими лули или пък в таверната е процъфтявала търговията с лули.

По-късно била открита още една таверна, а към края на експедицията от морското дъно били извадени шест хиляди и петстотин лули.

 

Още един любопитен факт — на дъното изследователите видели великолепен тютюнев лист. Паднала от зида тухла го затиснала в тинята, където той се запазил в отлично състояние два и половина века.

meerschaum_pipe_nat_museum

При проучване на останките на потъналия холандски кораб „Слот тер Хууг“ друг известен подводен изследовател, белгиецът Робер Стенюи и сътрудниците му извадили много монети — гулдени и дукати, сребърни кюлчета, две оръдия, тухли от баласта на кораба, стъклени бутилки, медни копчета, сребърни катарами за обувки, два майсторски изработени капака за табакера, както и значителна колекция от лули от бяла глина, фуниеобразни, с дълга втулка. Откритите находки дали интересна информация на археолозите за търговията със задморските колонии.


През лятото на 1962 г. при учебни спускания в района на Карантината леководолази от BHBMV „Н. Й. Вапцаров“ попаднаха на находки от амфори и котви. Още същата годинп Археологическият музей във Варна организира проучване на това находище. Имах щастието да участвувам в него. както и в едномесечната експедиция „Карантината 63″. От морското дъно извадихме десетки цели амфори, множество фрагменти, няколко силно обраснали древни котви, светилници, открихме подводен вълнолом. Малко по-западно от основното петно, близо до старото турско „скеле“, коловете на което се виждат след силно вълнение, попаднахме на останките на неголяма гемия. Личаха килът, ребрата и части от обшивката. Поради малката дълбочина (около 2 м) не им обърнахме необходимото внимание.

Мислехме, че нищо не може да се запази от прибоя на такава дълбочина. Много, по-късно, през лятото на 1968 г., повторно се спуснах на гемията заедно с двама приятели. Една находка, лула от бяла глина с изпъкнало шестлистно цвете на чашката, ни накара да променим мнението си за тази гемия. Тук навярно можеха да се намерят и други интересни неща. Но за това трябваше да разместваме камъните върху кила и ребрата на гемията, да разчистваме пясъка, да надникваме и под дъските на обшивката. Упоритият труд беше възнаграден — извадихме керамичен свещник, гледжосано блюдо с цветни орнаменти, стомна и над петнадесет лули от бяла глина с орнаменти, всички неопушени.


Малките размери на гемията — дължина 9 – 10 м и ширина около 3 м — ни позволяваха да предположим че лулите не са принадлежали на екипажа, а са били част от товара на кораба. От този извод могат да се направят две интересни предположения: товарът на гемията е бил предназначен за износ и лулите са били местно производство или гемията е пристигнала във Варна с товар лули, произведени най-вероятно в Турция.


В полза на местния произход на лулите от гемията при Карантината говори фактът, че в колекцията на Варненския археологически музей белоглинените лули от XVIII и XIX в. са представени от голяма група — 38 броя. Тогава товарът на гемията е бил предназначен може би за Румъния или Русия?


Гемията с лули при Карантината, потънала вероятно към края на XIX в., обаче съвсем не беше моята първа среща с този вид находки под вода. Още през лятото на 1967 г. в бухта Ватарухи, близо до устието на река Ропотамо попаднах на дъно с едър пясък, осеян със стотици керамични парченца. Внимателният оглед ме доведе до малък предмет с необичайна форма, който се оказа малка, счупена, обрасла глинена лула.


Не съм пушач и през ум не ми е минавало тогава, че тази малка счупена лула ще сложи началото на една колекция от лули, повечето извадени от дъното на морето.


Находките следваха една след друга, окото ми като че все по-лесно ги забелязваше на дъното. Интересна лула от розова злина с голяма чашка с печатчета на двете страни на втулката, изобразяваща алебарда от едната страна и абордажна кука от другата, намерих при едно спускане в залива на Мичурин през 1969 г. Две лули извадих от дъното на южната бухта на село Китен — едната през есента на 1969 г. от кафява глина, със счупена втулка, с орнаменти, познати от някои лули в сбирката на Варненския археологически музей, и втората —през лятото на 1976 г., белоглинена, приличаща по форма и орнаменти на една от лулите, извадена от гемията при Карантината.


Друга лула от червена глина, с малка чашка и прибрана до чашката втулка ми беше подарена от леководолаза Веселин Венков, който я намерил край остров Болшевик през 1975 г. при подводни работи по прокарването на кабел за острова. Железен чибук с обковка от сребро и богати орнаменти, с капачка на чашката, както и оригинална малка месингова луличка с дупка за синджирче на втулката ми бяха подарени от леководолаза Петър Колев. Притежавам и няколко глинени лули, почти без орнаменти, както и две счупени, намерени на сушата около фара на Шабла.


Голям интерес предизвика една богато орнаментирана лула от тъмнокафява глина, с гланцова повърхност и печатче с йероглифи на втулката, която намерих след разкопките при реконструкцията на градинката на ул.„Цариброд“ във Варна.



Лули били произвеждани от най-различни материали: черен камък, предпочитан от индианците; глинени лули с дървени шийки и мундщуци, с които пушели главно моряците; от дърво; порцеланови — произвеждани в Холандия и Унгария; лули от морска пяна от Виена, докато се стигне до най-нови лули от пластмаса с вътрешна чашка от морска пяна. Някои лули били богато украсявани — във Варненската сбирка има глинена лула с позлата. Употребявали се и украсени със сребро, слонова кост, диаманти и перли лули и чибуци.

Голяма колекционерска рядкост са огризаните и опушени лули на няколко велики мореплаватели, между които украсената с диаманти лула на Морган и чибукът от слонова кост на Кид. Най-висока колекционерска стойност обаче има остатъкът от каменната лула на Рейли, паднала от устата му, когато главата му се търколила на пясъка.

Tози мореплавател се покачил на ешафода с димяща лула подобно на мнозина капитани и моряци, които съпровождали на морското дъно своя потъващ кораб със запалена лула или с тютюн между зъбите.


Източник: За морето
Траян Траянов; Алманах ФАР79

 

----------

BGswim.com се появи в Интернет на 8 юни 2002 г. Бяхме първата и най-популярната плувна медия в България. Продължаваме да сме. Присъедини се към Фейсбук групата на BGswim.comза да научаваш новините около „сините“ и водните спортове.

 


 


Тагове: лула, история, любопитно, тютюн


Delfina

Спринт
Други новини