БГ EN

Волята на Фелпс – I част (видео)

Снимки: Gulliver Photos/Getty Images
Снимки: Gulliver Photos/Getty Images
18-08-2018 10:03 | Николай Кръстев

 

Плувният великан Майкъл Фелпс връща лентата на историята за най-великите битки на 100 м бътерфлай. BGswim.com ви прави съпричастни, предоставяйки в три части напоителните спомени на най-великия олимпиец.

От седемте медала, които Мат Бионди спечели на олимпийските игри в Сеул през 1988 г., пет бяха златни, един сребърен и един бронзов. Мат остана втори на 100 м бътерфлай. Той се обърна първи и 10 м преди финала все още водеше. С доближаването до стената Бионди трябваше да избере. Да направи още едно загребване, когато може би и половин би му стигнало за златото или да се плъзне. Той избра второто. Проблемът – не беше преценил достатъчно прецизно дистанцията.

На 99-ия метър Мат водеше. След финала той остана втори. Плъзването му позволи на Антъни Нести да се промъкне преди него. Времето му беше точно 53 секунди, а на Мат – 53,01.

 


Антъни беше второкурсник в университета във Флорида и плуваше за родината си, Суринам, малка държава на североизточното крайбрежие на Южна Америка. По това време в цялата страна е имало само един 50-метров басейн. От 1985 г. Антъни тренира в САЩ, първо в частно училище в Джаксънвил, а после в колеж в Гейнсвил.


И изведнъж той се превръща в първия олимпийски медалист на Суринам! Става също първият тъмнокож, който печели отличие от олимпиада. В Суринам ликът на Антъни се появява върху пощенска марка и специална серия от златни и сребърни монети.


Отначало, Мат не може да повярва. „Стотна от секундата – казва той. – Ами ако не си бях изрязал ноктите...”.

На националния шампионат през 2002 г. във Форт Лодърдейл победих Иън Крокър и постигнах първия си голям успех на 100 м бътерфлай. Антъни дойде при мен и каза: „Точно така победих Мат Бионди в Сеул. С финалното докосване”.




В този ден за първи път осъзнах колко важен е финалът в стоте метра бътерфлай. Сред другите състезания в календара ми, то винаги беше най-тежкото индивидуално. Защо ли? В сравнение с останалите е по-кратко и просто – трябва да си бърз. И защото обичайната ми стратегия да плувам в нормално темпо първите 50 м и да натисна след обръщането винаги ме поставяше в позиция да се боря до последните метри.


Когато бях на 12 години,  треньорът ми Боб Боумън ме шокира. Един ден дойде при мен и ми каза: „Майкъл знаеш ли каква е моята работа?”. „Не”, отвърнах. „Да те вкарам във форма. А знаеш ли каква е твоята? Да пипнеш проклетата стена”. Той не каза „проклетата”.


Още тогава Боб се опитваше да ми набие в главата, колко важен е финалът, че трябва да плуваш агресивно докато не докоснеш стената. Той не толерираше отпускане в края на дистанцията дори на тренировките.


Всичко ми се изясни през онзи ден на 2002 г. Думите на Антъни просто затвърдиха това, на което Боб ме учеше. Ако овладея финалното докосване на стената, това може да се окаже решаващо в голямо състезание.


Не можех да спра да мисля за всичко това, след като се класирах за финала на 100 м бътерфлай на олимпиадата в Пекин през 2008 г.

 

Сърбинът Милорад Чавич изглеждаше като много сериозен конкурент. Бяхме в една предварителна серия ден по-рано. Той се обърна първи и завърши за 50,76 секунди, което беше олимпйски рекорд. Аз бях шести след първите петдесет метра, с една дължина зад него, но увеличих темпото и заковах на 50,87 секунди. В полуфиналите Чавич завърши с най-добро време, моето беше второ. Крокър, който от 2003 г. насам държи рекорда на 100 м бътерфлай, остана трети заедно с Андрю Лаутерщайн от Австралия. Крок заяви: „Хората гледат към мен, но Чавич е в отлична форма и ще бъде трудно състезание”.

Наистина финалът щеше да е много труден и оспорван. Трябваше да се опитам да надскоча себе си в първите 50 метра и да не спирам да натискам до финала. Последните метри и докосването на стената можеха да се окажат решаващи.


Един корейски журналист на пресконференция в Пекин ме попита: „Има ли някой на тази планета, който може да ви победи?”. Засмях се и свих рамене. След няколко секунди отвърнах: „Не съм непобедим. Никой не е”.




Иън Крокър ме е побеждавал на 100 м бътерфлай. И въпреки че станахме добри приятели, той не би имал нищо против да ме победи и в Пекин. Ни най-малко.

„В спорта един човек се опитва да отклони останалите от мечтите им – казваше Крок. – Майкъл има негови цели, аз имам свои. Няма да се чувствам зле, ако вложа сърцето си във финалното плуване и спечеля”.


Крок е един от най-великите атлети, родени в Мейн. А Мейн е нямал дори „удобствата” на Суринам, докато той е растял. В целия щат не е имало басейн с олимпийски размери. Вместо това, в първите си години, Крок е тренирал в 25-метров басейн с четири коридора, намиращ се в началното му училище. Басейнът се е използвал и за физиотерапия на деца с проблеми в развитието. Според разказите на Крок, памперсите им невинаги са опазвали басейна чист.


Крок, също като мен, е диагностициран с разстройство на познавателното развитие, което в неговия случай се изразява в трудности във фокусирането на вниманието. В гимназията са започнали да се появяват първите признаци на депресия; когато заминава да учи в колеж в Тексас, той търси медицинска помощ и започва да взима антидепресанта „Золофт”.


Крок винаги е бил един от най-отговорните хора които познавам, проницателен и мислещ за бъдещето си. От години има слабост към класически модели автомобили; един от първите, които си купи беше „Буик Ривиера‘71”. Купил си е първата китара в осми клас за Коледа. Запитан за любимата му песен на Боб Дилън, той отговаря, че това е като да избира между всичките си вдишвания през последните 25 години.


За мен не е изненада, че Крок умее да флиртува с думите. „Стоте метра бътерфлай са дар, който ми е даден. Затова раздрусвам машината си за пари и чакам да видя какво ще излезе от нея”.


Крокър спечели на 100 метра бътерфлай в националните квалификации през 2000 г. На олимпиадата в Сидни завърши четвърти, на 22 стотни от бронза и беше част от щафетата, която постави световен рекорд. През 2002 г. добавих стоте метра бътерфлай към състезателните си дисциплини. Във Форт Лодърдейл го победих и слязох под националния му рекорд. Това ме изкара на сцената, а през следващата година имаше световно първенство в Барселона. В първия полуфинал в Испания, украинецът Андрий Сердинов записа 51,76 сек и подобри световния рекорд, който оцеля пет години. Той задържа върховото постижение само до втория полуфинал, когато аз заковах хронометрите на 51,47. Във финала подобрих собствения си рекорд – 51,10. Но Крокър записа 50,98. Той беше първия мъж, който слезе под 51 секунди.

 

 

След финала, Боб ми каза: „Преглътни загубата. И прецени бързо как ще се представиш пред журналистите. Дали ще си огорчен или добър и учтив? Помни, по-добре да загубиш сега отколкото следващото лято”.


„Мразя да губя и мисля, че ще съм още по-надъхан – казах на журналистите. – Определено съм гладен за злато в Атина догодина. Имам много цели за постигане и една от най-важните е победата на 100 метра бътерфлай”.


Имаше още нещо освен медала, което се разиграваше в това плуване в Барселона. Най-бързият американец щеше да участва в щафетата на финала на Олимпиадата. Вторият щеше да се бори в предварителните серии. Боб беше категоричен – мое задължение е да плувам в тях.


Тръгнах си от Барселона с пет златни медала, но и с картината в главата ми как Крок и още три момчета са на подиума със златни медали и рекордно време. Крокър се беше подготвил по-добре от мен за стоте метра бътерфлай на световното в Испания. Аз трябваше да го победя в Атина. На сутринта след състезанието, местен вестник излезе със заглавието “Phelps es humano” (Фелпс е човек).


Йън Крокър

На корицата на октомврийското издание на „Плувен свят” през 2003 г., с големи жълти букви пишеше: „Свръхзвуков”. Беше Крок, с китара в ръка, подпрян на онзи „Буик”. Вътре в списанието имаше обширна статия с огромна снимка на Крокър от финалното плуване на 100 м бътерфлай. Откъснах снимката и я закачих над леглото си. Тя беше първото нещо, което виждах всеки ден. Всяка сутрин тази снимка беше като нож, който ме пронизваше в гърба. Но ме стимулираше. Тласкаше ме напред. Наказваше ме.


На националните квалификации през 2004 г., Крокър не просто ме победи отново, той свали времето си до 50,76. Олимпийският финал се очертаваше като класика.


До него, от редица истории, които съм му разказвал, за плаката и какво съм направил с него, Крок знаеше, че неговите успехи ме мотивират. Но както се оказа, аз съм мотивирал него. Той е пазел в главата си тази картина, как го подминавам в последните 50 метра и никак не му е харесвало.


Ние бяхме олицетворение на най-чистата форма на спорта, мотивирахме се взаимно, за да изстискаме най-доброто от себе си. Полуфиналите в Атина почти повториха тези в Барселона. Сердинов спечелия първия с олимпийски рекорд с 51,74. Във втория аз подобрих постижението му – 51,61, а Крокър записа 51,83.




Щафетата беше преди финала на 100 м бътерфлай. Въпреки това треньорите решиха аз да плувам в квалификационните серии. Крок ме беше победил в Барселона; той беше считан и за лек фаворит в бътерфлая. Освен това по-рано през седмицата на 400 м съчетано той показа, че не е в най-добрата си физическа форма. Треньорите решиха да го запазят за финала.


„Искам ли да плувам на финала на щафетата? Разбира се!”, казах на журналистите. Докато загрявах за стоте метра бътерфлай, Боб ме погледна в очите. „Майкъл ще спечели”, помисли си той.


След първите 50 м изглеждах обречен. Крок се изстреля от стартовото блокче като ракета. След обръщането плуваше под графика на световния си рекорд, а аз бях пети на 77 стотни от него. И започнах да натискам. Изскочих на трето място, Сердинов и Крокър все още бяха пред мен.


В трибуните, Боб спря да гледа към басейна след първите 50 метра, защото мислеше, че изоставането ми е твърде голямо. Двайсет метра преди финала плувах рамо до рамо с Крокър. На 15-ия метър Боб отново се осмели да погледне към водата. Беше решил, че второ място не е зле. Тримата с Крок и Сердинов посегнахме към стената. Само аз бях преценил размаха си перфектно. Разтеглих се максимално и докоснах стената. Свалих очилата си за да видя светлинното табло. Сердинов беше заковал на 51,36, Крокър на 51,29 и аз – на 51,25!


Седемнайсет състезания в програмата ми в Атина и все още имах достатъчно сили за да се добера до стената и мечтите си. Четири стотни от секундата – докосването може би наистина направи разликата.


След състезанието Крок заяви пред една телевизия: „Майкъл е силен и упорит, много труден съперник. Няма друг начин да го опиша. Знаех, че няма да се предаде и показах най-доброто, на което бях способен. Горд съм и с двама ни”.


По-късно, на почетната обиколка, видях Марк Шпиц. Той ми помаха, а палецът му беше свит, показваше ми, че знаеше, какво съм направил. Победата на 100 м бътерфлай беше четвъртото ми индивидуално отличие.


Имах и два бронзови медала от 200 м свободен стил и 400 м съчетано плуване. А оставаше щафетата, която се предполагаше, че ще спечелим, така че щях да събера 8 медала.

Крок от своя страна, дойде в Атина за три златни медала. Ако аз плувах в щафетата, той щеше да се прибере без нито един. Преди да започна да се състезавам на 100 м бътерфлай той нямаше конкуренция. Сега аз бях олимпийски шампион. Но заради мен той държеше световния рекорд.


Крок беше спечелил сребро и бронз на Олимпиадата. Възможно ли е това да изглежда като провал? По някакъв начин, да. Защо от всички останали състезания, точно на Олимпийските игри трябваше да се разболее и гърлото му да се възпали? Не беше честно. Не изглеждаше честно спрямо човек, чиято снимка съм поглеждал стотици пъти с огромно уважение. Той беше съперник, да. Но беше и съотборник и приятел.

Помислих затова още малко и казах на Боб, че Крок трябва да заеме мястото ми във финала на щафетата. „Той го заслужава”, отсякох.

 

„Добре – каза Боб разбиращо. – Отиди да кажеш на Еди. Но Майкъл, сигурен ли си? Искам да го чуя от теб”. „Това искам”, отвърнах. Някой отиде да съобщи на Крок, който тъкмо излизаше от допинг контрола. „Но, аз приключих”, изуми се Иън. „Не, не си”, му отвърнаха. Сега беше негов ред да каже не. „Не съм го заслужил”, противеше се той. „Напротив, Иън”, отвърнах аз. Накрая той се съгласи. Оставихме Еди да го обяви пред пресата. „Дойдохме като отбор и ще си тръгнем като такъв”, заявих аз, заставайки зад всяка дума. „Нямам думи – каза Крок. – Чувствам, че това е огромен подарък, който ми е трудно да приема. Но искам да скоча в басейна и да разсека водата”. Което, разбира се, той и другите трима – Арън Пиърсол, Грег Хансен, Джейсън Лезак – направиха.

Крок изригна с най-бързото щафетно бътерфлай плуване правено някога и американците свалиха почти секунда от досегашния световен рекорд. Аз ги подкрепях от трибуните, обул широки къси гащи и джапанки. След награждаването Корк дойде при мен и двамата се прегърнахме. „Поздравления”, казах му. „Благодаря ти”, ми отвърна той. По-късно Крок заяви пред всички: „Благодарих на Майкъл, защото той е една от главните причини да имам възможност да плувам на този финал. Той ми направи подарък”. Беше лесно решение. Беше правилното решение.


Очаквайте втората част!

 

----------

BGswim.com се появи в Интернет на 8 юни 2002 г. Бяхме първата и най-популярната плувна медия в България. Продължаваме да сме. Присъедини се към Фейсбук групата на BGswim.comза да научаваш новините около „сините“ и водните спортове.

 


 


Тагове: майкъл фелпс, мат бионди, антъни нести, йън крокър


Delfina

Спринт
Други новини