БГ EN

Златният плувец

Снимките са от филмите„ Златния плувец“, „Дългият път на Крокодила“ и личен архив
Снимките са от филмите„ Златния плувец“, „Дългият път на Крокодила“ и личен архив
21-09-2019 10:19 | Василен Димитров, СПРИНТ

 

Любомир Тодоров се спасява от комунизма с плуване, в Австралия се прехранва с лов на крокодили, за да се превърне най-добрия речен търсач на злато.

 Стефан Тодоров - най-добрият подводен оператор в България, а навярно и в Европа, е изкушен до маниакалност в „сините“ спортове. Винаги е готов да помогне безрезервно и безвъзмездно на плуването. Така бе и по време на демонстрацията на бразилския ас Нелсон Силва през февруари миналата година, когато се потопи на дъното на басейна на Спортната палата, за да документира показното.

Тодоров е заснел е над 60 филма и общо 4500 часа по Карибско и Червено море, из бреговете на Мозамбик и Северна Африка, в Тихия океан и по австралийските коралови рифове, където през 1991 г. среща един невероятен българин, чиято съдба сякаш е оживяла изпод перото на майстор в приключенския жанр. И в крайна сметка е родила филмовия портрет „Златния плувец“, чиято фабула по сценария на Тодор Пасков оживява и на страниците майския брой (№16) на списание „СПРИНТ“.

 

Главният герой се казва Любомир Тодоров – бивш национален състезател по академично гребане, със стаж във водната топка, жадуващ свободата повече от всичко. Заради нея плува 20 км в море пълно с акули, за да избяга от комунистическа България. Стига чак до Австралия, където се превръща в прототип на Дънди Крокодила. А после трупа богатство като златотърсач в реките на Зеления континент и Папуа и Нова Гвинея.

 

През 1965 г. Любомир Тодоров е обещаваш спортист. Приет е в отбора на „Левски“ по академично гребане, после и в националния. Преди това тренира водна топка. Отличен плувец е. Като гребец участва на силни състезания, включително и на предолимпийски регати. Една от тях е в Италия. Там се ражда идеята за бягството и точно как ще бъде извършено то. Възпитан в спортния дух, растейки сред софийския елит, Любомир Тодоров не успява да свикне с мисълта, че е част от социалистическата система. Макар и тийнейджър той осъзнава, че не може да се впише в която и да е обществена система, защото сам иска да бъде господар на съдбата си. И това може да се случи само в дивата природа. Далеч от цивилизацията. На 19 г. решава да сложи главата си в торбата със съзнанието, че с излизането от България връщане назад няма. 

 

През 1970 г. Любо минава заедно с братовчед си Николай границата с Югославия. По това време малцина имат мотор, Любо един от тях. Оставя го и пеша стига чак до Адриатическо море. В тъмата на нощта плува с братовчеда към италианския бряг. С кожени якета, дънки и ботуши. Връхлита ги ято птици и пеперуди, разбират, че се задава буря. В природната стихия виждат спасението. Тя ще е тяхното прикритие, а по-късно ще разберат, че може би ги е спасила и от акулите. На 5 км от брега се изгубват, мислят един за друг, че са се удавили. Събират се в къмпинговия лагер за бежанци от социалистическите страни в Латина. Приемат ги като герои. Дават им уиски да се стоплят. На другия ден регионалният вестник излиза със заглавие на първа страница: „Драматичното бягство на българите“.

 

Любомир Тодоров премерва с теглилки на терен изваденото злато, за което се гмурка по 10 часа на ден.


„Основната причина да избягам е, че не се виждах като част от тази машина. Политическата обстановка бе такава, че отделната личност трябваше да танцува на една мелодия независимо дали иска. Просто чувството ми за свобода, че мога да видя свят и да потърся своето щастие непрекъснато ме привличаше. Бягството стана ненадейно. Последните 20 км бяха с плуване в залив, който практически беше пълен с акули, но не го знаех. Не беше лесно, но бях претръпнал. Единственото нещо бе ония бряг в далечината, на който пристигнах за щастие.“

Разказът на филма „Златния плувец“ върви зад кадрите на силуета на мъж, плуващ бавно и методично по залез слънце. Светлината на картината е златиста, каквото трябва да е впечатлението за „златния плувец“. Внушението се подсилва от кавала на българска фолклорна музика с мотиви от песента „Ветре“.

 

После мъжът излиза от реката, за да се потопи в мравуняка на австралийския град. Спира се пред витрините на бижутерни магазини. Оглежда масивните златни фигурки на морска тематика. Усмихва се. Доволен е сякаш усеща, че фигурките най-вероятно са направени от качественото злато, които вади от години от дълбините на държавата-континент. Сетне влиза в бижутерския магазин и отива в офиса на оценителя. Вади от бурканче за детско пюре златни камъчета. И под прожектора на специална лампа и лупа изсипва от кожена кесийка прашинки от благородния метал. Това е преобразеният прототип от на съвременния златотърсач от разказите на Джек Лондон. Действащ в друго време и в други условия.

 

В момента на заснемането на филма през 1991 г. Любомир Тодоров е вече от 20 години емигрант в Австралия и за този период сменя много професии. Накрая решава, че  призванието му е да търси злато. „Когато златото попадне в банките компютърът е този, който определя неговата цена. За мен обаче то има друга стойност.

 

Тук картината рязко се сменя. Любо подкарва огромния си джип из прашните пътеки стесняващи се в пущиняците на Северозападна Австралия, за да подпали моторницата нагоре до реката.

Там се намира неговият базов лагер. По пътя, криволичещ под ниско провесилите се клони няма друг човек. Корморани, пеликани, крокодили, огромни прилепи-вампири. Това са неговите приятели през следващите 10 часа. Крокодилите Джонсън са безобидни. Тяхната компания дори е приятна. Морските обаче са изключително опасни. Дърпат нагоре от устието на реката.

 

Убиват дори когато не са гладни.

 

„Когато работя в тропическа Австралия често се срещаме. Те са тук, откакто свят светува. Аз съм човекът обезпокоил техния дом“, пояснява Любо Тодоров. Той прекрасно познава природата на това древно чудовище. Преди да подхване златотърсачество е бил ловец на крокодили.

Българският Дънди Крокодила


Когато през 1971 г. стъпва в Австралия, идеята му е да прекоси континента на кон от единия край до другия. Приключенският му дух обаче подхваща друга посока. Запознава се с двама братя от Югославия, които се подготвят за авантюра в северозападната част на страната. Решават, че ще пробват късмета си с лов на крокодили, който по това време е забранен и вдига допълнително цената на кожата. Снабдяват се с пушки от друг български емигрант – собственик на магазин за ловни и риболовни принадлежности. През дългия черен път, на места превърнал се в свлачище, поемат без кола 4 по 4. Крайната цел е изоставена станция за риболов в Порт Пири.

 

Подводният оператор Стефан Тодоров направи достояние смайващата история на авантюриста


„Падаше голяма пара. Крокодили имаше много, но работата си беше тежка и неприятна. Не толкова стрелбата и опасностите. Будувахме от 12 полунощ до залез слънце, дебнейки в тъмното. Придвижвахме се с миньорски каски на главата през реката и светвахме от време на време. Когато забелязвахме крокодил, опитвахме се по разстоянието между очите да определим големината му. Струва ли си. Гасиш лампата на каската и се приближаваш още – до 5-10 м. После светваш и стреляш. Аз имах пушка „Магнум“ 22-и калибър. Имаш само секунда, максимум две. Не го ли удариш, жертвата може да си ти. Не ми беше приятно сутрин, когато след целия този тежък труд, да дерем крокодилите. Понякога по 6-7. Да махаме прецизно мазнината от кожите, защото при 40 градуса щяха да се развалят за часове. Осолявахме ги, навивахме ги на руло и хайде при изкупвача. Докарвахме си добри пари. Тогава не виждах рисковете. Усещането беше същото като бягството ми през граница. Единият от братята обаче загина по-късно“, добавя още изумителни епизоди от биографията си бившият гребец и майстор на гмуркането.

Започва да търси злато,
прочитайки една книга

 – „Златната река“. В нея е пълно със страхотни разкази, пресъздаващи последните 100 години от живота на Австралия, когато се е развивала като държава. А добиването на злато по това време е основен поминък и средство хората да намират своята свобода. Така решава и той да стана един от тях.

 

В район на неговия прощъпалник – Просепайн, намиращ се на остров, за първи път пробва късмета си като златотърсач. Когато не може да упражнява любимия си водолазен спорт с туристите, решава да дръпне към планината с леген и сито в ръка. Потапя се в реката и скоро се натъква на жълтеникава прашинка.

 

„Направи ми страхотно впечатление. Аз, човекът от Европа, от малка България бях потърсил това злато и го намерих. За мен то е безценно. Даде ми този начин на живот, към който винаги съм се стремял. При това природата ми постави загадки като тази: Ето тук е това, което цялото човечество търси, но само ти го намери!“, смее се саможивият чешит.



Не всяка река носи злато

„Първо трябва да мине през златоносен район. Той е доставчикът на безценния метал и реката го събира в своето корито. Процесът трае милиони години. Накрая реката се превръща в банка, от която аз с моите умения и машина засмуквам от дъното тези пари под формата на злато. Може 1000, 10 хиляди или

100 хиляди долара с едно гмуркане

за 7-8 часа“, продължава Тодоров.

 

Машината за търсене на злато в най-груб вид може да бъде описана като огромна прахосмукачка, чиято помпа изсмуква водата от дъното и качва нагоре малки камъни, чакъл и пясък. Събраният материал минава през сито. При късмет, златото се задържа. „Когато намеря злато, оставам дълго под водата. Изведнъж всмукателната машина спира да работи. Свършила е горивото. Кислородните бутилки са се изпразнили. А аз трябва да изляза на повърхността. Неусетно е станало 5 следобед“, оживява се Тодоров, който започва да сваля обемистия неопренов костюм, бутилките, маската. После минава през поточната линия, където вече е филтрирана голяма част от дънната тиня и камъни. Присяда на брега на реката и търпеливо прецежда пясъка първо през леген.

Сетне и в ситото

„Моите разбирания са, че няма човек, който да не вреди на природата, независимо дали го иска или не. Въпросът е щетите да бъдат минимални. Не чувствам, че вредя на природата. Та аз върша нейната работа. Е, може би малко по-бавно. Седя на един вир седмица или година, после отивам на друга река. И когато си тръгвам, мястото е такова, каквото съм го заварил“, продължава Тодоров.

 

Прибирайки се вкъщи при съпругата и дъщерята, отлива чаша уиски. Разказва хиляди пъти повтаряни истории за лова на крокодилите, за бягството от комунизма, и все се връща към любимата тема за златото.

 

„Мога да наблюдавам златото ми с часове, така както някой би го правил с картина на Пикасо. Или с пламъка на огъня. Но не гледам на него, както другите хора. Нямам по мен нито пръстен, гривна или златни бижута. Имам късчета злато, намерени преди 30 г., за които са ми предлагали колосални суми и не съм ги продавал. За мен те имат сантиментална стойност. Напомнят ми откъде съм тръгнал, обобщава Златният плувец. - Тези, които търсят пари или злато не са щастливи. За мен щастието е в момента, в който напускаш тази земя да не си нанесъл много щети на хората, а и на природата. За мен щастието е свободата да се скитам под водата, носен от подводните течения, оставайки живота си на океана. Трябва да има хора като мен. Такива, които не искат да бъдат част от съвременното общество и утвърдените порядки. Такива, които искат да са част от природата. И това е за мен цената на златото“.

 

Любо Тодоров не е променил житейската си философия и през последните 25 години, които живее в Папуа и Нова Гвинея. Омагьосан е от първичността и неподправеността на човека, слял се в пълна хармония. Запалва се по местната култура - притежава впечатляваща

колекция от 2000 дървени маски.

И разбира се, изкушен е от факта, че в това забравено от цивилизацията райско кътче има реки от злато. Създава нова компания - „Нешънъл Голд”. Верни служители са  му неподвластните на меркантилни страсти коренни жители. Макар и да не се щура из реките и храсталаците, както на младините си, наближаващият 70-те Любо не е загубил младежкия си ентусиазъм. Прави машини за търсене на злато. Усъвършенствал е някогашният си верен речен комбайн. Подковал го е с лицензи. Продава машините на хора от неговата порода, желаещи да газят в реките, бленувайки блясъка на златото. Понеже там наистина има злато, тези машини са много скъпи.

Освен това Любо разполага с огромна територия. Дадена му е с лиценз за разработване на злато и заедно с негов съдружник се опитва да я картографира и да я даде на някоя голяма компания. И иде реч не просто за събиране на злато от реките, но за мащабен рудодобив.



„Тук хората са напълно свободни. Ако говорим за утопия и комунизъм, Нова Гвинея е комунизъм, защото тук всичко идва от хората за хората. Когато пътуваш по реките с издълбани канута и пристигнеш в някое село, което е напълно примитивно, хората те правят да се чувстваш като у дома си. Те имат всичко, те имат живота в ръцете си и свободата да живеят всеки един ден, без да мислят, че в края на този ден трябва да платят рента, електричество и всички други работи“, споделя Любо Тодоров във втория филм за него - „Дългия път на крокодила“, направен през 2011 г. Дело е на Марио Марков, който заедно със Стефан Тодоров откриват Златния човек при снимките на поредица от 7 филма за Големия бариерен риф. През 2013-а Марков пише и книга за авантюриста – „Дългият сън на крокодила“. Замисълът е двете продукции да оживеят на голям екран, чийто идеен проект е одобрен от Националния  филмов център.

 

За самия Любо реализацията ще бъде завръщане в игралното кино след повече от половин век. Актьорският му дебют е през 1968 г. във филма на Въло Радев „Черните ангели”. „Бях германски пилот, когото Царят беше поканил в България. Въло Радев - най-големият режисьор по онова време, ме хареса, докато стрелях в ловния парк, тъй като бях част от националния отбор по ловна стрелба. Така се запознахме. От него научих много за филмите. Това бе за мен прозорец към другия свят – света, в който можеш да поставиш твоето мнение пред хората и да запазиш част от живота, който си минал пред камерата и зад нея”, връща лентата за финал Златния плувец, който се занимава също и с продуцирането на филми.

Изобщо целият му живот е като на кино.

----------

BGswim.com се появи в Интернет на 8 юни 2002 г. Бяхме първата и най-популярната плувна медия в България. Продължаваме да сме. Присъедини се към Фейсбук групата на BGswim.comза да научаваш новините около „сините“ и водните спортове.

 


 


Тагове: златният плувец, Любомир Тодоров, Стефан Тодоров, истории, чешити


Delfina

Спринт
Други новини