БГ EN

Пътят до Рио и пътищата след Рио (част II)

25-10-2016 13:45

 

Най-бързата българка във вода Нина Рангелова представя в три части в рубриката си „Вие питате, Нина отговаря” подготовката и изявата на третата си олимпиада. Също и нагласата за живота след участието си в най-висшия спортен форум.  В тази част втора тя говори за емоциите в Рио.

Пиша тази поредица блогове с ясното съзнание, че това ще е вероятно най-трудното нещо, което някога съм писала. Не защото не знам какво да напиша, а защото ми е трудно да превърна всичките си мисли в думи. Трудно е защото знам, че трябва да бъда на сто процента открита и да излезна отвъд зоната си комфорт. Също обаче знам (или поне силно се надявам), че написаното ще докосне поне едно или две плувни сърца на деца, които имат мечти да станат плувни шампиони и рекордьори.

Между басейна и работата

На олимпийските игри в Лондон през 2012 година нямах норматив „А” и много се мечтаех да се класирам за Рио по този начин. Успях да го постигна. И то цяла година преди олимпиадата.


В началото на септември 2015 г. се върнах отново в Далас и поднових тренировките. След стажа, който карах като част от обучението ми в Южния методистки университет, ми предложиха да остана в компанията на почасова работа и с работно време съобразено с плувния ми график. Разбира се приех. Знаех, че парите, останали от подготовката ми през 2015-а нямаше да бъдат достатъчни, за да се издържам. Работата също ми харесваше. Щеше да е полезна за реализацията ми в бъдеще.






Започнах да плувам и да работя. Ставах в 5:30 часа и тръгвах за тренировка. Веднага след това отивах на работа. После на следобедната тренировка. В началото беше добре и не ми тежеше кой знае колко. С времето обаче започна да ми става все по-трудно. Едвам ставах за сутрешната тренировка, а следобед бях страшно изморена и неефективна.

Когато имахме тежки серии, не плувах много добре. Чувствах се изтощена. През ноември започнах да изпитвам болки в рамото. Беше поносимо. Мислех, че ще отмине. Знаех, че нямам време за почивка. Европейското първенство в Израел наближаваше. Болките обаче не само, че не спираха, а дори е усилваха. Губех все повече сила в рамото си и не можех да загребвам силно. Рамото ми имаше нужда от почивка, но времето ме притискаше.


Въпреки добрите ми класиранията и двата финала, които отбелязах, не успях да подобря рекордите си на нито една от дисциплините. Знаех причините и трябваше да ги елиминирам.

Като се върнах в България направих магнитен резонанс и той показа, че имам възпаления на няколко сухожилия в раменната става. Докторът ме предупреди, че ако продължавам да натоварвам рамото мога да ги скъсам и тогава дори участието ми на олимпиадата щеше да е под въпрос.


Реших да не плувам на отборния шампионат и започнах да ходя на възстановяване и нагревки. Плувах много по-малко. Колкото да не загубя усещане към водата.

През януари започнах бавно да се възвръщам към тежките тренировки. Излезна и финансирането за олимпийците и дойде спонсорството от Виваком.

Напуснах работа,
започнах само да тренирам.



Да ям и да спя. Това, което правят всички професионални спортисти в света. Цялото ми ежедневие беше насочено към плуването. Знаех, че съм на прав път. Започнах да правя допълнителни тренировки на сухо. Можех да си позволя да ходя на много повече възстановителни процедури.

 




Дойде и европейското първенство в Лондон през май. С треньора ми Стив Колинс решихме да почина малко, но да не правим пълно заостряне. Все пак имаше само два месеца до Рио. Въпреки това се чувствах уверена и силна. Бях убедена, че мога отново да влезна на финали на 100 и 200 св. стил. Шестото и седмото място, както и националните рекорди, които записах ми показаха, че вървим в правилната посока за влизане на поне полуфинал в Рио.

 

В Рио

Предолимпийският лагер във Флорида мина много добре. Чувствах се повече от отлично във водата и времената, които показвах, бяха винаги по-бързи от зададените.

При пристигането ни в олимпийското село ни чакаше човек от българската делегацията и БОК. Той ни настани в апартаментите и ни разказа за селото. Всичко вървеше идеално, но няколко дни преди след пристигането започнах да усещам някакво драскане и лек дискомфорт в гърлото.

Казах на д-р Лозанов, който е лекар на националния отбор по плуване. Даде ми ефизол за гърлото и беналгин, който да елиминира евентуалната поява на нещо по-сериозно. На следващия ден се чувствах добре. И така до вечерта преди първия ми старт… Събудих се в 5 сутринта, около 3 часа преди алармата ми да звънне. Бях с леко запушен нос и не толкова леки болки в гърлото. Опитах се да заспя отново. Не се получи. След около два часа отидох при доктора на олимпийския отбор д-р Стругаров и той ми даде нео-ангин.

Това беше всичко, което можех да взема на този етап.


Сега като се замисля, не знам дали всъщност гърлото ме болеше, когато отидох на басейна. Мисля, че дори и да ме е боляло,

подсъзнателно подтисках болката
и не доброто си здравословно
състояние. Нямах избор.



Това беше денят, за който се борих толкова време. Това беше денят, който чаках толкова дълго. Нямаше да позволя на каквото и било да ми попречи да осъществя целта си. Излизайки от водата и виждайки времето си, не бях доволна. Не бях и разочарована. Бях много близко до националния си рекорд. В интерес на истината, си мислих, че това  време може и да стигне за полуфинал.

Имаше още три серии след моята. Вървях към миксзоната с изтръпнали от плуването крака и знаех, че там ще ме чакат журналистите… Какво да им кажа? Толкова надежди и очаквания. Мислих си „ами, ако не влезна на полуфинал?”


Нещо вътре в мен обаче говореше „няма как толкова много хора да плуват толкова бързо. Същото беше и в Лондон.”

Да, ама не. Седях в миксзоната с Йордан Йовчев и гледах на екраните. Не вярвах на очите си. Бях 22-ра. Дори не бях толкова близко до полуфинала. Това беше. Всичко безславно приключи. Без полуфинал или дори рекорд. В заявките бях с 27-мо време и 22-рото място все пак си беше по-добро класиране от заявеното.

Опитах се погледна ситуацията от положителната страна. Знаех, че дадох 110% от себе си подобрих класирането си. Това беше всичко, което имаше значение в този момент.

След изтощаването от 200 св.стил здравословното ми състояние се влоши. Няколко часа след дисциплината не можех да говоря. Гласът ми звучеше все едно съм била на тридневен концерт и съм викала с пълно гърло. На следващия ден беше още по-зле.


Докторът ми забрани да говоря.


С треньора ми комуникирахме само с жестове. Когато исках да кажа нещо, трябваше да шепна, за да не напрягам гласа си. Дойде и 100 св. стил. Исках да стартирам. Знаех, че няма да мога да плувам бързо. Нямаше да се откажа просто така обаче. Исках да се боря, независимо от резултата.

Първият петдесетак беше добър. Времето ми беше същото, като когато направих рекорд. След обръщането обаче имах чувството, че плувам срещу течението. Нямах въздух, нямах сила. Знаех, че няма да е добре. Когато спрях на стената, дори не исках да поглеждам таблото. Излезнах от басейна. Майка ми и баща ми седяха в публиката. Не можех да ги погледна.

Наведох главата си и тръгнах към миксзоната. Усещах сълзите в очите си. Поех си дълбоко въздух и си казах “Нино, стягай се, голяма работа!” За щастие БНТ не бяха в микса. Не исках да ме снимат така. Останалите журналисти обаче бяха там. Питаха ме “какво стана?” не можех да кажа нищо. Сълзите се стичаха по бузите ми.

Завих се с кърпата
и просто заплаках.

Не можех да се сдържа. Не можех да го контролирам или предотвратя. Бях срината. Имах чувството, че всичко, което бях направила, за да стигна до там, беше безсмислено.

За мое огромно щастие родителите ми бяха там и ми помогнаха да се разсея. Да не мисля за случилото се.

 




Помогнаха ми да разбера, че въпреки, че не съм изпълнила задачата си и разочарованието на много хора, това е без  значение. Дадох всичко от себе си. И то не само по време на олимпиадата. Правех го всеки ден преди нея.

И това е нещото, което всеки един от нас може да направи: да бъде най-доброто, което може да бъде в определения момент. Ако успеем да направим това, то вече ни прави победители.

 

Мисля, че тук е моментът да благодаря на всички, които ми помогнаха през годините. Получих много голяма подкрепа от хора, които никога не съм очаквала. Те ми подадоха ръка, когато най-много имах нужда от това. Няма да ги споменавам поименно. Просто те не го желаят.

Важно е обаче за всички да знаем, че тези хора ги има. Благодаря на г-н Кристиян Минковски, който винаги ми казваше “момиче има още от къде да сваляш.” На г-жа Таня Богомилова, която преди всяко голямо състезание ми казваше “и на финалите да не забравиш да си държиш лепенката до последно,” а аз винаги и отговарях: “Ама чакайте да видим дали ще влезна,” “Аз знам, че ще влезеш,” винаги ми казваше.

Благодаря на моя треньор Стив Колинс, който ми осигури база и помогна да продължа да тренирам. Дори, когато не бях част от неговия колежански отбор. Благодаря разбира се, и на родителите си, които винаги са ме подкрепяли независимо дали съм побеждавала или губила.

Благодаря и на всички хора, с които животът някога ме е сблъсквал за добро или за лошо. На моя бивш клуб „Младост’91” и на моя настощ „Спринт”. На Община Пловдив за подкрепата и помощта и разбирането. Толкова сте много.


Очаквайте част III – Пътят след  Рио

Част I ТУК

Снимки: Евгени Цеков и Костадин Андонов, БОК

 

----------

BGswim.info се появи в Интернет на 8 юни 2002 г. Бяхме първата и най-популярната плувна медия в България. Продължаваме да сме. Присъедини се към Фейсбук групата „Плуване & Водна топка“, за да научаваш новините около „сините“ и водните спортове.

 


 


Тагове: Нина Рангелова, плуване, олимпийски игри, Рио
Коментари

7Dni Sport

Delfina

Спринт
Други новини