БГ EN

За поуките и щетите във водната топка през комунизма (ЧАСТ II)

Иван Славков-Батето награждава призьорите във водната топка по време на европейското първенство в София през 1985 г. Снимка: архив BGswim.com
Иван Славков-Батето награждава призьорите във водната топка по време на европейското първенство в София през 1985 г. Снимка: архив BGswim.com
05-01-2017 09:35 | Любо Бонев

 

Във втората част от темата  „За поуките и щетите във водната топка през комунизма“  Любо Бонев – един от асовете ни във водната топка, говори за историите зад успехите на любимия му спорт. Разкрива как Иван Славков-Батето е помагал постоянно на ватерполистите ни, но това не би трябвало да му отреди място в идеалния отбор на ХХ в. Съветва как водната ни топка да покаже глава над водата.

 

Както и днес, и по времето на комунизма  спортът беше политика.  И политиците го използваха по какви ли не начини. Два пъти имаше бойкоти на олимпийските игри – в Москва през 1980 г. от страна на САЩ и западните страни и в Лос Анджелис през 1984 г. от СССР и соцстраните. За един спортист, който се е готвил 4 или повече години за една олимпиада, един такъв бойкот е ужасно нещо. Може да сложи край на кариерата му.

 

За българските ватерполисти обаче тези два бойкота дойдоха като „дюшеш“ при игра на табла. През 1984 г. не успяхме да се класираме, но след бойкота се организираха т. н.  контраолимпиади за различните видове спортове. Ние имахме късмет и нашата се проведе в Куба, заедно с волейбола и бокса.

 



За игрите в Москва отборът ни не се беше класирал, но поради бойкота и неучастието на САЩ и ГФР се получи покана за участие и по този начин националите заминаха за СССР.

Чувал съм, че не е било без помощта на Иван Славков-Батето. Като бивш ватерполист и зет на „Първия“

 

Батето е помагал в много
случаи на водната топка у нас.


Под негов патронаж се провеждаше редовно международния турнир за Купата на държавната телевизия във Варна. Много пъти е „удрял по едно рамо“, когато отборът трябваше да замине на състезание, Световна Купа или олимпийска квалификация извън Европа. Тогава такива участия се смятаха за безмислени от ръководителите на БСФС.

 

На мен лично също ми помогна в една ситуация, когато исках да напусна ЦСКА, а шефовете на клуба не ме пускаха. С едно обаждане разреши проблема. Така ставаха тези работи в онези години.

 

За всичко, което е направил за нашия спорт му свалям шапка! Не мога да разбера обаче, защо някои журналисти и деятели на водната топка, за да го предразположат към себе си, меко казано го издигнаха на пиадестал като ватерполист?

 

Та чак избраха  Батето и в отбора на века!

 

Ами това е неуважение към поне 15 играчи, които не попаднаха в тази класация и на които Батето не може да стъпи и на малкия им пръст. Някои ще кажат: „За мъртвите или добро, или нищо“. Само че цялата фраза е: „За мъртвите или добро, или нищо, освен истината“. А тя е, че Батето не само че няма изигран мач с националния отбор, но няма нито една минута игра в официален мач с него.

 

 

 

Част от националния отбор по водна топка по време на контраолимпиадата в Куба през 1984 г.
Любо Бонев - авторът на статията, е вторият отляво на дясно. Снимка личен архив


По онова време някои от спортните ръководители не бяха никакви спортисти, а „спуснати с парашут“ комсомолски или партийни активисти. Като се почне от председатели и заместник-председатели на БСФС, ръководители на националните федерации по различните спортове и се стигне до спортните дружества.

 

Чувал съм разкази от първа ръка или съм бил свидетел на неверояти истории като тази. След един важен мач за Купата на Европа ни събира зам.-председателя на ЦСКА, полковник Захариев. Бяхме загубили заради много наивна грешка на наш съотборник, когото бяха изгонили до края на мача без право на смяна.

 

Който разбира от водна топка знае какво означава това. Нямаш никакъв шанс да победиш с човек по-малко, особено когато играеш срещу равностоен съперник.

 

Почва ни полковникът: „Какво е това нещо? Вие трябваше да победите даже и с човек по-малко! Малко тренирате! По колко часа на ден тренирате?“. „По 2,30 ч. сутрин и 2 ч. следобед“ – казваме. „Много е малко. Трябва да тренирате по 8-10 часа като гимнастичките и борците!“. Споглеждаме се и си представяме на какво ли ще приличаме, ако престояваме по 8-10 часа във водата всеки ден.

 

Същите тези хора се нерядко намесваха и в треньорските решния.

 

Опитваха се, и понякога успяваха, да наложат свои протежета за сметка на други, заслужили с качествата си играчи. Особено, когато трябваше да се замине на някое хубаво турне. Като например световното първенство в Кали, Колумбия през 1975 г. Тогава треньор на отбора беше баща ми - Симеон Бонев.

 

Един от играчите от разширения състав ходеше с дъщерята на виден спортен деятел, партиен функционер. Баща ми нямаше никакво намерение да го вземе за световното първенство. Няколко дни преди да заминат викат баща ми при зам.-председателя на БСФС и му казват: „Симо, това е наше момче, трябва да пътува за Колумбия!“. Не са знаели с кого си имат работа!

 

„Може да е ваше, но на мен
не ми върши работа и няма да пътува.“

 

И не пътува. Но колко ли други такива са пътували?

 

 

На такива, а и на по-обикновени турнета в западните страни, задължително идваше човек от Държавна Сигурност. Представяха ни го под най-различни имена: човек от ДКМС (Комсомола), от Министерството на строителството, от БСФС и т. н. Но за нас си беше просто „куката“.

„Куката“ следеше кой какво прави, с кого се среща, какво си купува и най-вече следеше някой да не „избяга“, макар че какво би направил, ако някой решеше да остане? Както е ставало с много ватерполисти, особено от по-старите поколения.

Бяха едни от първите спортисти, избрали живота на Запад. Но не бяха забравили откъде са тръгнали. Винаги идваха да ни видят, когато ходехме по турнири най-вече в ГФР и САЩ.

 

По-късно, към средата на 80-те години, нещата станаха по-лесни и вече можеше български ватерполисти официално и съвсем легално да играят в чужбина. В момента този проблем не съществува.

Първо, защото имаме свободата да пътуваме навсякъде и второ, защото почти няма ватерполисти с такива качества.

 

Няма „куки“, но няма и пътувания. Тогава БФВТ и клубовете имаха осигурен приличен бюджет от държавата и не беше нужно, а и не можеше, да се търсят допълнителни средства.

 

Сега пак имат бюджет от държавата, който е крайно недостаъчен, но могат да се търсят и спонсори. Като че ли не можахме да се пренастроим от изцяло държавната издръжка към пазарната икономика, където всеки клуб или федерация трябва да се оправя сам.

 

Клубовете го постигат някакси. Приходите им са главно от месечните такси и евентуално някой спонсор или богат президент-любител на водната топка. При тях е въпрос на оцеляване и нямат друг вариант.

 

При БФВТ нещата не стоят по този начин. Не може да се разчита да дойде за президент някой богат бизнесмен и да започне да налива пари във федерацията.

 

Невъзможно е.

 

 

Президентът трябва да е добър мениджър,

 

да познава водната топка и да направи от федерацията печелившо или най-малкото самоиздържащо се предприятие. По какъв начин? Като се създаде един атрактивен продукт, който включва националния шампионат, самите играчи, треньори и т.н. По този начин ще се увеличи медийният интерес, а и спонсори ще се намират по-лесно.

 

Нека си спомним, че например през 1979 г. мачовете за Купата на България се предаваха директно по държавната телевизия. Но имаше какво да се види. Интрига в двубоите и качествени играчи. Някои сигурно ще ми се изсмеят и ще кажат: „Тоя е луд! Това у нас е невъзможно!“.

Може би е трудно, но не и невъзможно. За да се създаде такъв продукт трябва много търпение, да не се търсят бързи резултати.

 

Необходимо е да се вкара международен опит, ноу-хау и съвременни методики в  тренировъчния процес. А това не е толкова трудно.

Вече повече от 20 г. живея в Испания, тук са също Свилен Пиралков и Иво Пачалиев, но никой не ни е попитал: „Абе, можете ли да ми уредите да дойда за една седмица да гледам тренировките на „Барселонета“, „Барселона“ или „Сабадел“?.“


Или да изпратят от БФВТ някой треньор със същата цел?  

 

И тримата бихме им помогнали с удоволствие. Но предполагам, че нямат нужда и всичко им е ясно, затова не го правят. Не е поради липса на пари, защото едно такова нещо няма да е повече от 500-600 €.

 

В онези години можехме да се учим само от „братските социалистически страни“, но тогава те бяха водещите във водната топка: Унгария, СССР, Югославия, даже Румъния. Имахме треньори като Виктор Агеев (трикратен медалист от олимпийски игри със СССР), Саша Древал (олимпийски и световен шампион със СССР), Золтан Домотьор (олимпийски шампион с Унгария) и Юлиус Капша (един от най-добрите румънски треньори).

 

От всеки по едно нещо да научиш (а научихме много повече), пак е от голяма полза. От друга страна наши треньори можеха да ходят в тези страни, да видят и да се учат от техните тренировъчни методики.

 

Спомням си, че Васко Томов (Бог да го прости!) беше ходил в Унгария и след това започна да прилага в националния отбор съвсем различни от познатите ни дотогава  упражнения за плувна, техническа и тактическа подготовка.

 

И имаше резултат! Стига човек да има желание да върви напред, да научи нещо ново.

 

Ако го нямаш това, тъпчеш на едно място и ще продължават да те бият с по 25:0.

 

Докога?


Четете първата част ТУК

----------

BGswim.com се появи в Интернет на 8 юни 2002 г. Бяхме първата и най-популярната плувна медия в България. Продължаваме да сме. Присъедини се към Фейсбук групата на BGswim.comза да научаваш новините около „сините“ и водните спортове.

 


 


Тагове: комунизъм, Иван Славков-Батето, Любо Бонев, водна топка
Коментари



Delfina

Спринт
Други новини