БГ EN

Драмата в Пърт срещу Китай (I част)

28-12-2018 12:35 | Любо Бонев

 

Каква е най-голямата мечта на един спортист? При всеки е различно, но участието на олимпийски игри винаги ни е мотивирало до крайна степен. Така стояха нещата и с мен точно преди 30 години, въпреки че за медал не можех и да си помисля. Самото присъствие на олимпийски игри бе достатъчно и не може да се сравни с никакво друго спортно състезание. Като малък винаги се вълнувах, когато гледах дефилирането на националните делегации на различните страни при отриването на някоя олимпиада и си мечтаех един ден и аз да бъда там.

Наистина е невероятно да представляваш страната си на такъв форум и да бъдеш аплодиран от 80-90 хиляди души, когато излезеш на стадиона. Нещо, което не можах да изживея, за съжаление

 

Беше 1992 г., гледах откриването на олимпиадата в Барселона по телевизията. Както е обичайно, последна излиза делегацията на домакините - в този случай Испания. При появяването ѝ стадионът в Монтжуик щеше да падне от рева и аплодисментите на публиката. Знаменосец беше некой да е, а принц Фелипе, престолонаследникът, сега вече крал на Испания, който тогава участваше в надпреварата по ветроходство. Камерите се пренесоха бързо върху официалната трибуна, където двете му сестри, инфантите Кристина и Елена, не можаха да сдържат сълзите си от вълнение и гордост.

Аз също, защото на първия ред в испанската делегация беше майка ми (б.р. – Емилия Бонева), която по това време беше треньорка на испанския отбор по художествена гимнастика. Все пак един член от семейство ми беше там. В същото време си давах сметка, че на мен едва ли ще ми се отвори друга възможност за това.

Бях вече на 30 години, а следващата олимпиада щеше да е след още четири. Тогава върнах лентата 4 години назад и си спомних за пропуснататавъзможност да се класираме на олимпийски игри в Сеул 1988, когато имахме наистина реални шансове. Днес, когато минаха 30 години оттогава си мисля, че ще е интересно да споделя моята гледна точка като пряк участник в събитията.


Ще започна от малко по-рано. След европейското в София през 1985 г., Тома Томов, дотогавашният ни треньор в националния отбор и ЦСКА, замина на работа във Франция. На негово място в националния отбор дойде по-малкият му брат, Васил Томов (Да почива в мир!). Васко беше ходил в Унгария да наблюдава и разучава тренировъчната методика на унгарската ватерполна школа, нещо което бяха правили много малко български треньори до този момент, пък и до сега.

И най-важното бе, че започна да прилага видяното там - плувните тренировки бяха по-различни, по-интензивни, с по-малко почивки между сериите; изчезна самоцелното вдигане на щанги за ОФП, натрупаната обща сила се „пренасяше“ в специфична сила във водата чрез разнообразни упражнения, които ние наричахме „ОФП във водата“; залагаше на подвижната игра, понякога даже без централен нападател, с повече заслони и контрааки.



1988 г. Добро настроение царува в българския отбор между мачовете в Пърт. Отляво надясно: Росен Цанев, Любо Бонев (надолу с главата), Яни Георгиев, Андрей Андреев (седнал), зад него е Георги Господинов и Дарий Дановски. Снимки: Архив Любо Бонев и Тома Томов

 

В началото на 1986 г. реших да наблегна на ученето във ВИФ (беше крайно време!) и за да завърша без проблеми годината казах на Васко Томов, че тази година няма да играя в националния отбор и през есента ще замина в Испания при родителите ми. Естествено, не му стана много приятно. Целта ми беше да се опитам за заиграя в Испания.

Заминах, но не си бях направил добре сметката – тогава не разрешаваха чужденци да играят в испанското първенство. Въпреки това бях доволен от престоя ми там. Тренирах и играех приятелски мачове с един от водещите тогава испански клубове, Real Canoe NC, където баща ми (б.р. – Симеон Бонев) беше треньор през 1982 и 1983 г. Поддържах добра форма и научих много нови неща. Беше сблъсък с нова за мен ватерполна школа, от което човек винаги има полза.

Междувременно следях изявите на националния ни отбор, който играеше добре на различните турнири.

 

Васко Нанов беше звездата, лидерът и голмайсторът на отбора

 

и не остана незабелязан от италианските клубове. Стана първият български ватерполист, който официално замина да играе в чужбина и то не къде да е, а в най-силното първенство по това време - италианското. Помня, че пътувахме в един и същи ден, 20 октомври 1986 г. - той за Италия, а аз за Испания.

Докато бях в Испания, през пролетта на 1987 г. се случи нещо много важно за водната ни топка – мъжкият национален отбор спечели квалификацията с Холандия и за първи път щеше да играе в група „А“ на европейското първенство в Страсбург през лятото на същата година. Тогава европейските шампионати се играеха от 8 отбора в „А“ група и 8 отбора в „Б“ група, като последният от „А“ играеше два мача на разменено гостуване с първия от „Б“, както и предпоследният от „А“ с втория от „Б“.


Ние, като втори от гр. „Б“ на шампионата с София 1985 г. трябваше да играем с Холандия, седма от гр. „А“. Първият мач в Холандия бе завършил с победа на домакините с два гола разлика, но след победа с три от наша страна в София пред препълнените трибуни на открития басейн „Диана“, нашите се класираха за група „А“. Въпреки, че бях далеко, се чувствах част от отбора и, разбира се, се радвах заедно с всички тях.



Гледка от Пърт, Австралия


Не помня дали точно това осмо място ни даде правото да участваме на олимпийската квалификация за Игрите в Сеул 1988 г. Без значение е. В крайна сметка се разбра, че този турнир щеше да се проведе в Пърт, Австралия през месец май 1988 г. За всички ни беше невероятен стимул не само възможността да се класираме за олимпиадата, но и самият факт, че бихме могли да отидем до един непознат дотогава за нас континент.

В тогавашните условия на „развито социалистическо общество“ тази дестинация се появяваше само като мираж във въображението на повечето хора. А за нас беше нещо реално и достижимо, само трябваше да се преборим за място в отбора. Което никак не беше лесно.


И, разбира се, „другарите“ от БСФС да ни разрешат да отидем. Защото те разсъждаваха така: „Даже да се класирате за олимпиадата, какво ще направите там? Медал, така или иначе, не може да вземете... За какво изобщо да ходите на квалификация?“.

Така че, през есента на 1987 г. започнахме подготовката за олимпийската квалификация без да сме сигурни, че въобще ще отидем, но въпреки това мотивация не ни липсваше. Участвахме успешно на няколко международни турнира, единият от които в Западен Берлин и имахме съвместен лагер сбор с отбора на Румъния в София. От представянето ни на тези състезания щеше да се определи съставът за Австралия.

Моето място беше едно от най-несигурните поради няколко причини. Първо, бях извън отбора почти две години. Второ, преди това бях отказал на Васко Томов да играя в националния отбор. И трето, веднъж треньорът ми каза: „Да знаеш, че ако не те взема в отбора, не е заради баща ти ... “.

Баща ми и той бяха имали своето „взимане-даване“ като играчи, а и по-късно, когато баща ми беше треньор на националния отбор, а Васко играеше в него. Това ме мотивира още повече ...

Напъвах се яко на тренировките и гледах да не се „издъня“ някъде, най–вече с режима. В отбора имаше много млади играчи, които плуваха като „отвързани“ и хич не ми беше лесно. Аз, обаче, имах опита от три европейски първенства, една Световна купа и една олимпийска квалификация.

Втората част ТУК

 

----------

BGswim.com се появи в Интернет на 8 юни 2002 г. Бяхме първата и най-популярната плувна медия в България. Продължаваме да сме. Присъедини се към Фейсбук групата на BGswim.comза да научаваш новините около „сините“ и водните спортове.

 


 


Тагове: люба бонев, водна топка, история, олимпийски игри
Коментари



Delfina

Спринт
Други новини