БГ EN

Нищото след спорта ни

12-01-2021 07:46 | Василен Димитров

 

Димът от стартовия пистолет още не беше се разпръснал в парата над басейна в Спортната Палата в София и след само няколко секунди щях да започна нов живот! Живот без басейни, без вода, душове, мириi на хлор, приятели, медали и сълзи.

 

По-точно след петдесет и eдна секунди и девет десети, щях да се отправя в нищото. В празнотата, която не я познавах и не я очаквах.

Бях я чувал, но какво ли не сме чували, когато всички светофари са зелени пред нас и ние сме в луксозна кола. Когато прожекторите светят и тълпите ти ръкопляскат. Живеещи в еуфорията на шампионите.

Нямаше кола, която да ме чака вън. Нямаше вече прегръдки и поздравления. Няма го химна в твоя чест.

 

Облякох се и излязох. Годината беше 1980.

 

 

Треньор ми беше след Папата Бати Васко Атанасов. Невероятен човек, приятел, творец и всеотдаен треньор. Направи неща, които и аз не вярвах. Накара ме да вярвам и да усетя още веднъж емоцията от победите на дисциплини нетипични за мен.


Изведнъж трябваше да се прибера пеш, без овации. Затворих сака си за последен път. Банските ми бяха още мокри и никога нямаше да се налага да ги обличам повече. Косите ми също. Още помирисвах хлора в тях.

По лицето ми се търкулиха първите сълзи. Не исках да спра емоциите си. Сълзите ми не питаха, те просто шурнаха като пролетен ручей, който е очаквал първите слънчеви лъчи след тежката и дълга зима и се отправя по скалистият хълм надолу за да направи природната гледка перфектна.


Моите сълзи не правиха нито гледката, нито мен перфектен. Аз бях тъжен, много тъжен. Бях сигурно в очите на много минувачи, а и на приятели слаб, много слаб.

Такъв бях и такъв съм и сега. Плача и сега пишейки тези редове.


Животът ми всъщност продължаваше да тече, но не в четвърти коридор, както често беше в спортните ми, в плувните ми години.

Вървях по сивите и шумни, неугледни софийски улици. Сам. Исках да съм сам в този момент. Трудно ми бе да свикна, че няма да има вече стартове, загрявки, приятели, победи, медали, рекорди, загуби, болки до костите и сълзи.

 

Знаех вече, че шумът, този магически шум на водата, ритмичните пляскания на ръцете и бученето на краката бяха отминали завинаги. Сърцето ми се сви. Почувствах се като сирак. Освен, че бях полу такъв след ранната смърт на баща ми, сега се почувствах за втори път в живота си ограбен от съдбата.

Голямата ми любов, плуването остана в миналото ми.


Предстартовата треска, туптенето на сърцето както пред първа среща с обичана жена, безчувствените ръце, краката, които не са твои и погледа, който не вижда нищо освен вода и безкрайно дълъг коридор, бученето в ушите ти и единствената надежда, да победиш!

 

Празнотата беше огромна. И сега отново не виждах, а по скоро мимоходом усещах светлините на профучаващите автомобили. Едвам долавях грозното тракане и свирене на старите трамваи. Не знаех всъщност накъде вървя. Цветята, купи и награди от къде ли не, ме караха да се чувствам още по-тъжен.

 

 

Не обичах раздялата. А тази беше завинаги.

Времето беше мой враг, а бях само на двадесет и седем години!

 

Седнах на стълбите пред националният стадион „Васил Левски” и затворих очи.

 

Не зная защо, но си представих стълбите от прочутата картина на Рафаело „Училището на Атина” с всички древногръцки философи седнали на стълбите и дискутирайки живота, нещата от живота. Философията на живота.

 

Аз нямаше дори с кого да дискутирам, а и нямаше и какво.. Искаше ми се да ги питам, коя улица да хвана в живота?

Бяха много, а и кръстосани. Искаше ми се да знам, коя е най-пряката към щастието? Но те бяха много назад в историята. Нямаха нищо и нищо не са загубили.

И аз нямах вече нищо.

Бях празен. Душата ми витаеше някъде необуздана, отделена от мен. Не можех да я контролирам. Сърцето ми биеше силно. Не дишах почти.

 

Не ми даваше мира и успокоение и мисълта, че не бях сам. Всеки ден някъде, някой се отказваше от нещо много обичано, безкрайно обичано. Спорт, изкуство, професия, хоби…


Хиляди музиканти, артисти, спортисти, треньори се разделят в един тъжен за всеки един от тях ден с голямата си любов. С това, което сме правили не за слава, не за пари, а от обич, от безусловна привързаност, страст, любов до болка.


Какво усещах, може да го разберат само онези, които са седели на стълбите след последният им старт, последният мач, последното съчетание, последното представление.

Когато прожекторите загаснат и ти оставяш сам. С Нищото. Осъзнаваш чак тогава какво е спортът. Какво ти дава и ти е дал той.


Задавах си въпроса защо след всички тези болки, несгоди, лишения, сълзи, кавги с треньори, неуспехи през цялото това време наречено спортна кариера, изпитвах такава душевна празнота. И изведнъж толкова ми липсваха тези несгоди и неволи.

 

Животинското чувство у мен да превземам, да побеждавам, да владея се събуди отново. Стана ми хубаво и си казах:

- Бори се, ще успееш!

 


Не беше ли същото чувство, когато бяхме ученици и се молихме веднъж да завършим и да няма бележки и класни? Подобно и в университета..? Живот без изпити, ихуу..


Спортът беше по-силно. Продиктувано от любовта безрезервната любов, не мислейки за пари, за успехи и за кариери, чувството е несравнимо с нищо.

Може би единствено с голямата ти любов в живота, която Всевишният ти заповядва да я напуснеш, защото си вече стар. Защото не можеш да я задоволяваш и трябва да я оставиш на други по-млади, по-силни, по-потентни от тебе.

Жестоко, но това е животът. Победителите вземат всичко, загубилите нямат дори и сълзи. Победилите вземат дори и тях.

 

Помислих си, какво ме очаква от тук нататък? Ще може ли тази желязна воля, която тренирахме, тези силни мускули, които имах да устоят на насрещният вятър на ежедневието, на малките проблеми в идващите години пред мене?

Без потупвания и здрависвания, медали химни и прегръдки?

Колко изключителни спортисти пропадат след кариерата си в тази Бездна на Нищото и не могат никога да излязат от там?


Герд Мюлер, Марадона, Гаринча, Борис Бекер, Майк Тайсън и безброй още по света.


И тази вечер седящ на студените стълби на стадиона изпълнен с безброй неизвестности и какви ли не мисли за бъдещето ми, не смеех да си отворя очите. Предпочитах да мечтая. Отворих ли ги, виждах бързащите автомобили, тропащи грозни трамваи. Нямаше медали…

 

Мислих и за онези мои колеги в България, славили и славещи страната ни така както никои в никоя друга област не са го правили. И веднага и за онези дребни души, съществуващи във всяко общество, чакащи ни да паднем най-накрая в бездната в Нищото и да ни сдъвчат с параграфи, власт и злоба.

 

Тези същите, които ни аплодираха и се радваха, че ни познават сега потриваха тайно, или явно ръце в зависимост от интелекта , а и от позицията, която заемаха в обществото, с ехидни усмивки на лошо спящи хора, почти казвайки ни в лицата ни:

- Паднахте ли ми сега? И вие вече сте едни от нас. Дори, не сте! Вие нямате опит. Нямате опит в живота. В живота извън четвърти коридор. Без фанфари и светлини.

 

За тях не исках да мисля, но това е част от играта. Те не заслужават да им се обръща внимание. С усмивка се сещам за “Полицаят от Сан Тропе“ и гениалния Луи дьо Финес.

 

Съдбата ни е в наши ръце и връщайки се назад се питам успяхме ли до сега? Провалихме ли се в живота?

 

Щастливи ли сме извън спорта ни? Имаме още време да си направим равносметка. Дано да сме обективни и искрени. Спорта търпи и приема само такива искрени и борбени, другите ги изхвърля.

 

Още са ми затворени очите и не ми се иска да ги отварям. Аз имах щастието да остана в спорта и да дарявам любовта си на младите, по- талантливите, по-силните.

 

И сега, когато ние вървим с различно темпо по различни улици, в различни точки на света, с различни съдби в живота ни, спорта, спомените и хората на които дължим нашите успехи, нашето възпитание са това, което ни свързва отново, както тогава когато ушите ни фучаха, погледа ни беше впит в победата и химна на България се свиреше в наша чест!

Няма бъдеще без минало. Нашето минало беше блестящо, пълно с радост и емоции.

 

И ако все пак бъдещето ни понякога е мътно, неясно, мъгляво, затворете очите, седнете на стълбите и си спомнете, че всички бяха горди с вас. Ако бих бил ваш син мои, мили приятели, щях да бъда горд, защото вие има какво да ми разказвате. А аз това искам.


Има един прекрасен италиански филм „Историята на любовта”, да ние всички сме част от „Историята на спорта, на любовта към спорта”.

Пътят е по-важен от целта!

 

 

* Великан на варненското и българското плуване, Красимир Енчев е и увлекателен разказвач с услужлива памет за детайлите, хората, събитията и резултатите. Той е рядко срещана комбинация между успял състезател и пазител на спортната история. През годините регулярно е присъствал с коментари, мнения и спомени в BGswim.com, но след като подпали социалните мрежи със серия от впечатляващи разкази, дойде времето да ги разкаже в собствена рубрика - „Историите на Краси Енчев-Пунтьора“.

----------

Абонирайте се за канала на спортното предаване СТУДИО СПРИНТ в YouTube


 

BGswim.com се появи в Интернет на 8 юни 2002 г. Бяхме първата и най-популярната плувна медия в България. Продължаваме да сме. Присъедини се към Фейсбук групата на BGswim.comза да научаваш новините около „сините“ и водните спортове.


Коментари

7Dni Sport

Delfina

Спринт
Други новини