Тома Томов на 75: Играехме равностойно с най-силните в света

17.11.2021г. | Автор: Николай Кръстев
Тома Томов на 75: Играехме равностойно с най-силните в света
  • С 11 гола станах голмайстор № 2 на олимпийския турнир в Мюнхен72

  • Осмото място на световното Западен Берлин 1978 е най-големият успех на българската водна топка

  • Обучил съм на плуване над 2000 малчугани

  • Две години бях със забрана да пътувам на Запад

  • За 11 години изведох френския „Монпелие“ от 4 дивизия до европейските турнири

 

Тома Томов е много голяма фигура в българската водна топка. И не само в българската...Най-добрият роден ватерполист от периода, когато играта преминава от аматьоризъм към професионализъм у нас. А това най-вероятно значи и въобще.
Участник на две световни първенства, голмайстор № 2 на олимпийския турнир в Мюнхен през 1972 г., изиграл 272 мача за националния отбор и 72 срещи в турнира за Купата на европейските шампиони.
А като треньор освен всичко друго, което трудно се изброява, извежда националния отбор до осмото място на световното Западен Берлин 1978 г. – най-доброто постижение за българската мъжка водна топка въобще. 31 години работи във Франция, където не само защитава името и авторитета си на специалист, но и го надгражда. И още, и още, и още...
Заради всичко това, заради успешният си път във водната топка, който продължава повече от 6 десетилетия, „Плуване
& Водна топка“ даде думата на главния треньор на БФВТ. Дами и господа, Тома Томов!

Началото. Започнах много рано да плувам, около десетгодишен. С откриването на Спортната палата и на басейна там всички деца от махалата започнахме да тренираме плуване. Живеех на „Гурко“ и просто нямаше как това да не се случи. Отидохме двамата с брат ми Васил, лека му пръст, с когото сме породени, но аз съм по-големият. Започнахме с плуване, но всъщност и водна топка. Тогава двата спорта вървяха заедно. Ние си бяхме ватерполисти, но бяхме сред първите десет примерно в кроула. Дори си спомням как ватерполисти ставаха шампиони в плуването. Записаха рекорди. И обратното – плувци, с много големи успехи в басейна, играеха на високо равнище иводна топка. Такива бяха Бебето Иконописов и Вальо Попов. Имаше и доста други. А от ватерполистите много добри постижения в плуването постигна Симеон Бонев, особено като млад. Започнах да плувам при Милковски. И малко по-късно да играя и водна топка. В „Червено знаме“. Да не се бърка с ЦСКА, към който клуб по-късно „Червено знаме“ се присъедини, както стана и със „Септември“. Така се получи ЦСКА Септемврийско знаме“, но това беше значително по-късно. От 1960-а играех вече само водна топка. През 1964-а като 18-годишен бях част от отбора на ЦСКА. Отбарът игра с успех на първия финален турнир за Купата на европейските шампиони в Неапол. Нещастно равенство след нелепо пропусната дузпа в мача срещу домакините (2-2) не ни позволи да се класираме заедно с „Партизан“ от нашата група за полуфиналите. Тогава бях на 18 години. Същата тази 1964-а година Йордан Гайдаров ме включи и в националния отбор за мъже за европейското в Утрехт...

Българският отбор за олимпийските игри Мюнхен 1972, Тома Томов е вторият отляво на първия ред

Първият председател на федерацията по водна топка. Тодор Пондев се казваше. Много хубав човек. Интелигентен мъж. Работеше в сферата на културата. Обичаше водната топка, помагаше много, синът му играеше водна топка. Пондев ръководеше комитета по водна топка към плувната федерация. През 1965 година се учреди и обособи Българската федерация по водна топка – по онова време това беше прецедент в Европа. Оглави я Тодор Пондев, който дълги години ръководеше успешно нашия спорт. Той беше начело на федерацията и по време на първото олимпийско участие за българската водна топка през 1972 година в Мюнхен. По-късно го замести човекът, който във Външно министерство разпределяше средствата във валута за българските посолства в чужбина. И успяваше да уреди по 10 долара на човек, които си ги купувахме при пътувания зад граница. 150 долара на целия отбор – толкова се полагаше. Иначе номерът с изнасяне на стоки за продажба в чужбина се прилагаше от целия български спорт по онова време и не беше кой знае каква тайна и тогава.

Водната топка и спорта през 60-те години на миналия век. Това бяха години на аматьоризъм, на ентусиазъм, на любов към спорта, на емоции. Държавата започна активно да подпомага спорта към средата и края на 60-те години. Не говоря само за водната топка, а за спорта въобще. Този процес се усети още на олимпийските игри в Мексико през 1968-а. А се засили още повече с откриването на високопланинската спортна база на Белмекен през 1969-а, за което се знае, че е направена съвместно между България и Германската демократична република. Всеки три седмици пристигаше самолет от Източен Берлин със 100 спортисти. Докарваше ги и взимаше тези, които бяха приключили лагера си в Белмекен. И така нонстоп. Същото беше и с българските спортисти. Трудно беше на спортовете да се времят, но все пак се намираше място и за нас. И българите на смяна бяха стотина...

Тома Томов (6) и Людмил Хаджисотиров - Бонзо (8) по време на мача "Септември" - "Партизан" (актуален европейски шампион) от полуфиналната група на турнира за КЕШ през 1965 г., игран в басейна на Спортната палата в София. Двубоят завършва 6-5 за "Септември" и това е най-голямата победа в българската клубна водна топка 

Дебют в националния отбор. През 1964-а като 18-годишен бях част от отбора на ЦСКА, който игра с успех на първия финален турнир за Купата на европейските шампиони в Неапол. Нещастно равенство след нелепо пропусната дузпа в мача срещу домакините (2-2) не ни позволи да се класираме заедно с „Партизан“ от нашата група за полуфиналите. Тогава бях на 18 години. Същата тази 1964-а година Йордан Гайдаров ме включи и в националния отбор за мъже за европейското в Утрехт... Играл съм в Червено знаме, в ЦСКА и в Академик докато бях студент във ВИФ (б.а. – днешната Национална спортна академия). Преди мен и и моите връстници имаше поне две поколения ватерполисти в България – страхотни играчи, хора, които много обичаха спорта. Започна да се тренира професионално в българската водна топка някъде около 1967-1968 година. Резултатите ни постепенно станаха по-добри – за олимпийските игри в Мексико не успяхме да се класиране, но за Мюнхен заслужихме мястото си на олимпийските финали съвсем резонно...

Най-силният мач. Въпросът кой е най-силният ми мач – международен мач, е доста труден. Първо, защото бяха толкова отдавна, и второ, все пак съм играл точно 274 пъти за България и имам още 72 мача в турнира за Купата на европейските шампиони... Сега се сещам за мача между отборите на България и САЩ на първото световно първенство по плувни спортове в Белград 1973 г. Това е и единствената официална среща между двата състава, има други приятелски срещи на международни турнири. В Белград победата бе за България – 6:5 с пет гола на Тома Томов и един гол на Иван Ковачев. Уточнявам – преди година на олимпийските игри в Мюнхен американците спечелиха бронзовите медали. Не сме побеждавали националните отбори на Югославия и Унгария, но почти винаги играехме равностойно с тях и отстъпвахме с по няколко гола разлика. Именно заради това ни канеха много често по най-силните турнири. Често се случваше да играем на 5-6 турнира в чужбина на сезон, като прибавим и тези в България...

Олимпийските игри в Мюнхен. Както казах – класирахме се за тях с много добра игра. Треньор на отбора беше Людмил Хаджисотиров–Бонзо. Тренирахме много здраво. Освен мачовете най-яркият спомен от игрите е атентатът и отвличането на цяла група еврейски спортисти, десетина от които загинаха. Атентатът всъщност стана в съседния блок на нашия в Олимпийското село. Ние обаче разбрахме за него чак на сутринта, не сме чули нищо през нощта. Спряха състезанията за няколко дни. Помня, че предаваха пряко по телевизията от Олимпийското село. След като всичко завърши и игрите все пак продължиха, за една нощ заградиха Олимпийското село. И то стана първото в историята с пропусквателен режим и охрана. До този момент винаги достъпът до Олимпийското село е бил свободен за всички. След този атентат това се промени завинаги. Иначе да играеш на олимпийски игри е невероятно изживяване. С 11-те попадения, които отбелязах (б.а. – общо 31 за българския отбор от 8-те мача, в които печели една победа, завършва два пъти наравно и губи 5 двубоя, 11 място от 16 отбора) разделих второто място на голмайсторите на турнира с олимпийския шампион Александър Древал, а № 1 стана американецът Брус Брадли със 17 гола.

Тренировка на националния отбор на "Дианабад" в София преди световното първенство Берлин 1978, където съставът ни под ръкововдтвото на Тома Томов завършва на осмо място

 

Началото на треньорския път. През 1973 г. станах играещ старши треньор на ЦСКА, две години по-късно приключих състезателната си кариера. ЦСКА си беше професионален клуб. Не само във водната топка, но и във всички спортове. Аз като треньор разполагах със 7 играчи – офицери и още с 12 от спортната рота. Самият аз също бях офицер. Тренираше се 11 пъти седмично. Треньорите и спортистите бяха финансово осигурени. И се заредиха титла след титла, участия в турнира на КЕШ, който предхождаше шампионската лига. Чак започнах да си мисля – аз ли съм толкова добър или просто обстоятелствата така са се стекли, че съм получил наготово всичките най-добри играчи. Разбира се, много добри ватерполисти имаше и в останалите отбори, особено в „Академик“ и „Локомотив“, както и във Варна. Но по-късно, когато отидох във Франция, и се оказа, че ще е за много дълго – освен всичко друго исках да проверя себе дали и доколко съм добър треньор по водна топка. Е, оказа се, че и във Франция ставам за тази работа...

Осмото място на световното Западен Берлин 1978. Най-важният ни мач беше в групата срещу Холандияспечелихме с 4:3, а нидерландците бяха бронзови медалисти от олимпийските игри отпреди 2 години в Монреал. В групата имахме още една победа – 6:2 и загуба от ФРГ. Така завършихме втори и заедно с отбора на домакините влязохме в осмицата, където паднахме пак от ФРГ, от Югославия и от Унгария. Това осмо място е най-доброто постижение на българската мъжка водна топка. Нека изредя тези, които играха в Западен Берлин: Володя Сираков, Валентин Тодоров, Андрей Андреев, Кирил Киряков, Васил Нанов, Бисер Георгиев, Георги Гаджев, Васил Томов, Николай Райков, Матей Попов и Боян Брайков. Не помня да са ни дали някаква специална премия, ако е имало, е било нещо дребно. Но за нашия спорт постижението си беше и е много сериозно.

1996 г. Отборът на "Монпелие". Над старши треньора Тома Томов е Васил Нанов

Трите десетилетия във Франция. Точно 31 години работих във Франция. Заминах веднага след европейското в София през 1985 година, на което заедно с унгареца Золтан Дьормитор – олимпийски шампион като играч, водехме отбора. Бяха ме харесали още от световното в Западен Берлин. И дойде времето да отида. Договорът стана, както на всеки по онова време, през държавната фирма „Спорткомерс“, където един изключителен човек – Божидар Такев (б.а. – една от най-големите личности в българския баскетбол) правеше железни договори, в които домакините поемаха всичко – апартамент, режийни, автомобил. Срещу това „Спорткомерс“ получаваше процент от заплатата. Кметът на Монпелие ми каза веднага: „Ще ти плащам заплатата, но ти ще ми изведеш отбора на европейско равнище. Когато отборът на Монпелие играе в европейските турнири, т.е. – стане един от най-добрите във Франция, за да спечели това право, ще построя нов плувен комплекс. Тази задача ми отне 11 години, защото в онзи момент Монпелие имаше само едно басейнче и университетски отбор, който тренираше 3 пъти по час и половина седмично... Тръгнахме от най-долното стъпало и преминахме през всичките три долни дивизии, които спечелихме, за да стигнем до първа лига и да заслужим правото да играем за Купа Европа. Тогава привлякох в отбора Васил Нанов. Същевременно бях и ръководител на спортното училище по плуване и водна топка, което постоянно увеличаваше хората, с които работи – тогава 1200. Това всъщност издържа клуба. После работих и в други френски отбори. Днес само в Монпелие басейните са двадесетина, а в училището по плуване и водна топка членовете са над 2600. Имам прекрасни спомени и прекрасни приятели от годините си във Франция, където често се връщам, за да ги видя. Президентът на клуба в Монпелие и треньорите до един са мои състезатели...

Забраната да пътува на Запад. Два пъти бях съдия на големия турнир „Каменекс“ с участието на Канада, САЩ и Мексико, който се играеше на три отделни състезания в трите държави. През 1979 година закънсях да се прибера с два дни след изтичането на изходната ми виза. А бях и офицер в ЦСКА. Забраниха ми да пътувам в капиталистически страни за две години. Но в СССР ми разрешиха, където свирих на олимпийските игри в Москва през 1980-а заедно с Йордан Гайдаров. А през 1981-а работих като треньор по плуване и третокласниците на целия Първи район минаха през мен, много хубаво време беше. Никога няма да забравя как един малчуган ми викаше: Щастлив съм другарю Томов, научих се да плувам!“. За цялата си кариера съм научил да плуват сигурно над 2000 души. И съм работил с почти всички български ватерполисти, на практика всички, които са във фейсбук днес и се интересуват днес от водна топка...

Главен треньор на БФВТ. От 2017 съм главен треньор на БФВТ. В момента най-хубавото е, че вече имаме сериозна масовост и ентусиазъм у деца, подрастващи и родители. Трябват ни обаче повече квалифицирани и амбицирани млади треньори. Както и разбирането от всички, че опитите да се въведе нещо ново са в името на бъдещето. Иска ми се след мен на този пост да дойде специалист, който да може да работи спокойно и планомерно поне 4 години. Разбира се, че работата в клубовете е най-важна. Другото задължително условие е наред с държавния спортен календар да има и регионални състезания за подрастващите, за да има повече мачове за малките. Това, заедно с работата за увеличаване на клубовете и на центровете, е основната задача на федерацията. Има и друго – няма ли един-два мъжки отбора с амбиции и възможности (организационни и финансови) да играят в европейските турнири, ще ни е трудно да тръгнем нагоре. И обратно, сучи ли се това, децата и младите ще има на кого да искат да приличат. В момента спортът ни, както почти всички в България с изключение на футбола, е изцяло аматьорски. Което означава, че няма как да се търсят сериозни постижения. Необходими са ни и общественици, истински общественици, които обичат водната топка и не жалят времето и силите си за нея.

 

Кариера

Роден на 17-11-1946 г. в София.

Заслужил майстор на спорта по водна топка и заслужил треньор.

Състезател

12 титли за мъже – Червено знаме 2, ЦСКА 7, Академик 3

8 участия КЕШ, 72 мача

274 мача за националния отбор. Олимпийски игри Мюнхен 1972 (голмайстор № 2), световни първенства Белград 1973, Колумбия 1975, европейски първенства Утрехт 1964, Виена 1974

Треньор

Главен треньор на БФВТ: 2017-2021

Национален треньор: 1977-79 и 1981-85, европейски първенства – Йонкьопинг 1977, Сплит 1981, Рим 1983, София 1985, световно първенство Западен Берлин 1986 – 8 място, турнир „Дружба“ (паралелна олимпиада) Хавана 1984, Световна купа Лонг бийч 1981 – 8 място. Водил е и национални отбори за юноши и девойки.

Франция: Монпелие Университет клуб (1986-1998), извежда клуба от 4 дивизия до участие в Купа Европа (1998); Докер клуб (Сет) 1998-2004, Монпелие ватерполо клуб (2004-2006) с 2 участия в Купа Европа, Шарентон ватерполо клуб (Париж) 2006-2016

България: ЦСКА 1973-1983, 10 титли за мъже, 10 участия в КЕШ

Съдия

Предолимпийска квалификация София 1980, Олимпийски игри Москва 1980, Турнир „Каменекс“ (Канада, Америка, Мексико) в Лонг бийч, Мексико сити и Едмънтън - 1979 и 1980.

Административен опит

Ръководител и главен треньор на училище по плуване и водна топка: Шарентон (Франция) – 2006-2016, Сет (Франция) 1998-2003, Монпелие (Франция) 1986-1988

 

Материалът е публикуван в бр. 35/2020 г. на сп. "Плуване & Водна топка"