Известният български спортен журналист Николай Кръстев написа своята “Opus magnum” (книга на живота). Тя се казва „Хрониките на Славия” (1910-1944) и е в обем от 255 страници. Без евфемизми направо отбелязваме, че Николай Кръстев вдигна много високо летвата. След него малко хора ще могат да я прескочат. Поне що се отнася до „Славия”, която тази година чества славен 100-годишен юбилей.
Вероятно голяма част от читателите ще се подведат по заглавието и ще си помислят, че това е чисто спортно издание. Действително трудът обхваща ранната спортна история на добрата стара „Славия”, но всъщност това е историографска, културологична и народопсихологична книга за българите в един паметен период от тяхното обществено, политическо и икономическо развитие, което може да се охарактеризира като епоха на забележителен подем.
Тази книга можеше да се напише единствено от Николай Кръстев. При него има уникално стечение на обективни и субективни предпоставки и наслагвания. Първо, той е потомствен славист. Второ, самият той е ревностен поддръжник и безкористен симпатизант на бялата идея. Трето, Кръстев е от гилдията на спортните журналисти (а те са едни от най-добрите писачи по принцип) и безспорно е един от най-добрите в Българско. Четвърто, авторът на произведението е натрупал забележителен житейски и професионален опит и е на прага на своята 50-годишнина. Такава книга не може да се напише от 30-годишен, дори от 40-годишен. Пето, сътворилият „Хрониките” е един от малкото, които знаят какво точно означава „славизъм”. Почти сизифова работа си е да се обясни „славизма” на неславист, трябва да си славист за да го разбереш в дълбочина и в детайли. Съждението не е славистки агностицизъм, а представя обективната истина.
„Хрониките на Славия” са и много сериозен научен труд, който при съответно адаптиране би могъл да се трансформира и прерасне в докторска дисертация. Произведението се родее и с най-добрите образци на българската спортна историография и несъмнено ще положи нови стандарти в това отношение.
Като всяко човешко творение и „Хрониките” не са съвършени – и те си имат недостатъци и слабости. Но какво от това? Има ли изобщо нещо безгрешно на грешната земя? Отговорът, разбира се, е еднозначен.
Иначе „Хрониките на Славия” (1910-1944) не могат да се разкажат. Тях трябва да ги прочетеш… След като затворите и последната страница вероятно няма да се промените, но ще мислите по съвсем различен начин. В това вече няма никакво съмнение.