Завършилата преди броени дни олимпиада в Лондон ни демонстрира чудовищно силно представяне на отбора на Китайската народна република. Азиатците, аха, да станат първи в генералното отборно класиране като завършиха втори с 88 медали (38 златни, 27 сребърни и 23 бронзови). Защо стана така? Къде се крие разковничето на изумителната китайска спортна мощ? Можем ли ние, българските спортисти, да почерпим нещо от опита на китайците и да „купим” туй-онуй от тях? Това са въпроси, които всеки българин имащ някакво отношение към спорта, си задава. Първи български плувен сайт, като една от най-четените български спортни медии, също трябва да се опита да даде отговор на тези въпроси, даже направо е длъжен.
Оказва се китайците имали план наречен 119. Той се появил в партийните кабинети (на власт в Китай са модифицирани комунисти) след като китайските спортисти се провалили на олимпиадата в Сидней през 2000 г. и спечелили във водните спортове (плуване, гребане, ветроходство и т.н.) само един златен медал. Китайците схванали, че водните спортове (плюс леката атлетика) са най-важните олимпийски спортове, поне що се отнася до количеството спечелвани медали. Вкарали огромни количества ресурси в тях и резултатите са вече видни в Лондон. Не е лошо и българските спортни чиновници и отговорни ръководители да се запознаят с китайския опит и да съсредоточат оскъдните ни ресурси именно във водните спортове, а не за четвърторазрядни футболисти и други спортове, които се упражняват от един файтон хора, а покрай тях нелошо живуркат още доста. На всичкото отгоре плуването пък е най-социалният спорт. Не можем да разберем защо това в Българско нещо не се разбира.
Китайските ръководители са много обиграни пропагандатори – имат хилядолетен опит. Те са напълно наясно, че в Китай голяма част от населението живее под чертата на бедността (има обширни селски райони където стотици милиони едвам се изхранват) и всъщност спортът може да бъде единствен извор на радост и национална гордост. В Китай има цензура и правителството пряко и косвено упражнява натиск върху медиите. Твърди се, че преди олимпиадата в Лондон главните редактори на най-големите медии в огромната страна били привикани където трябва и им било казано буквално следното: „Ако вие критикувате нашата система за подготовка в спорта, вие критикувате цял Китай. Позамислете се преди да напишете каквото и да е било.” Смееш ли да критикуваш…
Китайците обаче отлично разбират, че само с пропаганда и натиск не става. Нужно е и щедро финансиране и те не се скъпят. За тази цел китайското правителство всяка година отпуска на спортните федерации в страната около 700 000 000 долари.
Иначе структурата на спорта в Китай не е революционна и в нея няма нещо необичайно. Начело е т.нар. Главно държавно управление за физическо възпитание и спорт, чийто ръководител е изключително ерудираният 60-годишен Лю Пен, по професия инженер. Той същевременно е президент на Китайския олимпийски комитет, като преди това е работил в отдела по пропаганда на Централния комитет на Китайската комунистическа партия.
Това, което смайва обаче е мащабът на спортната подготовка. Ама наистина смайва. Китай разполага с 20 000 спортни интернати. В тях цари желязна дисциплина. Пишещият тези редове е завършил ЦСУ „Олимпийски надежди” в София, където беше като в казарма, но разправят, че това в сравнение с китайските спортни интернати било нещо като курорт. Първо, ако изобщо искаш да попаднеш в подобен интернат се държат тежки приемни изпити. Второ, режимът е убийствен. Сутрин се учи, след обяд само се тренира. Тук се прави предварителен спортен подбор и децата се насочват към определен вид спорт. Така например е била открита фамозната плувкиня Йе Шивен, която изби рибата в Лондон. Учителят й по физическо забелязал, че тя има много дълги крайници, големи стъпала и огромен обем на белите дробове – направо си е за плувкиня. Прочетохме, че Шивен тренирала по 16 часа на ден в хостела, но това надали е вярно. Вероятно е тренирала по 12 часа. Това е първичното звено (интернатите). Има и второ, т.нар. хостели (ако правилно сме разбрали) – около 3000. Там отиват по-добрите. Кой да замине за хостелите се определяло от висши държавни чиновници с големи заплати (за да не ги подкупват родителите и треньорите на децата), които непрекъснато обикаляли спортните интернати и слухтели за таланти над средното ниво. Има и трето звено – държавни спортни интернати, ситуирани в столиците на китайските провинции, където отивали най-добрите от най-добрите. Тоест системата за спортна подготовка в Китай има строга йерархична структура. Веднага отбелязваме, че това е неприложимо за Българско.
На треньорите в Китай се отделя огромно внимание. Азиатците са разбрали, че те са ключовият фактор за успеха. Ако не разполагат с подходящ местен треньор си купуват такъв от чужбина. Една руска треньорка по синхронно плуване казва дословно, че още в първия й работен ден китайците й казали, че искат да станат първи в света и друго изобщо не ги интересува. Естествено, че плащат космически заплати. Когато обаче успехите не дойдат веднага те изгонвали. Китайците също така изстисквали всички знания от чуждестранния треньор и след като разберяли, че няма какво повече да научат от него се освобождавали от помощта му. Това нарочно го пишем за да не би някой наш воден треньор да се подлъже и да отиде да работи в Китай, макар че там за няколко месеца може да спечели толкова колкото в Българско за 25-30 години.
Оказва се обаче, че китайските спортисти не били трудоустроени. Всяка година около 8000 елитни спортисти излизали от големия спорт, като 80% от тях не можели да се намерят добра работа и се принуждавали да се трудят като общи работници по строежите, хамали или телохранители. Мнозинството от тях нямали и средно образование и били с разклатено здраве и хронични болести до края на дните си. Имало обаче и такива на които им купували апартаменти и им намирали хубави работи. Те обаче са един на стоте.
Вижда се, че системата на спорта в Китай има както положителни, така и отрицателни страни. Ако сме умни и хитри ще вземем доброто за нас, а лошото ще отхвърлим. Като цяло обаче не можем да копираме китайската система. Тя е просто неприложима за нас.
Ние трябва да си вървим по нашия, български път.