Впечатление от един състезателен час на българските синхронистки

Гениалният български писател Иван Вазов е написал хиляди стихотворения, но само едно от тях се казва „Уломък”. Думата или я знаеш, или не. Ще подходим по подобен начин – предаваме един състезателен час на българските синхронистки. Датата е 25 февруари 2011 г. Мястото – София, покрит плувен басейн „Диана”. Състезанието – Държавен отборен шампионат по синхронно плуване на Република България. Часът – 17:40 – 18:40.

 

Първото, което ти прави впечатление е, че синхронното плуване е типичен, даже стопроцентов дамски спорт. Това се разбира по много неща. На трибуните присъстват 90% от представителките на по-хубавата част на човечеството. Мъжете са рядкост, даже ги гледат с известно учудване. Не ти го казват, но се чувства. Момичетата, девойките и жените са силно гримирани, но със стил и това не дразни. Банските костюми не са като на плувкините, а феерични и създават усещането, че си на нещо като модно ревю. Красиво е и ефектно.

 

Второто, което се набива в очи е, че синхронното плуване не е масов спорт, създава се едвам доловимо впечатление за елитарност, но в лошия смисъл. Това си личи по броя на публиката – общо на басейна имаше не повече 140 човека, като на практика огромната част от тях са пряко въвлечени в надпреварата – състезателки, треньорки, съдийки. В кратката волна програма при жените на соло се явиха 7 синхронистки. Вие преценете, много ли е това, или малко. 

 

Третото е, че състезателките силно се различават по технически умения и артистизъм. Има 1-2 добри, а другите са доста далеч от тяхната класа. Няма я т.нар. критична маса, което е тревожно. При жените на соло в кратката волна програма лично ние бихме отличили само Калина Йорданова от НСА (Сф). Игра с голяма страст, която се предаде на публиката. Единствената на която ръкопляскаха в такт с музиката. Технически изпълнението й беше с класи над това на другите млади и красиви дами. Е, не беше идеално, но то рускинята Ишченко и испанката Менгуал не са идеални, какво да искаме повече от нашата. Правят се доста грешки, които могат да бъдат хванати дори и от лаици, какво остава за такива опитни съдийки като Юлия Чубурова и Ирина Димитрова например. Преливанията между различните елементи не са от най-добрите, не се използва пълноценно цялото водно игрално пространство, фигурите не са изчистени и са някак си накъсани, трудността на изпълнение не е на необходимата висота. Защо е така, е съвсем друг въпрос. Но веднага да кажем, че този великолепен женски воден спорт в България се крепи повече на ентусиазъм и стискане на зъби. Пари и помощ – отникъде.  

 

Четвърто, в синхронното плуване от огромно значение е музиката и водната хореография, не изобщо хореографията, а именно водната. Някои състезателки сполучливо бяха подбрали музикалния съпровод, други – не. Всъщност този спорт е много особен. Красив и артистичен, но малко неразбираем. Има и субективно съдийство. Според скромното ни мнение той има обаче великолепно бъдеще, но се нуждае от промени. Дай, Боже, и на нашата българска улица някога да изгрее ярко слънце.