По море без лодка

 

 

В комунистическите страни лоциите и картите са строго секретни. Лоцията дава най-подробно описание на бреговата линия, общи и местни течения. Интересуваха ме условията около турската граница. С риск някой да се усъмни в плановете ми успях да измоля от капитана на яхтата да ми даде лоцията. Легнах в койката си и под светлината на ръчно фенерче прекопирах това, което беше важно за мен. От тази щафета, в която участвах (вижте карето), разбрах, да плуваш нощно време в черната ода е страшно и неприятно. След пристигането ни, започнах да

тренирам всяка нощ
плуване из залива на Варна

Най-неприятното в тези нощни плувания беше, когато се чуваше мотор на кораб, да се разбере, откъде идва и накъде отива. Но главното беше да се преодолее страхът от черната вода.

Жена ми явно усещаше, че съм намислил нещо. Веднъж ми подхвърли: „Да не мислиш, че не знаят какво се върти в главата ти, но да знаеш, че нищо няма да стане!” Изглежда по-скоро имаше предвид бохемския ми нрав, отколкото нещо конкретно. Аз си премълчах, не ми се захващаха опасни спорове.

Един ден срещнах на нашата улица Бежо, леководолазен ветеран. Бях с жена си. Той ме попита дали не искам да отида с тях, група леководолази, да разгледаме един потънал италиански кораб, на който предстои вдигане, пък и да бъда лекар на експедицията. Веднага съзрях възможност лесно да се измъкна от къщи, без да събуждам подозрение. Съгласих се с готовност. Пък и времето на тази експедиция съвпадаше с моя план на бягство.

Когато датата наближи, а това беше 21 юли 1965 година, групата замина с корабче. Казах на всички, че майка ми не е добре със сърцето и че трябва първо да я закарам в болницата и след това ще ги настигна с мотора.

На другия ден отидох при нея. Тя ми беше

ушила пояс от плат с джобове,

 

залепена в хирургически ръкавици, паспорта, часовник, 250 грама тахан халва, тънък панталон, джапанки и фланелка, пластично шише с разбити жълтъци със захар, което да окача на гърдите си, когато започна да плувам. За сбогом се прегърнахме, казах й, че няма да я изоставя. Тя ми поля вода за „на добър час”. Качих се на мотора и пришпорих към Ахтопол.

Бях взел открит лист за риболов, все още не знаех дали милицията не продължава да ме следи във връзка с първия ми опит за бягство през югославската граница. Предполагах, че по пътя може да има военни постове и че ако ме претърсят, както трябва, веднага щ им стане ясно, за какви кефали съм тръгнал! Но без риск не може, успокоявах себе си.

На самия каменист път за Ахтопол имаше военен пост. Войникът само погледна открития ми лист и ми пожела „на слука”.

Пристигнах на ахтополския къмпинт, който беше на самия плаж и се заех да разпъвам палатката. Изведнъж зад себе си чух радостен глас: „Хей, ти ли си бе, докторе! От една седмица се въртим тук ние, харпунджиите, и кьор кефал не сме видели, а на кого ли не съм разправял за теб, че ти знаеш, къде са кефалите.”

Беше същият летец, на когото миналата година бях дал два кефала на това място и чийто харпун толкова ми харесваше. Беше го направил от самолетен суров каучук. Тогава те, харпунджиите обикаляха по откритото мор, без да видят един кефал, но аз забелязах как едно местно момче се връщаше от пристанището с голям кефал в ръце и разбрах, че рибата е там. Водата беше мътна и пълна с водорасли. Гмурнах се и за около един час застрелях пет големи кефала. В къмпинга сред харпунджиите настъпи оживление. Започнаха да ме разпитват къде и как съм ги застрелял. По стар обичай казах: в морето. На заминаване тогава дадох на летеца двата кефала.

Умът ми трескаво работеше как да се отърва от компанията на този човек. Морето и този път беше като езеро. Идеално време за тръгване. Чувствах се уморен и потиснат. В такова състояние не можех да тръгна.

Минавайки покрай палатката на летеца му казах, че отивам да намеря мои колеги, за които зная, че са тука и че ако времето не е много за кефали, ще играем карти. За мене беше важно да не вдигне тревога преди да съм успял да се отдалеча от брега. Вечерях и си легнах. Заспах. През нощта се повтори същата картина, както и при първия опит. Заваля дъжд. Мина ми през ум, че ако морето е бурно и не тръгна и този път, сигурно никога вече няма да се реша. След това заспах.

На сутринта, когато надникнах от палатката, видях как вълните се разбиват в скалите пред къмпинга. Прецених, че вълнението е най-малко 5-6 бала. Купих си баничка. По пътя отново срещнах летеца. Казах му, че времето е само за игра на карти с моите колеги.

С надежда, че времето може да се поуспокои, изчаках до обяд. Помислих си, защо да не вляза да видя как е навътре! Оказа се, че има доста силно течение с посока юг, което щеше да ми е от голяма полза, а вълнението нямаше да позволи на рибарските лодки да излязат, както и да се забележи една глава или шнорхел в морето. Това, което отначало ми се струваше неблагоприятно, беше само в моя полза. Казах си: „Сега или никога!” Сложих си плавниците, леководолазната маска, шнорхела, зелената гумена шапка и затегнах пояса.

Пластичното шише вързах за врата и кръста. По моя преценка температурата на водата беше около 23-24 градуса. Бях вързал харпуна със стрелата за себе си, които теглех след мен. Алуминиевата тръба, каквато всъщност представляваше харпунът, нямаше никакво съпротивление, а беше важно да го имам като евентуално оправдание, че съм на лов за кефали, а и като оръжие. Бях намислил, ако ме хванат, да кажа, че бурното море ме е отнесло.     

Часът беше 12:30, времето беше хубаво. Слънцето грееше от синьото небе, покрито с перести облаци. Казах си: „Хайде напред” и поех на юг към Резово, където минаваше границата с Турция.    

Бях си изработил свой стил. За да няма движещи се части на тялото над повърхността на водата, плувах стил „делфин”, като делфиновото движение започваше от дланите, минаваше вълнообразно през цялото тяло и завършваше с плавниците, които бяха професионални. Отначало заплувах навътре. Когато дърветата и хората на плажа станаха съвсем малки, сметнах че разстоянието между мен и брега е около 2 морски мили.

За да плувам, колкото е възможно в по-права линия, си набелязах два облака. След като се изместваха, си набелязвах други два и продължавах по същия начин. Разстоянието да брега определях на око според големината на дърветата, т.е. ставаха ли по-големи означаваше, че се приближавах, ставаха ли по-малки означаваше, че се отдалечавам от брега. Струваше ми се, че поддържам добро темпо. 

Бях намислил да плувам до град Игнеада, който е в Турция и пред него има фар. Беше важно да изляза при фара, защото нощно време ориентацията е много трудна. Знаех също, че има местни течения, които можеха да ме върнат и обратно.

В България се носеха какви ли не слухове, че турците не правели разлика между мъже и жени. След като си направили кефа с такива „бегълци-предатели” като мене, ги разменяли с техни си диверсанти, с каквито България уж била пълна. Затова смятах, че да се добера до официална турска власт беше много важно.

От Резовската река, по която минаваше границата, до фара на Игнеада имаше още около 15 километра на юг. Бях в отлична форма и вместо да изляза направо при турската граница бях готов

да изплувам тези
„излишни „ 15 километра

защото исках да съм сигурен, че съм на турска територия и съответно да ме поемат официални власти.

Резово още от Ахтопол се виждаше като нос на хоризонта. Брегът беше покрит с ниски дървета, които преминаваха в гора. Когато наближих носа, той започна да се очертава като по-висока скала.

Изведнъж откъм брега се откри странна гледка: едно място от около 500 м, напълно оголено от растителност. Отначало помисли, че това е границата. По-късно обаче, вече на свобода, разбрах че това е била измамна граница-капан, направена от граничарите, за да заблуждава евентуалните бегълци. Имало сигнални устройства, като например ракети, звънци и т.н., които се задействат при преминаването на „нарушители”! Приближих се да го разгледам. Но когато продължих напред и заобиколих скалата на носа, „о, ужас”! Отзовах се пред резовското пристанище и съвсем ясно

 

 

които спокойно си разговаряха и пушеха!

Стана ми чак горещо във водата! Заплувах трескаво навътре. Стараех се да се показва само шнорхелът, и то за кратки периоди. Знаех, че само след стотина метра вече нищо не могат да забележат, даже и с бинокъл, а камо ли при това вълнение. Но все пак чак след около 500 метра се осмелих да изкарам главата си над повърхността. Двамата гранични офицери продължаваха спокойно да разговарят и пушат. Явно не ме бяха забелязали.

Беше започнало да се свечерява. Погледнах часовника, наближаваше 20 часа. Турските постове бяха ярко осветени, а българските потънали в пълен мрак.

Вълнението не утихваше, съвсем ясно се чуваше прибоят на вълните. В тъмнината загубих усета за движение. Ако наистина се появяха кръгови течения, както пишеше в лоцията, такова едно течение можеше да ме отнесе към българския бряг, но пък в такъв случай бих забелязал турските силни светлини, където можех да изляза. Опасявах се от прибоя, чийто грохот бе силен; явно беше, че брегът е скалист. Блъснеха ли ме вълните в острите скали, щяха да ми повредят, ако не и унищожат документите, а без тях… Спомних си даже Толстоевия разказ „Живият труп”: човек без документи е никой!

Изгря съзвездието Орион. Брегът се очертаваше като черна ивица, а под мен – черна бездна. Продължих да плувам, като посоката държах по звездите, което беше много по-лесно. В очакване да се появи фарът на Игнеада се стараех да си мисля за по-приятни неща.

Потърсих да намеря Полярната звезда. Макар и трудно я открих. Там, при Голямата мечка, още от времето на Бианка, в която тогава бях безнадеждно влюбен, си имах една малка звездичка. Мислех си, че ако я открия сега, ще бъде добра поличба.

Като всеки влюбен до уши, си въобразявах тогава, че съм измислил нещо много оригинално. Бяхме си уговорили с нея в определен час да гледаме в тази звездичка и да си мислим един за друг. Представях си я като сребърна фея, която с насочване на вълшебния си жезъл ми изпраща щастие и любов.

Абитуриентският ни бал остави незабравим спомен. Баща ми ми беше подарил смокинг от ластикотин, плат който по онова време не се намираше и струваше цяло състояние, но нали „синчето” завършваше гимназия…

Балът беше насрочен в банкетната зала на Гранд хотел и ресторант „България”. Но за беля ме заболя гърлото и вдигнах 39 градуса температура. Почувствах се толкова зле, че едва се държах на краката си. Нагълтах се с аспирин и какви ли не други лекарства с надеждата да ми се поразмине.

Макар че краката ми се подгъваха, отидох половин час по-рано. Бяхме се уговорили, че аз ще подредя картичките кой къде да седне. Подредих ги така, че Бианка и аз да седим един до друг.

Към края на вечерта баща ми тържествено разтвори вратите на банкетната зала и под звуците на „Санта Лучия” влезе оркестърът на ресторанта. Беше 12 юли 1946 година и чудна звездна нощ. Започнахме да танцуваме на терасата. Непрекъснато канех Бианка.

След завършването на бала всички се запътихме към Борисовата градина. Бианка и аз седнахме в една беседка при алея с розите. Реших да я целуна. Мислех си, че никога не ще мога да си поема дъх! При раздялата се уговорихме на другия ден да отида при нея.

Спах до късно. Проклетата температура не спадаше. Проклинах злата си орисия. Когато дойде уговорения час да отида при нея, тръгнах и треперещи колена едва изкачих стълбите.

Бианка ме посрещна в елегантен винен пеньоар. Така се обърках, че ми идеше да избягам, но тя много мило ме прегърна и целуна. Поведе приятелски разговор, така че успях да си възвърна душевното равновесие. Целунах я. Опитах се да я взема ръце, но тя се оказа не по силите ми и о, срам и позор; паднах заедно с нея, строших часовника си и с това завърши мечтаното посещение…

…Погледнах часовника си, беше около 22 часа, плувах вече 9 и половина часа, а фарът все още не се показваше. Започнах да се колебая дали да не се опитам да изляза направо на брега, но рискът да се окаже каменист ме спираше. Знаех, че веднага след фара има залив, а това означаваше, че няма прибой, нещо от което така се опасявах.

Изведнъж един много силен лъч разсече небето. Помислих, че е светкавица и идва буря. Но след кратко време небето отново се разсече. Разбрах: това беше фарът на Игнеада – лъчът на спасението!

Заплувах с нови сили. Луната все още не изгряваше. С течение на времето фарът все по-добре се очертаваше.

Когато се приближих достатъчно, пред мен се откри панорама, която напомняше носа на Калиакра. Фарът беше разположен на високи бели скали, в подножието му се разбиваха вълните и пяната им го обсипваше. Умората от дългото плуване започваше са си казва думата. Даже и през ум не ми мина, че е много по-разумно да заобиколя този страшен прибой. Изведнъж започнаха да ме заливат разбиващите се вълни. Попаднах във врящ морски котел. Започнах да гълтам вода. В ума ми блесна мисълта: толкова усилия и накрая всичко да завърши толкова безславно и тъжно. Помислих си само да не изпадна в паника, защото тогава наистина съм загубен.

Изведнъж, като с вълшебна пръчица, всичко около мен утихна. Повдигнах глава да се огледам. Луната беше изгряла и осветяваше тих като езеро залив. Протегнатите ми ръце напипаха водорасли. Стъпих на дъното, с последни усилия се довлякох и седнах на камъните. Погледнах си часовника. Беше 0:35 часа.

Плувал съм 12 часа!

 

Бях много уморен. Треперех от студ. Изхвърлих ножа си във водата. Харпунът ми беше достатъчно оръжие. Облякох фланелката и тънкия панталон, които носех в джобовете на пояса. Тръгнах нагоре към върха на платото и излязох при фара. На около 300 метра се откриваше селище. Изглеждаше много мизерно. Къщите, глинени полуземлянки с малки прозорци, бяха покрити със слама. Отстрани на фара имаше една по-солидна и спретната къща от зидани тухли. Когато се опитах да вляза в селото, изскочи голяма глутница кучета, които се нахвърлиха отгоре ми. Благодарих на Бога, че харпунът беше с мен и можех да се отбранявам с него. Успях да ги разгоня.

Тръгнах по един песъчлив път, но след като повървях малко, си помислих, че ако има патрули да обикалят, както в България, можеше да ме застрелят. Реших, че най-добре е да изчакам, докато се появят някакви признаци на живот. Най-надеждна ми се струваше спретната къща недалеч от фара.

Беше започнал да подухва морски бриз. Треперех от студ. Погледнах да си намеря някъде завет. На едно място бяха натрупали кръстци от житни снопове. Заврях се между тях и зачаках.

Преди това Николай Гавриков стига
до Одеса с Дузината на Милко Рачев

варненски плувци влизат в историята, след като щафетно преплуват разстоянието от 502 км до Одеса през лятото на 1964 г. И досега 7-денонощният подвиг си остава най-дългият в света маратон в открити води без прекъсване. 
На практика участниците изминават около 20 км повече, защото не е било възможно да плуват само в права посока. Всеки от дузината е преминал общо 42-45 км. А на ден е бил във водата 4 пъти по 30 мин. Петър Странчевски отслабнал със 7 кг.

На плажа в Одеса нашите ентусиасти са посрещнати от хиляди граждани на СССР. Някои от тях не се стърпяват и навлязат с дрехи, за да ги посрещнат. Прегръщат ги и целуват. В еуфорията едва не разкъсан плакатът, направен от нашите: „Привет на братята освободители”. Събитието е широко отразено в СССР, а героите гостуват и на държавната телевизия.

Маратонът е проектиран от Милко Рачев – единствения треньор у нас направил състезатели от световна величина в три спорта – плуване, плувен маратон и водна топка. Подвигът на момчетата е нямало да стане факт, ако не е бил командващият флота адмирал Иван Добрев-Странджата. Предшественикът му Орманов не разрешава мероприятието 5 години по-рано. „Искаш да избиеш всички в тези морски бури ли?“, отсякъл към Рачев адмирал Орманов.

Морската щафета реализират: Петър Странчевски, Борислав Георгиев, Димитър Статев, Петър Панайотов, Харалампи Калчев, Божко Бонев, Благой Вълнаев, Милен Тодоров, д-р Христо Оджаков, д-р Николай Гавриков, Ардаш Бедросян и Иван Янков-Чиката. Резерви са Христо Теохарев и Петко Петков.

На 15 юли 1964 г. в 20 часа ентусиастите се хвърлят в Черно море от централния мост във Варна, а в Одеса пристигат на 23 юли предобед. По време на плуването посоката определя кораб „Вапцаров“. Катер и гребна лодка също помагат.

Още във втория ден край Каварна маратонците са връхлетени от щорм. „Вълните бяха високи и силни. Тогава във водата се хвърли Благой Вълнаев, който бе силен брусист и отлично знаеше, че в подобни условия разстоянието се преодолява само със странично плуване. След два часа морето утихна и до Одеса бе гладко като стъкло”, спомня си Рачев.

Там, където Дунав се вливал, течението било толкова силно, че дълго време маратонците стоели на едно място. На румънска територия митничари изтикали кораба навътре в морето, опасявайки се, че има мини. Най-малкият участник – 16-годишният Борислав Георгиев, пък едва не изпаднал в шок, след като при един от нощните етапи налетял на мъртъв делфин. Морският бозайник изплувал от тъмната бездна на парчета.