София, 23:25 часа
Гледах почти всички мачове досега на Унгария, но толкова безпомощни не ги бях виждал. Играта им въобще не спореше. Губеха елементарни топки. Разиграванията им на моменти бяха като на школски отбор. Изпускаха пасове на кило. Стрелбата им бе от време на време комична. Координацията между линиите им се късаше като наниз кромид понесен от готвачка за супа. Вероятно всичко това има обяснение в огромните очаквания с които бяха натоварени. Всеки маджарин очакваше от тях титлата, само титлата и нищо друго освен титлата и това им изигра лоша шега. Те обаче загубиха само един финал. Иначе се велики ватерполисти. Най-добър във финалния мач безспорно бе Мартон Сивош. Публиката ги подкрепяше неистово и ревеше като луда, но съдбата бе решила други да станат шампиони.
Когато прочетох изказването на треньора на унгарците Тибор Бенедек, че сърбите са най-добрите ватерполисти на света си помислих, че това е традиционното презастраховане на треньор, които си търси оправдание ако тимът му загуби. Да де, ама Бенедек май има право, поне за тази вечер. Сърбите играха като за учебник и то в най-важният мач. За разлика от маджарите на тях пък всички елементи от играта им ставаха. Най-важното обаче бе, че те страхотно си взаимодействаха и през цялото време контролираха играта. Не оставиха никакви, дори и минимални шансове на съперниците. Не мога да не се съглася с оценката на най-популярната спортна медия в Сърбия „Спортски журнал“, който написа 25 минути след мача: „Всички играха като за отличен, величествена приказка разказана от един фантастичен отбор.“
Да, тази вечер на 27 юли 2014 г. Сърбия няма да спи…
Сърбия-Унгария 12:7 (3:1, 4:1, 2:4, 3:1)