Плуването беше зашеметяващо, даже фантастично в Рио де Жанейро. Никой, даже фанатиците на синия спорт не очакваха такова нещо. Плуването бе най-атрактивният олимпийски спорт, с най-многото световни рекорди, вероятно и с най-голямата телевизионна аудитория – точните цифри ще излязат малко по-късно. Изобщо плуването за първи път в своята многовековна история осъществи нечуван спортен, медиен и маркетингов успех, който ще напълни доста банкови сметки, като ще предизвика небивало нарастване и на инвестиционния интерес. Не е изключено даже след 20-25 години синият спорт да надмине тениса и леката атлетика по съвкупни печалби. Зрелището бе невиждано – милиарди хора на планетата никога няма да забравят най-големият олимпиец за всички времена – Майкъл Фелпс от САЩ и неговите насълзени очи, извънземната Кейти Ледеки от САЩ и Желязната лейди – неописуемата маджарка Катинка Хошу.
Нас, българите, а най-вече тези които обичат българското спортно плуване обаче ни интересува представянето на тези, които плуваха с бяло-зелено-червените бански. Да, ние си гледаме нашите – какво по-естествено от това? Ние сме българи и говорим на езика на Светите братя, не сме нито американци, нито руснаци, нито китайци. Изказаха се различни оценки за плуванията на Нина Рангелова и Александър Николов – те варираха от провал до успех. След като емоциите поутихнаха все пак нека да се опитаме да слезем на земята, както казваше мъдрият славист Атанас Берберов. По мое мнение представянето на българите бе неубедително и никой не ни забеляза, че плуваме в Рио. Не сме в голямата плувна игра. Даже сме в миманса. Върнали сме се около 50-55 години назад. Общото ни равнище е съпоставимо с нивото от средата на 60-те години на миналия век. Папата (ранният), д-р Любен Лазаров (в началото), съвсем младите Юлиян Русев (Бамбука) и Мария Николова (Марчето) – преди Мексико'68. В това няма нищо лошо – лошо е ако не го разберем и не вземем мерки да го променим.
Когато каруцата се обърне – пътищата са много. Дали обаче, все пак, са толкова много? Не, всъщност има само няколко пътища за развитие и успех.
Първият е пътят на САЩ. Тотално неприложим за нас. САЩ имат около 875 000 плувни басейни, десетки хиляди плувни клубове, около милион регистрирани плувци, американските университети и колежи отпускат между $20 000 и $150 000 годишни стипендии на елитни плувци за да се състезават за тях.
Вторият е пътят на Русия. Почти неприложим в България. Полуцентрализирана подготовка. Изпращане на част от най-добрите руски плувци в САЩ (най-вече) или в Италия, които се договарят индивидуално, като центърът само контролира, доколкото може. Един плувен център във Волгоград начело с Виктор Авдиенко и централизирана база в Москва – озеро "Круглое".
Третият е пътят на Китай. Нереален за България. Държавна политика подкрепяща спортното плуване, интернати финансирани щедро от провинциалните правителства, към които се стремят стотици хиляди от крайно бедни семейства, жадни за слава и пари, подбирани безкомпромисно въз основа на строги научни критерии. Най-добрите единици изпращани по света. Китай плати $1 500 000 за да може Сунг Янг да тренира в Австралия.
Четвъртият е пътят на Великобритания. Донякъде реализуем в Българско. Част от парите дава британското правителство, друга част (по-голямата) се намира от British swimming – най-вече чрез спомоществователи. Основното – работа с "Б" състава, с перспективните млади, с резерва, с тези, които ще плуват на следващата олимпиада.
Петият е пътят на Сърбия. Най-реалистичен за България. Парите са малко, но се дават само на най-добрите. Подпомагат се четирима-петима (Степанович, Ленджер, Силаджи, Цревар), а не 30-40. Плувците си тренират по клубовете, като се викат за 4-6 национални лагера годишно. Търси се някъде по света някой сърбин, който да плува под сръбски флаг, или се натурализира чужденец да плува за Сърбия – Веля Степанович.
Шестият е пътят на Етиопия. Неприемлив за България. Пълен аматьоризъм, индивидуално начало. Робел Кирос Хабте – по прозвище Кита. Завърши последен на 100 м св. стил в Рио.
Има обаче и седми път. Комбинация от най-доброто от 80-те години на ХХ век и мениджърският гений на Панчо Гюрков, както и радикално променените нови условия, които не са само неблагоприятни. Кризата винаги е и шанс, рискът не винаги води до загуби, хаосът всъщност е свръх организиран ред.
По кой път ще тръгне българското спортно плуване зависи от много фактори и по начало този процес не може точно да се прогнозира. Ако не се вземат обаче мерки и не променим организацията, финансирането и мениджмънта си нищо добро не ни чака за в бъдеще. Даже ще тръгнем още назад.