Пламен Дончев (вляво) и синът му Михаил Александров при едно от редките си идвания в България през 2004 г. Снимка: Антон Узунов
Пламен Дончев e първата голяма плувна звезда на „Славия”. През 1976 г. на европейското първенство за юноши в Осло (Норвегия) възпитаникът на Георги Енчев се класира на престижното пето място. На следващата година, едва 16-годишен ученик, Дончев печели първата си титла при мъжете у нас. На шампионата на континента в шведския град Йонкьопинг пък подобрява и националния рекорд на Ангел Чакъров. През февруари 1980 г. в Париж на 25-метров басейн Дончев покрива нормативи за олимпийските игри в Москва с рекорди на 100 м и 200 м бруст.
На европейското първенство в Сплит в следолимпийската 1981-а двуметровият плувец финишира на девето място със смесената щафета. Става балкански шампион на 100 м бруст. Плува само още един сезон. Окачва банските едва 21-годишен.
През 1994 г. емигрира със семейството си в САЩ – в малкото градче Шампейн, близо до Чикаго.
И в момента е там, работейки като физиотерапевт и треньор по плуване. Беше наставник на мултирекордьора и негов син Михаил Александров на две олимпиади и на няколко световни. Не спира да тренира и да участва на състезания за ветерани. Роденият на 20 март 1961 г. софиянец потвърди уникалния си талант, поставяйки на два пъти световен рекорд. На 100 м бруст на малък басейн във възрастовата група 40-44 години първо Дончев регистрира 1:05,97 (2001 г.), а после и 1:05,79 (2002).
Дончев говори пред Първи български плувен сайт, а вековният юбилей на "Славия" и успехите на Мишо Александров са само част от причините да го потърсим.
– Пламене, ти си първата голяма плувна звезда на „Славия”, която чества вековен юбилей, а „синият” спорт в дружеството 70 години. Какво е за теб този клуб?
– „Славия” ми даде начало, което и до ден днешен е в развитие, а именно привързаността ми към „синия” спорт. В този клуб намерих почва да развия таланта си на плувец. Тази привързаност ме съпровожда и до днес. Аз изпитвам голямо удовлетворение като следя развитието на плуването като олимпийски спорт и глобално. Гордея се с моите постижения за онова време, представяйки „белите”. Аз си оставам славист завинаги!
– Как се запали по плуването?
– Просто усетих още с първите ми уроци под ръководството на Георги Енчев, че водата е средата, която ми дава чувство на пълноценност и свобода, където мога да изразя нещо специално в живота ми. Разбрах, че плуването ми дава чувство за идентичност.
– С кое постижение се гордееш най-много?
– Класирането ми на третото място на турнира „Арена” в Париж на 25-метров басейн през февруари 1980 г. Покрих норматив за олимпийските игри в Москва. Нормативът беше 1:03,50 мин. за 25-метров басейн, а аз го изплувах 1:03,37. За мое най-голямо учудване на финала плувах до моя идол в бруста Джон Хенкън – олимпийския шампион от игрите в Монреал в същата дисциплина. Той се класира четвърти. Пред мен бяха Дънкан Гудхю от Великобритания, които по късно стана олимпийски шампион в Москва, и Петер Ланг от Западна Германия, станал втори. Аз бях трети. Един месец по- късно на републиканското първенство в София поставих рекорди на 100 м бруст (1:02,90) и на 200 м бруст (2:18,40). Стояха за дълго време непокътнати.
– Защо се оттегли от плуването толкова рано и какво прави от оттеглянето си до заминаването за САЩ?
– Приключих плувната си кариера, защото не намерих разбиране относно моята вяра в Бог от страна на тогавашното ръководство на БФПС, и клуба „Академик”, за който плувах като студент. Те прекъснаха индивидуалния ми план във ВИФ няколко месеца от следването ми в Треньорския факултет.
По същото време загубих баща си, които внезапно почина. Бях само на 20 години и в онова трудно време аз и майка ми намерихме подкрепа и утеха в църквата на Адвентистите от Седмия Ден.
Не мина много време и аз реших да сменя специалността си. Ожених. Прехвърлих във факултета по Лечебна физкултура (сегашния кинезитерапия) и това изискваше напълно посвещение. Мишо се роди по това време също, и станах щастлив баща.
Завърших ВИФ с тази специалност в 1987 година, след което започнах работа като методист по ЛФК във Националния възстановителен център „Диана”. Там работих до 1993 година, до момента в които заминах за САЩ. В Америка намерих с божията помощ по чуден начин подкрепа и разбиране от хора, които не бях срещнал преди. Тези хора ме прецениха като човек с малкото, което бях постигнал на тогавашния етап в живота си. Без никакво предубеждение.
– Чувстваш ли се нереализиран на олимпийско ниво като състезател?
– Благодарен съм и се гордея с постиженията си, които ме доведоха до възможността да стана олимпиец. За онова време не мисля, че можех да постигна повече предвид методиката на тренировка и съществуващата база.
– Според мнозина специалисти физическите ти данни са били по-впечатляващи от тези на сина ти Михаил Александров? Били направил едно предположение, ако ти беше попаднал в неговата ситуация, можеше ли да стигнеш по-надалеч от него? Той е световен шампион.
– Не бих се съгласил с тези изказвания, а и спекулации не бих правил относно това. Мога само да изтъкна факта, че тогава, тренирайки с групата на Мишо в плувния клуб в Шампейн станах световен шампион за моята възрастова група (40-44) на Игрите за ветерани в Мелбърн, Австралия през 2002 година на трите дисциплини в бруста 50 м, 100 м и 200 м.
Също в тази възрастова група през 2001 и 2002-а поставих световен рекорд за това време на 100 м бруст на 25-метров басейн. Постиженията на Мишо обаче са с много по-голяма стойност.
– Всъщност ти изведе Мишо до големите резултати, беше му треньор на две олимпиади и куп световни първенства. Сега пък не пропускаш да го гледаш на живо. Трудно ли е да тренираш сина си?
– За мен това е първостепенна отговорност като родител да подкрепям сина си. В същото време считам като най-голяма привилегия да бъда с него заедно в нещо, което обичаме и двамата. Това е „синият” спорт, плуването.
– Как успявате да разграничите отношенията треньор-състезател, баща-син?
– Това е процес, които изисква балансиране. Отношенията между баща и син, и на треньор и състезател са коренно различни. Вярата ни в Бога помага да уравновесяваме и разделяме тези отношения в контекста на нещо много по-важно. И това е, че и двамата имаме един Небесен баща, пред които всеки е отговорен за всяко нещо, и един ден ще отговаряме за нашите постъпки и дела в живота, които ни е подарен от Него.
– В какви отношения си с останалите членове на американския национален отбор. Познаваш ли се с Майкъл Фелпс, Райън Лохти, Мат Гривърс, треньорите?
– Познавам се лично с всеки един от тях и с техните треньори. Отношенията са ни много приятелски. Гривърс и Мишо бяха съотборници в Северозападния Университет, състезавайки се заедно за 4 години и печелейки много отборни титли на национално ниво в САЩ.
– Получавали ли сте критика, че Мишо е избрал да тренира за САЩ?
– Не сме получавали негативни отзиви и критика тук поради причината, че Мишо избра да се състезава за САЩ. В края на краищата трябва всеки да признае, че успехите на Мишо като елитен плувец се дължат на това, че той се разви като такъв именно тук в САЩ.
– Мишо пропусна миналата година олимпиадата, сега световното в Барселона, но пък в разговори с него съм разбрал, че е реалист за случващите се ситуации. И все пак яд ли го, е че плува на тези два форума?
– Разбира се, че има известна степен на недоволство от това пропусна да се реализира с резултат равен на усилията, които вложи в своята подготовка в последните две години. Мисля, че това се дължи на претрениране и преумора. Но той е изключително здрав психически И приема естествено и реалистично тези факти.
– Мишо стана световен вицешампион за студенти, а сега учи второ висше. Колко дълго мисли да остане в басейна. Разкажи за университета му и следването?
– Световен вицешампион за студенти е престижно отличие, с което Мишо се гордее. Относно неговото следване той завърши Северозападния университет с бакалавърска степен по специалността „Биология”. Сега той учи за неговата магистърска степен, която е в сферата на бизнес администрацията. По въпроса за неговата плувна кариера, мисля че той може и да продължи да се състезава през следващите 2-3 години.
– Как успя да го убедиш да се състезава и в събота?
– Относно този въпрос мога да кажа следното: за да се състезаваш на такова елитно ниво е ясно, че се изисква талант и много труд, за да специализираш в една дисциплина. В тези случаи, когато има конфликт от такъв размер мога да направя сравнение с професията на хирурга, която също изисква талант и специализация. Например един хирург, за да практикува своята специалност понякога се налага да извърши наложителна операция дори и в събота.
– Благодарение на религията ли успя да отидеш със семейството си в САЩ?
– Религията нямаше нищо общо със заминаването ни в САЩ. Тук е мястото да се кажа, че причината за заминаването ми до голяма степен се дължи на един от моите преподаватели от НСА (бившия ВИФ). Посъветва ме да продължа по възможност образованието си в САЩ. Знаейки, че дипломата ми по Лечебна физкултура беше призната, реших да опитам.
Подадох молба в един колеж като мислех, че ще продължа образованието си. За моя най-голяма изненада бях приет. Нещата впоследствие се развиха по друг начин и трябваше да направя избор между учението и работата по специалността си. Избрах работата.
По въпроса за моята вяра: аз бях на 16 години, когато започнах да ходя на църква с майка ми и да вземам библейски часове. По този начин се сблъсках с въпроса, на които всеки човек трябва да отговори в живота си, а именно дали да приеме жертвата на Христос лично или да я отхвърли. За мен отговорът беше да приема тази Негова жертва с вяра и това го считам за най голямата привилегия в моя живот.
– Какво правиш в свободното си време, какво работиш в момента?
– Обичам да слушам музика, да чета от библията и да дискутирам с приятели актуални въпроси. Със съпругата ми Калинка, и когато сме заедно с Мишо, обичаме да се разхождаме и наслаждаваме на природата около нас. Все още си работя по моята професия – физиотерапевт. Продължавам от време на време да съм треньор по плуване в местния плувен клуб.
– Близо 20 години изкара в Шампейн. С какво те очарова това градче?
– Това градче за мен е символ на свободата и възможностите, които Америка дава на всеки с талант. Тук намерих всичко необходимо като почва за развитие по професията си, а също и всички условия за запазване на привързаността ми към „синия” спорт.
– Откога не си се прибирал в България!
– От декември 2012 година.