Интервю с Панчо Гюрков-2

Панчо Гюрков (прав, най-вляво) с най-добрият национален отбор по плуване на България за всички времена (1985)  

 

По настоятелна молба на наши читатели представяме и втора част на интервю на Иван Цанов с легендарния Панчо Гюрков, публикувано в бр. 1, Пролет 2011 г. на сп. „Плуване & Водна топка”.      

– Нямам думи… Какъв човек беше Цецо за мен! Когато научих тази потресаваща вест, въобще не можех, или не исках да повярвам. Цецо, Бог да го прости, беше една светла личност! Такъв човек не може да се забрави. Не познавам някой – било то състезател, или треньор да може да каже и една лоша дума за него. Винаги любезен и усмихнат, готов да услужи или да бъде полезен. Зад височината на неговите 192 см се криеше един огромен талант, който с годините и с много труд се усъвършенства, за да достигне той през последните му години като плувец на световно ниво. Няма да забравя никога месец май 1988 г. – състезания за Голямата награда на Белгия. Голямо състезание с много силно международно участие – Холандия, ФРГ, Франция, Англия, Испания и т.н. Само елитни отбори и то с най-силните си състезатели. Цецо направо „отвя” всичките спринтьори на 50 м и 100 м св. стил като беше определен за най-силният състезател при мъжете и то с право. По това време постигнатите от него резултати го класираха в първата шестица на света. Още тогава разбрахме, че когато Цецо навлиза в спортна форма организмът му реагира по особен начин и ако не бъде овладян беше склонен да развива тежка гнойна ангина. Д-р Боев, лекарят на националния отбор по това време, му беше намерил цаката и успяваше да овладее положението. Това се случи с Цецо и по време на олимпийските игри в Сеул, но там го нямаше доктора на отбора за да оправи положението. До последно, въпреки резултатите, никой не ни „броеше” за Сеул – какви са тези глезотии – лекар за отбора по плуване… Няколко дни преди началото на състезанието провеждахме тренировка на олимпийския басейн. Имаше включена серия 4х25 м със старт. Цецо плува първите 25 метра, а аз си гледам хронометъра – 9.82 сек. Мисля си, че съм мерил много „патриотично”. Казвам му времето, а той се смее: „Стига бе, шефе (шефът съм аз), не може да бъде!” Викам му: „Имаш още три двайсет и петака, тогава ще видим.” В това време към мен се приближават руските треньори Копляков (отговарящ за звеното „кроул” на отбора на СССР) и Генади Турецки (по-късно треньор на легендата Александър Попов) и ме питат: „Кое е това момче, плува като торпедо?!” Аз им казвам кой е и какво прави в момента. Хващаме се и тримата да му мерим спринтовете. Нямаше грешка – всичко се плуваше между 9.65 и 9.75 сек.! Турецки каза буквално: „Аз такова плуване досега не съм виждал!”. Цецо беше в такава форма, че можеше всичко да се очаква. Продължението е известно – макар и много болен той все пак успя да се класира 17-ти на 100 м св. стил и да влезе във финал „В” на 50 м св. стил. До края на състезанието той лежа в хотела с много висока температура, но следеше и се радваше на всичко, което се случваше с другите. Никога не го чух да се оплаче, само веднъж ми каза: „Ама и аз съм един Марко Тотев…” Това беше Цветан Голомеев, може би най-големият български плувец за всички времена. Вечна му памет!                         

 

– Призванието на Научната лаборатория по плуване към националния отбор беше да помогне на треньорския колектив в следните посоки: а) Извършване на лабораторни и теренни изследвания с цел придобиване на полезна информация за протичане на подготовката на националния отбор като цяло и на отделните състезатели; б) Организиране на помощта на научните секции към Републиканския център за спортна медицина – медицинска, биохимична, биомеханична – за получаване и обработка на обективна срочна и дългосрочна информация позволяваща бърза оценка на моментната ситуация или прогноза за евентуалните проблеми; в) Непосредствено участие в предвидената в плановете на националния отбор програма за научно-приложно осигуряване, събиране и анализиране на резултатите от тестовите програми, самостоятелно или с помощта на специализираните звена; г) Търсене и разработване на нови методики за научни изследвания с предложения за внедряване, като осигурява метрологична сигурност и полза от получаваната информация; д) Поддържане на тесен контакт със старши треньора и треньорите на националния отбор, познаване изискванията и нуждите на звената по стилове и дистанции. Лично аз съм убеден в необходимостта и ползата от Научно-приложна лаборатория защото ако тя работи коректно става неразделна част от това, което наричам „Машина за война” – в преносния смисъл на думата, разбира се. Нашата лаборатория премина през различни етапи – от чисто „академични” през чисто „практически” изследвания, за да стигне в края на краищата до един „оптимален” компромис, без да е достигнала до пълно използване на своите възможности. Това беше свързано както с материални, така и с кадрови проблеми, но това е друга тема… Мисля, че Научно-приложната лаборатория, такава каквато беше, изигра положителна роля и допринесе за развитието на резултатите, както и за утвърждаване на наш, собствен стил за анализ и оценка и тестовите и тренировъчните програми. И тогава и сега считам, че високите спортни резултати са неразривно свързани с науката и научното осигуряване на подготовката. Не става дума обаче „за наука, заради самата наука” или за „изследвания, заради самите изследвания”. Нивото на резултатите – олимпийски, световни, европейски и дори национални е такова, че дори и малка помощ да има, то тя беше и ще е от голяма полза за малките десети и секунди. Без наука и сега не може да се мине, но за тези, които ще я правят, както и за тези, които ще я ползват предварително трябва да е ясно какво точно се търси. Всичко това струва много пари и в условията на свободна пазарна икономика е пазарен продукт, който трябва да се рентира – т.е. от него да има реална полза.                         

 

– Трябва веднага да ви поправя – заминах за Франция не след, а преди политическите промени в България – на 15.09.1989 г. Решението си да напусна националния отбор обявих по националната телевизия в едно интервю с Коко Ексеров в края на олимпийската програма по плуване, когато заедно направихме преглед на българското представяне. Когато той ме попита какви планове имам за бъдещето след изключителните резултати, които постигнахме в Сеул аз му отговорих: „След 21 години работа за федерацията и след това, което постигнахме тука смятам, че е време да спра. Човек трябва да знае кога да си тръгне и аз бях до тук.” Припомням този факт защото само тези, които са живели и работили по това време и при тази политическа конюнктура какво значи да кажеш това публично в националния ефир. За властимащите това си беше направо провокация! Кой си ти, че си позволяваш да си подаваш оставката и то по телевизията?! Ние можем да те уволним, а ти имаш правото да си траеш. Или пък намеквах, че някои държавни и партийни ръководители са се задържали много дълго на постовете си. Това ми изказване ми донесе много неприятности и ходене по мъките докато успея да получа разрешението да работя в чужбина. Искам обаче да подчертая, че решението ми да напусна националния отбор не беше плод на временна умора или недоволство, напротив, никога моите лични позиции във федерацията не са били по-силни. Самият аз чувствах, че ми трябва да се дистанцирам професионално и физически от това, което до този момент беше съдържанието и смисъла на моя живот. Възможността да работя във Франция се откри близо година преди олимпийските игри през 1988 г. Дължа я на моя стар приятел и колега Тома Томов, който вече три години работеше като треньор по водна топка в Монпелие и беше довел отбора си на лагер в България. Тогава той ми каза, че местният клуб MUC търси треньор по плуване. Томов се сетил за мен и ми предложи веднага да се свържа с клуба. За мен в този момент беше направо немислимо да правя каквито и да е постъпки или планове защото бях на последната права в подготовката за олимпиадата в Сеул. След игрите получих персонална покана от клуба да замина за Франция заедно с Таня Богомилова за 20 дни за лагер и демонстративни състезания и в този период бяха договорени подробностите за евентуални ангажименти. Трябва да кажа, че хората ни посрещнаха с „цветя и музика”, с всичкото уважение което се полага на една олимпийска шампионка и на един национален треньор. Прекарахме три прекрасни седмици изпълнени със срещи с треньори и състезатели, с пресата и телевизията и с тренировки и… състезания. Таня беше „жива атракция” за клуба и града, тренировките които проведохме бяха наблюдавани от десетки хора. Вниманието с което бяхме обградени ме накара сериозно да се замисля за евентуални професионални контакти за в бъдеще. Montpellier Universite Club беше малък клуб, но хората имаха амбиции да го развиват, а и града имаше много добри перспективи за развитие на материалната база. Всичко това до голяма степен надделя за взимането на моето решение. Не ми беше никак лесно – да слезеш от нивото на старши треньор на национален отбор до нивото на клубен треньор и то в чужда страна. От друга страна обаче, това си беше едно ново предизвикателство. Имах чувството, че се връщам в началото на моята треньорска кариера, когато всичко трябваше да се организира, да се предлага много внимателно и да се намери пътя към хората и състезателите. В началото говорех елементарен френски и ми беше много трудно, но познавах плувната терминология и това много ми помогна. Имах много познати измежду елитните френски треньори и мога да кажа, че те ме посрещнаха с много уважение и… любопитство. Идвах от страна „отвъд желязната завеса” известна с големите си спортни постижения и с допинга. Знаех си, че това ще бъде една от постоянните теми за разговор и че каквото и да кажа или да твърдя те ще си имат едно наум. Още от самото начало ми беше ясно, че само с работа и конкретни доказателства мога да бъда приет и истински уважаван. Заех се с основното – да променя съществуващата организация и да я приложа към амбициите, условията и възможностите на клуба, треньорите и състезателите. Имаше да се свърши огромна работа. Не беше само въпрос да кажа или да покажа какво да се прави, но когато идваш в държава, която има претенции да бъде „люлката на съвременната цивилизация” хората имат огромно самочувствие и много трудно възприемат чуждото мнение и авторитет. Слава Богу, мисля че успях да се справя защото дойдох във Франция с едногодишен договор, а вече подкарвам 22-та си година!                                                             

 

– Работата на спортния директор тук е: а) да изработва многогодишна, етапна и срочна стратегия за клуба и развитието на отделните възрастови групи и нива на постижения; б) планира, организира, провежда и контролира провеждането на подготовката; в) заедно с треньорите работи по утвърждаване и развитие на „План за плувната кариера на плувците” и срочен и дългосрочен план; г) осъществява връзката на треньорите с Комитета на директорите и ги представлява при обсъждане на организационните и финансовите въпроси, които ги засягат. За мен към всичко това се прибавя и конкретната ми работа с групата от елитни плувци, чийто брой варира между 10 и 14 плувци. Клубът има отлични условия за работа – тренираме на два 50-метрови басейна (един закрит и един открит през цялата година), както и на още три закрити 25-метрови басейни. В клуба работят общо 12 треньори, без да се броят треньорите към плувните училища. Разполагаме и с две добре обзаведени зали за физическа подготовка. В момента клубът е организиран и работи по начина за който се „борих” толкова години. Вече от години резултатите нареждат нашия клуб между клубовете от първата десетка на страната, а и редовно правим състезатели за различните формации на националния отбор. Мога да се похваля, че един от моите състезатели Симон Дюфюр участва в три поредни олимпиади – Сидни’00, Атина’04 и Пекин’08, като постигна пети и шести резултат на 200 м гръб. През 2003 г. на световното в Барселона той спечели бронзов медал на същата дисциплина. Дюфюр беше шампион на Франция на 50 м, 100 м и 200 м гръб за един много дълъг период – от 1995 г. до 2007 г. Мои състезатели са ставали шампиони и на 200 м, 400 м и 1500 м св. стил, на 100 м и 200 м бруст, на 200 м и 400 м съчетано и т.н.                          

– Френското плуване е във възход. Дори някои експерти смятат, че то е номер едно в Европа. На какво се дължи всичко това? Защо французите днес на върха? 

– Тези успехи на френското плуване имат много дълбоки корени в историята, културата, географията и демографията на тази държава. Не бива да забравяме, че Франция е петата икономическа сила в света, има 68-милионно население и разполага с всичко необходимо за да се развива във всички области – изкуство, култура, физическо и духовно израстване и спорт. Съдете сами – в последното национално класиране са посочени 1254 плувни клуба. Френската плувна федерация разполага с около 75 специалисти, които работят на заплати към центровете в цялата държава, без да броим клубните треньори, които са около 2000. Франция има олимпийски шампион още през 1952 г. Той се казва Жан Боатио и печели на 400 м св. стил. През годините връзките на френското и плуването на САЩ стават все по-силни. Организират се редовно лагери в САЩ и Австралия. Франция активно участва в цялостната дейност на международните плувни организации и календар. Международните контакти много помогнаха на френските треньори да повишат нивото на своята квалификация. Те организират подготовката си по много рационален начин, който им позволява да откриват талантите и да ги довеждат до най-високото ниво. Твърдя, че французите възприеха принципа на триъгълника – мотивация, условия за подготовка, физически и интелектуални качества. На върха на този триъгълник стоят спортните резултати. Може да се каже, че френското плуване в момента е една от водещите сили в Европа и в света. По-важно е обаче, че всичко това не е въпрос на „силно поколение”, а е плод на сериозна организационна работа на федерацията. Сигурен съм, че от тук нататък бъдещите успехи на Франция в плуването не бива да ни учудват – те по-скоро ще бъдат една закономерност.          

 

Разбира се, че следя развитието на плуването в България и спортните резултати и проявите на българските плувци. Това обаче не значи, че мога да направя обективна и коректна оценка на състоянието на нашия спорт в момента. Няма да бъде и справедливо от моя страна да правя сравнителен анализ на резултатите – от моето време и сега. България се е променила изцяло, слава Богу! Понастоящем нашата страна все още търси своето място, политическата си и духовна нагласа в семейството на цивилизованите европейски държави. Бегло съм запознат с организацията и практиката на нашия спорт, но мога да твърдя, че периодът на „дългото лутане” в организационното, методологичната и методичната практика на българския плувен спорт май вече е към своя край. Имам чувството, че след близо 20 години, хората които ръководят плуването, както и треньорите (на всички нива) са тръгнали по път, който не може да не ги доведе до резултати. Мисля, че вече е преодолян комплекса „Да направим като…”, „Да се организираме като…”, „Да плуваме като…”, а това вече е много. За това говорят и отделни резултати на български плувци на големи състезания напоследък. Обезпокоително е обаче, че резултатите от вътрешните национални шампионати все още са на ниско равнище, но те отговарят на нивото на цялата ни държава.               

  

– Повод да започна да мисля за написването на една книга, било документална, било автобиографична, беше книгата която БФПС издаде по повод на 75-годишнината от създаването на националната федерация по плувните спортове. С никого няма да споря какви са достойнствата и недостатъците на самата книга. Когато обаче си прекарал близо 60 години от живота си във или покрай басейни, когато 22 години си бил един от факторите, които са допринесли за развитието на този спорт, когато най-големите успехи в цялата ни плувна история до сега, пряко или косвено са свързани с твоето име и присъствие, не мога да се съглася, че всичко, което съм направил, изградил, постигнал и жертвал може да бъде събрано в двайсетина реда!? Вярно е, че вече 22 години живея и работя във Франция, но това не трябва да бъде повод всичко или почти всичко да се забрави или премълчава. Аз имам много неща за разказване, не само защото толкова години съм бил старши треньор на националния отбор, но и защото плуването през годините се превърна в смисъл и съдържание на живота ми. Моята история, волю или неволю, е неразделна част от историята на българския плувен спорт и мисля, че ще бъде жалко всичко това да се забрави. Знаете, че казаното се забравя, написаното остава. Животът е много динамичен, идват нови поколения, повечето от сегашните състезатели и треньори почти не ни познават, а както е казано – който не си познава историята, не познава себе си! Това е поводът, а съдържанието се оформя постепенно, в процеса на писане. За мен е много вълнуващи да се връщам към онези моменти, които всяка година ни караха да се хващаме наново на хорото. Надявам се книгата да бъде интересна и за други хора. Мисля, че дължа тази книга и на хората, които като мен, заедно с мен, или поотделно работеха с любов и всеотдайност за любимия ни спорт. Това беше една много специална „каста”, за която си заслужава да се разкаже!                        

     

– Мисля, че плуването беше един от последните големи спортове, в които не бяха влезли големите пари. Радващо е, че спортът ни стана много по-атрактивен и това привлече големите телевизионни компании, а оттам и парите от реклами и спонсорства. Със сигурност големите състезатели вече са добре платени рекламни лица на известни марки и фирми и в това няма нищо лошо. При свободния пазар на състезатели и треньори конкуренцията става огромна и това може само да бъде стимул за всички. Тази конкуренция и парите са първопричината за удължаване на спортната кариера, поради което все по-често на големи състезания виждаме плувци на почетна възраст, нещо което доскоро се считаше за невъзможно. Например 42-годишната Дара Торес в Пекин. Вече се счита за съвсем нормално кариерата на един състезател достигнал високо ниво, да трае два, а понякога и три олимпийски цикъла. Това означава, че кариерата на „големите плувци” от долу до горе възлиза на 20-24 години, което е една огромна инвестиция – морална, физическа и материална. От там и фактът, че все по-рядко се срещат „прелетни птици”. Виждате, че пробивите във вече установените йерархии са много редки. Както ние се шегуваме по между си, някой трябва „да умре”, за да му вземеш мястото. Това налага да се търсят нови таланти, да се работи с тях много внимателно, да се подготвят морално и физически за дълга и мъчителна кариера. Всичко това налага да се намерят инвестиции и организация на подготовката. В този свят на свободна инициатива и конкуренция е немислимо да се търсят трайни успехи и резултати, ако не си намерил най-успешните и продуктивни начини, които могат да помогнат на малки държави като нашата. Широко трябва да се търсят контактите и възможностите, които ни се предлагат от богатите страни от ЕС и от университетите на САЩ. Всички го правят, дори и силно развитите държави: Франция, Германия, Холандия, Швеция, Дания. Страни като Полша, Словакия, Хърватия, Сърбия и Словения успяват да лансират отделни състезатели, само защото те прекарват по 8-9 месеца в САЩ. Нека пак да ви припомня моето верую – Големите състезатели и високите резултати се постигат в условията и в средата на шампиони.                    

 

– Много приятно съм изненадан, че в това трудно време са се намерили ентусиасти, които с много умение и любов списват това списание и държат в течение любителите на плувните спортове за всичко, което се случва у нас и в чужбина. На всички читатели на списанието искам да пожелая преди всичко здраве, на тях и на семействата им! Докато сме здрави, всичко е възможно. Нека новата година да им донесе лично щастие и професионални успехи, както и сбъдването на съкровените им желания! На всички, които обичат, работят и милеят за любимия ни спорт пожелавам да продължат на поддържат огъня и вярата във възможностите ни, за да се върнем в семейството на „плувните нации”. Аз съм твърдо убеден и вярвам, че където е текло, пак ще тече!