Соня Дангалакова: Плуването не започва и не завършва с нас (ВИДЕО)

В Брой №40 от 2022 г. списание „Плуване & Водна топка“ отбеляза кръглите годишнини на две от важните фигури в българския син спорт – Соня Дангалакова и нейния треньор  Николай Иванчев. Това е тандемът, който донесе първата олимпийска точка на плуването ни. BGswim.com публикува интервюто с европейската медалистка, а то е вторият материал от актуалния брой на „Плуване & Водна топка“.

По време на световното на 50-метров басейн в Будапеща именитият, но позабравен треньор Николай Иванчев се обади, за да разбере къде би се класирала неговата възпитаничка Соня Дангалакова с времето си на 400 м съчетано от олимпийските игри Москва 1980. Докато чакаше справката, с изумителна за близо 80-те си години бързина, цитираше до десети разбивките на петдесетаците за модела на подготовка и самия финал на неговото момиче преди повече от 4 десетилетия. Оказа се, че времето на Соня Дангалакова (4:49,25 мин.) й отрежда влизане в полуфиналите. Е, все пак полуфинали на 400 м съчетано няма.
Но многократната държавна шампионка е с 3 секунди по-бърза от сегашната 13-а в света. По-бърза е и с постижението, с което спечели бронз на европейското София 1985  – 4:50,69 мин. Дори и толкова отдавна, Соня е била толкова талантлива и добре подготвена в може би най-тежката дисциплина в плуването, че и в момента е конкурентноспособна на най-добрите в света.
В един месец именитият треньор и състезателка отбелязаха юбилеи – Николай Иванчев стана на 80 години на 25 октомври, а малко по-рано – на 1 октомври, 60 празнува Соня.

– Г-жо Дангалакова, от години работите в Турция. Колко станаха?

– Доста, към 15-16. Където и да съм работила в Турция, съм била главен треньор. В Ерзинджан – град, който у нас никой не го е чувал, близо до Трабзон даже година и половина бях преподавател и отговорник за плуването към Спортния факултет в един университет. Когато миналата година се завърнах в Адана, с едно момче, с което работех преди това, направихме наш клуб. Казва се „Звездите на Адана“, ще рече на български. Работя по проект към Министерството на спорта с група за високо спортно майсторство. Състезателите са 14-15-годишни. Тази група е и с плувци от други клубове.

– Държавната политика в спорта на Турция е впечатляваща…

– Влагат се много средства, строят се бази на световно ниво – стадиони, зали, басейни, и резултатите са на лице. Истанбул беше домакин на световно и европейско първенство. Постепенно бяха изградени силни състезатели, с които се съобразяват всички. Басейнът, на който работя в Адана, е 50-метров, открит, ще му слагат покрив. Паралелно се строи нов свръхмодерен басейн с олимпийски размери, който ще работи от лятото. Откриха и няколко 25-метрови.

Навършихте 60, рано ви е за равносметка, но все пак за какво съжалявате?

–  Че навремето не повярвах на моя треньор Иванчев, че мога да взема олимпийски медал. Каза ми го обаче след финала. Всъщност бях толкова близо до бронза. Определено се страхувах от самия финал. Моят треньор, Панчо Гюрков или който и да е от федерацията не са ме товарили с очаквания за медал, за да не ме стресират.

В най-важния момент в кариерата ви обаче Иванчев не е до вас…

– Нямаше възможност всички лични треньори да дойдат и Иванчев присъства като турист на трибуните. Неговата функция на игрите в Москва изпълняваше брат ми – Георги Дангалаков. 

– Това означава, че Георги Дангалаков е ключовият треньор за двата исторически олимпийски успеха на България – първата точка, спечелена от вас и единствената ни титла засега – със съпругата му Таня Богомилова?

– Гого е от най-важните фигури в моя живот. Гого е важна фигура в българското плуване изобщо. Тренирах при него преди световното в Мадрид през 1986 г. (където също имахме големи успехи, медали и финали).

С Гого бяхме заедно и като състезатели и на първенството на планетата Западен Берлин 1978. Пропуснах световното през 1982 г. Бях вече омъжена, гледах дъщеря ни Елена у дома. 

– До второ участие на олимпийски игри ви остана съвсем малко, защо не устискахте до Сеул 1988?

– Вече бях на 24, което за онова време си бяха години. Моята дисциплина, наред с 200 м бътерфлай, е най-тежката, дори за световните асове, сменят се стиловете, и то на стотаци, възможностите за кризи са безброй. Нямаше как да я плувам повече на такова високо ниво.

Защо за толкова много години, през които се разви и промени плуването, друга българка дори не се доближи до вашия рекорд на 400 м съчетано?

Навремето имахме сериозна подготовка, имахме възможности, басейни, база, лагери. Треньорите бяха на ниво, не, че сега не са. Но цялата политика беше в тази посока.

Какво отличаваше Иванчев от другите треньори?

Обичаше много работата си. Четеше много, интересуваше се много. И се развиваше. Може би и той попадна на точните хора, в точния момент. Взаимна връзка имахме много силна. Ако не ни беше намерил, не знаем какво щеше да се случим.

– Функционалните изследвания показваха ли, че имате заложби за други спортове, например в леката атлетика?

– Никога не съм се замисляла, защото по принцип не обичам да тичам. Може да прозвучи смешно, но бегом не съм качвала дори Зъбчето на Белмекен. Само през зимата, пропадахме в едни преспи.

– Какво ви даде плуването?

– Даде ми всичко, светоглед, реализация, приятели.

– Макар и от разстояние, какви са вашите наблюденията за българското плуване?

– Вижда се, че има хубави деца, че има развитие. Но нещата стигат донякъде и после се разпадат. Не мога да дам категоричен отговор защо е така. Може би много рано форсират децата в ранна възраст. Състезателите се уморяват, а родителите искат непрекъснато да плуват все по-добре и по-добре.

Обаче може да се развиват до едно време, след това има застой и ако успеят да преодолеят застоя, развитието им ще може да продължи. Това е моята гледна точка и опит. Виждаме, че в Румъния се получава. Ето, какъв фурор прави Давид Поповичи, а не е само той. Работи се правилно.

Как прекарвате малкото си свободно време?

– Срещам се с приятели, разхождаме се, пием кафе. Пътувам, когато имаме възможност. Гледам поне веднъж годишно да си идвам в България. Покрай пандемията не го бях правила 3 години. Когато не мога дъщеря ми Елена идва при мен.

Тя също беше плувкиня, тренирахте я и по лагери на Белмекен…

– Елена работи в хотелския бранш. Носи името и на двете баби. В това отношение случих на име. Нямаше семейни скандали, ха-ха. Говорейки за семейството, безкрайно съм благодарна на нашите родители с Гого – майка ни Елена и баща ни Велко, които ни подкрепяха във всяко едно начинание. Винаги бяха до нас.

Правеха много жертви, за да можем ние да се развиваме. Благодарна съм и на съпруга ми Пею Благов, на всички мои треньори, учители и съотборници, деятели, ръководители, които имаха принос за развитието ми в спорта и като личност. Мъчно ми е, че някак си останах много далеч от българското плуване, но така се разви животът ми.

– Такъв е бил пътят ви. По-скоро трябва да ви е мъчно, ако не ви търсят за съвети.

– Че кой да ме търси? Това не е от значение. Важното е да не ни забравят. Да помнят всички, че преди и след всички ни винаги ще има плуване. Любимият ни спорт не започва и не завършва с нас.

Има 54 титли и 133 рекорда

Соня Дангалакова е родена на 1 октомври 1962 г. в Пазарджик. Тренира и се изгражда като елитен състезател под ръководството на Николай Иванчев. Отлично плува всички стилове. Има в актива си 54 шампионски титли и 133 поправки на републиканските рекорди. През 1980 г. оглавява десетките у нас в 9 от общо 12 олимпийски дисциплини за жени. През 1980 г. на олимпиадата в Москва става шеста на 400 м съчетано – първата спечелена от българка олимпийска точка в плуването. През 1985 г. в София на европейското първенство извоюва сребро на 200 м съчетано и бронз на 400 м съчетано. През 1986 г. на световното в Мадрид се класира на пето място на 400 м съчетано. Избрана за плувкиня №1 на България за първото петдесетилетие (1931-1981).  

С треньора Николай Иванчев и Нели Санкева в детските години