Видях за първи път Кольо Вакареев през 1976 г. в Сандански. Бях дете, но си спомням, че не ми направи особено впечатление. Плуваше кроул, не от най-красивите, а най-добър бе на 200 и 400 метра. Още тогава обаче биеше на очи благият му характер и чудовищното му трудолюбие. Не бе и от приказливите за разлика от много други. Тогава си говорех с Ляма (Бог да го прости!) и Сашо Кодулев, с него – нито един път.
Всъщност той вероятно нямаше дори да се научи да плува ако не беше нашата държава, тогава тя се казваше Народна република България. Та тази държава през 1969 г. създава първият Интернат по плуване в страната – крайно удачен и невероятно прозорлив стратегически ход, не като металургичният комбинат в Кремиковци. Басейнът към Интерната е построен с доброволния труд на гражданите на бившия Свети Врач. Към градчето в свободната Пиринска Македония (Вардарска вече не е свободна, а македонизирана на антибългарска основа) се стичат доста малчугани, доведени от родителите им. Едно от тези дребнички хлапета е бъдещият гигант на домашното спортно плуване Николай Вакареев.
Не извади голям късмет като активен състезател, тъй като по негово време се беше струпала генерация от 8-9 кроулисти все от сой, които се вместваха в две секунди на четирите дължини кроул. Не е любимец на ръководството на БФПС и не замина за олимпиадата в Москва да плува в правата щафета 4х200 метра въпреки че трябваше. Това обаче не го пречупи и не затаи в душата си злоба.
После тръгна полека нанагоре. Не му беше лесно и трудно проби. Научи стотици деца да плуват и започна постепенно да шлифова треньорското си майсторство. Четеше, питаше, гледаше, пробваше, падаше и ставаше, но не се отказа. Така се става добър треньор, а не с пиене на бира и мента в Кибика и разказване на вицове.
Дойде голямата политическа промяна от 1989 г. Тя почти помете синия спорт в Сандански, като нещата направо се разпаднаха като картонена къщичка брулена от ветровете на Пиринот. Парите спряха, треньорите са отказаха, състезателите се разбягаха. Понесоха се слухове и за унищожаването на басейна на Интернета, който да бъде превърнат в хотел или хипермаркет.
Нещата трудно, но се промениха. В сърцето на промяната бе геният на Кольо Вакареев. С такт, настойчивост, упоритост и дипломация започна да постига големи успехи. Ситуира „Вихрен“ Сандански като един от най-добрите плувни клубове в страната на Васил Левски. Това никак не се хареса на някои и започнаха да му слагат пръти в колелетата и да говорят нелепости зад гърба му. Всуе! Та това е Кольо Вакареев, кой ще му излезе насреща!
Има нещо крайно интересно при него. Той е самобитен. Научи се сам. Да, доста хора му помагаха, но основното той си го направи, без решаваща чужда помощ. Истински самороден талант от най-висока проба.
Сигурно го чухте какво каза на награждаването за треньор номер едно тази вечер – не спомена нито един път думичката „аз“, а благодареше само на другите. Затова няма втори като него и тези мои думи не са написани от куртоазия.
Николай Вакареев има потенциалът да стане най-добрият домашен треньор по плуване за всички времена и да надмине дори чутовния Панчо Гюрков (Бог да го прости!). Последният ми каза веднъж разковничето за големия успех в спортното плуване, но нека да си го запазя само за мене. Сигурен съм обаче, че и Кольо Вакареев го знае. Бъдещето е пред него, а и Петър Мицин тепърва ще смазва съперниците както танк прегазва цинкови варели.
Шапки долу пред треньор номер едно на България за 2023 година – Николай Вакареев!
Автор: Иван Цанов