Атанас Тодоров: Дано възпитаме младите да вярват в бъдещето на плуването

 

Ще предаде ли бащата опита си на своя син Павел Тодоров, който в момента му е пръв помощник?

 
Атанас Тодоров от Русе е един от най-добрите български специалисти и треньори по плуване в момента. Има огромен професионален опит, натрупал е значителен стаж в сферата на „синия” спорт, постигнал е значими и знакови спортни успехи. Сп. „Плуване & Водна топка” се свърза с треньора от крайдунавския град, за да сподели своите спомени, мисли и виждания за любимия на сърцето му спорт.        
 
– Г-н Тодоров, разкажете за началото на спортния си път – кога, къде и при какви обстоятелства започнахте да се занимавате с плуване?
 
– В детските ми години най-голямото ми желание беше да се занимавам с плуване. В Русе в 70-те години на миналия век този спорт не съществуваше. Единствено можехме да играем водна топка или да тренираме морски многобой. Кандидатствах в спортното училище в Плевен с плуване и бях приет сред първите петима.

След като родителите ми забраниха на тази възраст да бъда самостоятелен в друг град за мен настъпи първото и най-голямо детско разочарование. Като най-близо до тази моя мечта започнах да се занимавам с водна топка при Любомир Минчев, или както обичаме всички да го наричаме Бате Любо. С него и до днес сме неразделни приятели и колеги и много от решенията си вземам, разисквайки ги с него.

Условията в Русе за развитието на този спорт бяха ужасяващи. Нямахме покрит плувен басейн, а през летния сезон плувахме в градския басейн в студена чешмяна вода. Надявахме се на хубаво време, което да я стопли. Когато бях в юношеския отбор по водна топка се разболях от остър синузит и прекарах повече от две седмици в болницата на инжекции, поради което ми беше невъзможно да продължа да плувам в студените води на градския басейн.

С близкия до водната топка спорт хандбал продължи моята спортна кариера. Именно с този спорт бях приет в НСА, тъй като специалност „плуване” изискваше да си поне майстор на спорта или изтъкнат състезател. Това не ми попречи да посещавам часовете по специалност „плуване” в пъти повече, отколкото тези по специалност „хандбал”.

 
 
Голямата му гордост Михаел Йорданов
 
Първите същински знания в плуването, като интензивност в зоните, плътност на урока, отношение треньор – състезател, техника, тактика, методика и много други, научих при Лазар Каменов. В периода 1982-1985 г. работих в Германия в покрит 50-метров плувен басейн, където придобих много знания за организацията, управлението, поддържането и издръжката на такъв тип обекти.
 
През 1985 г. по време на една от отпуските ми получих предложение да стана управител на новопостроения покрит басейн на тогавашния машиностроителен завод МЗ „Георги Димитров” (понастоящем „Спарки” АД). Приех и реших, че сега е моментът в Русе да се възроди плувният спорт. Започнахме с обучение на деца на заводските работници, като първите ни състезателни изяви бяха към дружество „Дунав” на „Златна рибка” и „Весел делфин”.
 
После учредихме клуб на най-добрия плувец на Русе в миналото Боян Баев. В периода 1994-1998 г. състезатели на този клуб бяха Петър Стойчев, Денислав Калчев, Траян и Милен Желеви, Теодор Визиров, Мирослав Николов, Вадим Татаров, Максим Казмирчук, от които само един е родом от Русе. Именно в „Боян Баев” Петьо Стойчев започна кариерата си по маратонското плуване.

Първите ми по-значими успехи като треньор на Петър Стойчев бяха шесто място на европейското във Виена през 1995 г. на 5 км, множество призови места от маратони за Световната купа в Охрид, Египет, Канада, САЩ, Аржентина и победа в най-тежкия маратон в кариерата му, както самия той заявява – Мар дел Плата, Аржентина.

В този си състав плувен клуб „Боян Баев” през 1996 г. стана републикански шампион за мъже. Това беше мощен стимул за младите ни треньори и състезатели, които продължиха работата си във вече пререгистрирания от „Боян Баев” на КПС „Ирис” клуб с официален спонсор и председател Богомил Димитров.

 
                                                 
 
  Победителят на Мултинейшън Къп на гръцкия остров Корфу 
 
                               
                               За основаването и дейността на „Ирис”

– Как потръгнаха нещата в „Ирис” и какво е днешното състояние на клуба – той е втори по сила у нас?
 
– Идеята за новоучредения клуб е продължение на моята мечта и идеята за възраждане на русенското плуване, както и за възможността вече предимно русенски състезатели да влязат сред елита на българското плуване и да постигнат международни успехи. Резултатите не закъсняха.

Може и да е нескромно, но имената на Велина Ханджиева – участничка в европейско първенство в Глазгоу, Михаел Йорданов, първият българин сред юношите, златен медалист от престижните „Мултинейшън Къп” и „Комен Къп”, са доказателство вече за добре свършена работа и мотивация за по-нататъшни успехи. В периода 2000-2013 г. КПС „Ирис” бе неизменно сред първите десет отбора от всички възрастови групи. А през последните четири години за Купа „България” от 25 и 50-метров басейн след „Младост’91” (Пловдив) е втори в конкуренция от 59 клуба в страната (интервюто е от първия брой за годината на списание „Плуване & Водна топка” – б. р.).

Към днешна дата състоянието на клуба е незадоволително, главно поради проблеми с материалната база. Много от хората не вярваха, че амортизираната база ще бъде възстановена. Това е така, защото не са ме познавали добре. С всички методи и средства, включително и материални средства от родители, спонсори, включително и мои собствени, басейнът на „Спарки” АД започна да работи с пълна сила.

Беше сключен договор за още пет години с фирма „Спарки” АД, което ни дава сигурност през този период от време, че ще наваксаме загубеното. Още повече, че горе-долу по същото време настъпи и разделение в клуба, което всъщност е второто ми разочарование в плуването. Проблеми от друго естество са, че е трудно да се намерят млади специалисти, на които да предадем своя треньорски опит.

 
                 
                                  За дереджето на треньорската професия
Треньорската професия не е толкова престижна, както през 80-те и 90-те години. Според мен това се дължи на амортизираните спортни плувни бази, липса на нови такива, както и не на последно място на това, че не се прави достатъчно за популяризирането на нашия спорт. Радваме се, че има профилирано списание като вашето, което може да даде пълна информация в национален и международен аспект за тези, които се интересуват от нашия спорт.

Надеждите ни са свързани изцяло с това да възпитаваме все повече младото поколение да вярва в бъдещето на любимия си спорт – плуване и в необходимостта да се занимава със спорт.

 
– Бихте ли казали какви са най-новите тенденции в световното плуване и върху какво най-вече трябва да обръщат внимание младите ви колеги, които се занимават с висококласни плувци?
    
– Завсеки треньор е задължение да се интересува от новостите в методиките за подготовка в плуването въобще, но по-важно е той да извлече това, което е необходимо за работата му и да го адаптира спрямо подготовката на конкретните състезатели, с които работи. На най-младите колеги ще дам съвет да обърнат внимание върху мотивацията на своите състезатели.

Мотивацията трябва да бъде взаимна. До изграждането на един състезател треньорът е този който трябва да го надъха за влизане в елита. След достигането на това ниво често заявявам на моите състезатели, че сега е моментът те да ме мотивират аз да работя с тях. Не на последно място е ролята на родителите.

Смятам, че вмешателството от страна на родителите в работата на треньора е недопустимо. Всички родители да знаят от мен и да го запомнят, че спортът е за техните деца, а не за тях самите. Относно техниката, считам че на нея трябва да се обръща внимание постоянно. Освен това всички висококвалифицирани плувци трябва да работят с екип.

В развитите плувни държави по мои наблюдения заедно с отбора пътуват психолог, физиолог, лекари, масажисти и личните треньори. В този екип всеки изпълнява своите задължения, докато в България искаме да прехвърлим цялата отговорност на треньора. Той трябва да бъде първо психолог, после доктор, след това масажист, физиолог и ако остане време треньор и педагог.

Не на последно място обаче за добрия треньор е важно първо да открие таланта, а след това да го доразвие. За съжаление това в България не се случва по естествен начин, именно защото няма добра почва за развитие на плувеца, като висококвалифициран състезател, даващ световни постижения. За това все по-често наблюдавам повечето от колегите ми да дават следния съвет на своите състезатели: „Колкото може по-бързо завършвайте, кандидатствайте и последвайте примера на Екатерина Аврамова, Нина Рангелова, Михаил Александров, Лъчезар Шумков…”

 
 
 
На специалиста му стана навик да награждава по време на международни състезания талантите ни. На снимката с Мишо и Георгия Кадоглу
 
– В момента Русе има проблеми с осигуряването на адекватна плувна база за провеждане на тренировъчен и състезателен процес…
 
– Проблеми имаше с единствената плувна база в града, в която могат да се провеждат адекватни тренировки, но те продължиха от месец август 2012 г. до края на януари 2013 г. В момента проблемът е решен, тренировките са възобновени за период от пет години, за който е сключен договора за наем между „Спарки” АД и КПС „Ирис”, чийто предмет е осъществяване целите на плувния клуб.
 
                               Притесненията за плуването в Русе
Но това не решава проблема на клуба и на русенци, тъй като тези пет години ще минат много бързо, а след тях не се знае каква ще е съдбата на този басейн. Крайдунавският град заслужава нова модерна спортна плувна база за обучение и подготовка на висококвалифицирани плувци, както и за провеждане на национални и международни състезания. Винаги съм казвал, че като град на голямата река важи презумпцията, че всяко едно дете в града трябва да умее да плува.

В съзнанието ми трайно е останал един лозунг, който прочетох на басейн докато работех Германия: „Всяко дете, научено да плува е един спасен човешки живот”. Този стар европейски град заслужава това, но за съжаление това не зависи само от нас – плувните деятели, а и от държавата и нейната политика в областта на спорта.

 
– В последните години българското спортно плуване постига видим напредък. Имаме подрастващи плувци, които печелят медали даже на европейско ниво и клубове, които започнаха да работят напълно професионално. На какво се дължи това и как биха могли нещата още повече да се подобрят?
– В последните години по започнахме да градим къщичката от комина към основите. Вземаме примери от водещи сили страни в плуването, които са в стотици пъти повече по население от България, в хиляди пъти повече по брой и качество на плувните бази и в милиони пъти повече отпуснати средства от бюджетите им за подготовка. Пример за това е новата Наредба, която УС на БФПС, на който съм член, прие за новия олимпийски цикъл 2013-2016 г.

Премахнахме 50-метровите дисциплини, най-атрактивните за децата, треньорите и родителите, въведохме входни дисциплини, с които ограничихме участията на много състезатели, макар и отчитайки проблемите на българското плуване – амортизираните спортни бази, все по-намаляващия брой деца, които имат интерес към плуването, липсата на млади специалисти треньори, това че повечето клубове се издържат само от таксите за обучение и членския внос на родителите.

 

Атанас Тодоров с най-добрите си делфинисти Михаел Йорданов и Иво Ганчев

 
От друга страна, като член на европейската и международна организация по плуване ЛЕН и ФИНА, БФПС е длъжна да бъде адекватна на световните тенденции в тази област с цел да виждаме все по-качествени плувци на състезания. Но въпросът е, това осъществимо ли е в България при недостатъчно здрави основи на „къщичката”, само времето ще покаже.
Последните няколко години, имаме страхотно качествено поколение – родените 1995-1998 г. Ще посоча за пример Никола Димитров (1995 г.), Михаел Йорданов (1996 г.) при юношите и Георгия Кадоглу (1998 г.) при девойките, които са вече майстори на спорта и с множество национални рекорди и сериозни постижения в своите възрастови групи в Европа и света.

Такива състезатели трябваше досега да имат отпуснат бюджет, екип от специалисти с който да работят, план за състезанията в които да постигнат върховите си постижения през 2013 г., естествено включващ и работа до олимпиадата в Бразилия.

Започвам да се опасявам, че нещата излизат от контрол и че може да не се справим тук в България с доразвиването на техните таланти. Ще се случи ли, както обикновено?! Много жалко, ако стане така!

Вашият коментар