Ще предаде ли бащата опита си на своя син Павел Тодоров, който в момента му е пръв помощник?
След като родителите ми забраниха на тази възраст да бъда самостоятелен в друг град за мен настъпи първото и най-голямо детско разочарование. Като най-близо до тази моя мечта започнах да се занимавам с водна топка при Любомир Минчев, или както обичаме всички да го наричаме Бате Любо. С него и до днес сме неразделни приятели и колеги и много от решенията си вземам, разисквайки ги с него.
Условията в Русе за развитието на този спорт бяха ужасяващи. Нямахме покрит плувен басейн, а през летния сезон плувахме в градския басейн в студена чешмяна вода. Надявахме се на хубаво време, което да я стопли. Когато бях в юношеския отбор по водна топка се разболях от остър синузит и прекарах повече от две седмици в болницата на инжекции, поради което ми беше невъзможно да продължа да плувам в студените води на градския басейн.
С близкия до водната топка спорт хандбал продължи моята спортна кариера. Именно с този спорт бях приет в НСА, тъй като специалност „плуване” изискваше да си поне майстор на спорта или изтъкнат състезател. Това не ми попречи да посещавам часовете по специалност „плуване” в пъти повече, отколкото тези по специалност „хандбал”.

Първите ми по-значими успехи като треньор на Петър Стойчев бяха шесто място на европейското във Виена през 1995 г. на 5 км, множество призови места от маратони за Световната купа в Охрид, Египет, Канада, САЩ, Аржентина и победа в най-тежкия маратон в кариерата му, както самия той заявява – Мар дел Плата, Аржентина.
В този си състав плувен клуб „Боян Баев” през 1996 г. стана републикански шампион за мъже. Това беше мощен стимул за младите ни треньори и състезатели, които продължиха работата си във вече пререгистрирания от „Боян Баев” на КПС „Ирис” клуб с официален спонсор и председател Богомил Димитров.

Може и да е нескромно, но имената на Велина Ханджиева – участничка в европейско първенство в Глазгоу, Михаел Йорданов, първият българин сред юношите, златен медалист от престижните „Мултинейшън Къп” и „Комен Къп”, са доказателство вече за добре свършена работа и мотивация за по-нататъшни успехи. В периода 2000-2013 г. КПС „Ирис” бе неизменно сред първите десет отбора от всички възрастови групи. А през последните четири години за Купа „България” от 25 и 50-метров басейн след „Младост’91” (Пловдив) е втори в конкуренция от 59 клуба в страната (интервюто е от първия брой за годината на списание „Плуване & Водна топка” – б. р.).
Към днешна дата състоянието на клуба е незадоволително, главно поради проблеми с материалната база. Много от хората не вярваха, че амортизираната база ще бъде възстановена. Това е така, защото не са ме познавали добре. С всички методи и средства, включително и материални средства от родители, спонсори, включително и мои собствени, басейнът на „Спарки” АД започна да работи с пълна сила.
Беше сключен договор за още пет години с фирма „Спарки” АД, което ни дава сигурност през този период от време, че ще наваксаме загубеното. Още повече, че горе-долу по същото време настъпи и разделение в клуба, което всъщност е второто ми разочарование в плуването. Проблеми от друго естество са, че е трудно да се намерят млади специалисти, на които да предадем своя треньорски опит.
Надеждите ни са свързани изцяло с това да възпитаваме все повече младото поколение да вярва в бъдещето на любимия си спорт – плуване и в необходимостта да се занимава със спорт.
Мотивацията трябва да бъде взаимна. До изграждането на един състезател треньорът е този който трябва да го надъха за влизане в елита. След достигането на това ниво често заявявам на моите състезатели, че сега е моментът те да ме мотивират аз да работя с тях. Не на последно място е ролята на родителите.
Смятам, че вмешателството от страна на родителите в работата на треньора е недопустимо. Всички родители да знаят от мен и да го запомнят, че спортът е за техните деца, а не за тях самите. Относно техниката, считам че на нея трябва да се обръща внимание постоянно. Освен това всички висококвалифицирани плувци трябва да работят с екип.
В развитите плувни държави по мои наблюдения заедно с отбора пътуват психолог, физиолог, лекари, масажисти и личните треньори. В този екип всеки изпълнява своите задължения, докато в България искаме да прехвърлим цялата отговорност на треньора. Той трябва да бъде първо психолог, после доктор, след това масажист, физиолог и ако остане време треньор и педагог.
Не на последно място обаче за добрия треньор е важно първо да открие таланта, а след това да го доразвие. За съжаление това в България не се случва по естествен начин, именно защото няма добра почва за развитие на плувеца, като висококвалифициран състезател, даващ световни постижения. За това все по-често наблюдавам повечето от колегите ми да дават следния съвет на своите състезатели: „Колкото може по-бързо завършвайте, кандидатствайте и последвайте примера на Екатерина Аврамова, Нина Рангелова, Михаил Александров, Лъчезар Шумков…”
В съзнанието ми трайно е останал един лозунг, който прочетох на басейн докато работех Германия: „Всяко дете, научено да плува е един спасен човешки живот”. Този стар европейски град заслужава това, но за съжаление това не зависи само от нас – плувните деятели, а и от държавата и нейната политика в областта на спорта.
Премахнахме 50-метровите дисциплини, най-атрактивните за децата, треньорите и родителите, въведохме входни дисциплини, с които ограничихме участията на много състезатели, макар и отчитайки проблемите на българското плуване – амортизираните спортни бази, все по-намаляващия брой деца, които имат интерес към плуването, липсата на млади специалисти треньори, това че повечето клубове се издържат само от таксите за обучение и членския внос на родителите.
Атанас Тодоров с най-добрите си делфинисти Михаел Йорданов и Иво Ганчев
Такива състезатели трябваше досега да имат отпуснат бюджет, екип от специалисти с който да работят, план за състезанията в които да постигнат върховите си постижения през 2013 г., естествено включващ и работа до олимпиадата в Бразилия.
Започвам да се опасявам, че нещата излизат от контрол и че може да не се справим тук в България с доразвиването на техните таланти. Ще се случи ли, както обикновено?! Много жалко, ако стане така!