Всички видяха какво (не)направиха българските плувци на световното първенство в Барселона. Плуваха много слабо и бяха напълно незабележими. Република България все едно я нямаше в столицата на Каталунья. Не искам да поставям нито персонални оценки, нито да влизам в ролята на съдник, а и това не ми е вече интересно. Този път трябва да се премине отвъд.
ВЪНШНА СРЕДА
Първото, което се набива в очи е, че сегашният период от историята на българското спортно плуване (то е родено на 18 май 1923 г. във Варна) прилича на един друг отминал период – като най-обща рамка. Веднага ще попитате кой е периодът? Отговарям – краят на 60-те години на миналия век. Какво имаме тогава? Много слабо спортно-техническо ниво, на практика липсва модерно управление, изобщо плуването е тотално аматьорски спорт, наблюдават се дори елементи на примитивизъм. Няколко човека обаче (Стефан Златаров, Светослав Дочев, Панчо Гюрков и други) решават да променят нещата. Те предприемат решителни и целенасочени действия и нещата след 15-ина години радикално се променят в положителна насока. Самата история потвърди, че действията им са били правилни.
Има обаче и огромни разлики.
В онзи период излиза едно Решение на Политбюро на ЦК на БКП от 2 септември 1969 г. със заглавие „За по-нататъшно масовизиране на спорта и повишаване на спортното майсторство”. Именно масовизацията на плуването в България и строежа на множество плувни басейни е онзи така необходим фундамент върху който само след петнадесетина години избуява българското плувно чудо.
В наше време Република България не строи плувни басейни, а и скоро няма да започне да строи. Няма воля, пари и желание. Някои богати общини обаче могат да го сторят.
В онази отминала епоха Народна република България решава да използва елитния спорт като механизъм за идеологическо въздействие вътре в държавата и като пропаганден инструмент навънка за да покаже предимствата на т.нар. социалистически строй пред капитализма. В елитния спорт започват да се наливат колосални средства. Приема се, че най-важните спортове са три (наричани и днес основни) и те трябва да се развиват с приоритет – лека атлетика, плуване и спортна гимнастика.
През 2013 г. държавата на българите не се нуждае от спорта за да подкрепи своята национална идеология (аз лично не знам каква е тя, липсва общобългарски национален идеал). Тя не налива и колосални средства за елитния спорт (няма ги, а и не иска да ги налива). Не съществува и приоритетност на спортовете – велики спортове като лека атлетика, плуване и спортна гимнастика са горе-долу приравнени със спортове упражнявани от по един файтон хора, които добре си живуркат покрай парите от тотализатора. Уравниловката е колосален проблем с непоправими и стратегически щети за българския елитен спорт, чийто времеви хоризонт ще оказва негативно влияние поне още 20 години. Спортовете никога не са били еднакво ценни, не са и никога няма да бъдат.
През 30-те години на ХХ в. външната среда за плуването е била неутрална (безразлична), през 70-те години на ХХ в. външната среда за него е била положителна (стимулираща), а в началото на ХХІ в. външната среда за синия спорт е неблагоприятна, даже враждебна – няма защо да го крием.
ВЪТРЕШНА СРЕДА
Да видим сега как стои плуването в неговата вътрешна среда.
Деленето на наши и ваши, на добри и лоши, на София и провинция, на големи и на малки, на хитреци и балъци е пагубно. Да, ангели в българското спортно плуване няма, но все пак няма и демони.
Българските участници в Каталунья ни бодат в очите.
Нина Рангелова и Екатерина Аврамова не живеят, не учат и не тренират по българските земи. Рангелова е в САЩ, а Аврамова е във Великобритания. Никола Димитров също учи и тренира в странство – в Германия.
Единствената ни представителка, която се готви в земята на митичния наш първопроходец Теню Георгиев, е Вангелина Драганова. Тя пък е подготвяна от треньорка-ентусиастка (вярно квалифицирана, даже има докторска научна степен), която си е зарязала всичката друга работа. В малко провинциално градче като Велинград няма как да стане обаче. Цецо Голомеев (Бог да го прости!) бе обгрижван от плувната икона Тони Митров (Бог да го прости!), но стана наистина добър като излезе извън пределите на Татковината и бе изведен на централизирана подготовка целогодишно.
На практика какво се получава. Три към едно в полза на чужбината. Изводът – не в България се произвеждат плувните ни остриета.
ВЪНШНА И ВЪТРЕШНА СРЕДА
Така че положението е лошо, даже много лошо. И външната, и вътрешната среда са неблагоприятни. Чудо не може да стане. Никога не е ставало, не може да стане и никога няма да стане. Най-тревожното е, че нещата дори продължават да се влошават – отиваме към катастрофа, дори към каскада от катастрофи (Познан, Барселона, …?). Конкурентоспособността ни непрекъснато спада. Бодрячеството в случая е напълно неуместно – то избухна след отличното ни представяне на младежката балканиада в Лариса, но бързо се изпари. Не бива да позволяваме обаче и вълните на отчаянието напълно да ни залеят.
КАКВО ДА ПРАВИМ?
Трудно е да се каже, но все пак… Необходими са ни публична експертна дискусия какво да правим, стратегия за развитие и много работа. С думички по кафенетата на ухо някой да не чуе и да не се обиди и спасяване по единично няма да се получи, абсолютно сигурно е. Злобата, омразата и пасквилите са разбираеми и напълно човешки, но отрова за родното плуване, те също априори се отхвърлят. Не бива да премълчавам защото е част от обективната картина – доста хора се радват, че нашите се провалиха в Испания и ми го пишат съвсем открито, като посочват „лошите” даже персонално. Търсенето на врагове и изтласкването на чуждите за сметка на нашите също не могат да дадат краен добър резултат.
Две други неща също са сигурни. Първо, трябва да намерим днешните Алекси Алексиевци, Григор Лазовци, Христо Червенковци, Стефан Поповци и да им дадем възможност да се проявят. Второ, щом като държавата не помага трябва да търсим други алтернативи. Има ги доста налични.
Ние сме някак си свити и сковани като търсим решенията само в познатите тунели, а не виждаме небосвода. Всеки се прави на професор, но всъщност не предлага нищо ново, а се върти в омагьосания кръг на тривиализма. Не може по традиционен начин – ситуацията е радикално различна: няма пари, държавата не помага, управлението на плуването на всички нива не е добро, състезателите са отчаяни, треньорите са демотивирани, родителите се правят на треньори, инфраструктурата е окаяна, спонсорите не се интересуват. Как да стане както винаги? Не може…
Нещо много важно – оценка и пари да се дават само по резултати, а не по приказки и планове. Един личен спомен с въпиюща актуалност. Спортната рота. Шефът извика двама мои приятели и ги пита колко ще изплуват 100 м след една година. Единият каза реално време, другият – със секунда над световния рекорд. Началникът сбърка. Нареди реалистът да вземе нарядите и на другия, а хитрецът бе изведен на целогодишен лагер с четири хранения на ден (плюс шоколад „Крава”), спане в хотел, масажи и физиотерапия. Другият набиваше боб и макарони и „бичеше” наряди през ден. След една година се случи очакваното. Реалистът си изплува времето, а този, който щеше да даде време близко до световния рекорд замалко не се „удави” на състезанието.
Обвивка на шоколад „Крава”
ВРЪЩАНЕ КЪМ КОРЕНИТЕ
Трябва да се върнем към нашите корени, довели ни до изумителни успехи – единоначалие, централизация, професионализъм, работа, наука, екипност, взаимопомощ, взаимодействие с великите плувни сили. Само за последното да кажем – имало е тристранна плувна среща СССР-САЩ-НРБ в миналото, но ако днес предложим среща Русия-САЩ-България ще ни се изсмеят.
Трябва да намерим брод. Първо го е намерил Теню Георгиев, после през него са преминали Стефан Златаров и Панчо Гюрков.
Няма причина и сегашното поколение да не намери своя брод.
Митичният Теню Георгиев