Многобройни наши читатели настоятелно, дори агресивно ни помолиха главният редактор на Първи български плувен сайт да вземе отношение относно представянето на българските плувци на току-що завършилата лятна олимпиада в Лондон. На български плувци и любители на великия син спорт не се отказва. Завърнали се от села, езера, оврази, долини, върхове, море и паланки запасваме патрондаша и даваме нашата гледна точка. Изрично подчертаваме, че това не е официална позиция на Асоциацията на българските плувци.
Преди да почнем да говорим по същество даваме следните ограничения.
Първо, анализът на представянето трябва да е колективно дело – на цялото българското плувно движение – това са десетки хиляди хора. Нашият анализ е индивидуален – т.е. субективно оцветен, вероятно не съвсем точен и със сигурност непълен.
Второ, не всички неща могат да се напишат – понякога даже повечето. Анализът е скъпо ноу-хау. Освен това Първи български плувен сайт се чете от всички и е обект на спортен шпионаж. Защо да си даваме паричките на немците нафиле както казваше одиозния мустакат бай Ганю. Вие да сте чели сръбски, гръцки, хърватски, словенски, румънски, турски плувни анализи? Няма и да прочетете, но не защото не се правят, а защото не са публични.
Нина Рангелова
100 м св. стил – 55.52 (24-а) н.д.р.
200 м св. стил – 1:59.21 (19-а) н.д.р.
400 м св. стил – 4:11.71 (23-а) н.д.р.
Имало едно време една девойка от Пловдив. Била много амбициозна. Започнала да плува при един митичен треньор на име Димитър Дръндаров (Дръндара). Той съзрял в нея нещо различно – имал око за тези неща – та той бил открил и двамата Кочани, а и още десетки от държавно ниво. Започнала от нищото. Постепенно започнала да трупа опит, стръв и медали. По едно време е обявили за безперспективна. Това обаче не е отчаяло, нито озлобило. Разбрала, че успехът зависи почти и единствено само от нея. Потръгнало й. Започнала да плува на европейски и световни първенства, стигнала и до олимпиада. Не блестяла, но се представяла на добро ниво. След това обаче резултатите й започнали да стагнират. Конфликтите и безпътицата се повили на хоризонта. Колебаела се. Много силно. По кой път да поеме? Да остане в Българско, или да отпраши към страната на неограничените възможности – оттам вече слухтели за нея и й отправяли неустоими предложения. Интуитивно схванала, че трябва да поеме към Меката на световното плуване. Не сбъркала. Попаднала в добър отбор и при добър треньор в щат шест пъти по-голям от България. Готвела се усърдно и в Албиона се представила много добре. Не отлично, но много добре. Малко не й стигнало да влезе на полуфинала на 200 м св. стил. Нейната дисциплина. 100 м кроул й идват малко къси, а и трябва да плува с гардероби и със спортистки, които имат вродена дяволска бързина, а тя не се тренира – или я имаш, или я нямаш. 400 м кроул пък й идват малко дълги. 200 м кроул са й точно по мярка. Едно време великият треньор Христо Червенков (Мукаши) лично ни разправяше за една холандка на име Ане-Мари Верстапен, че била създадена за 200 м св. стил. Зяпахме го с отворени уста. Едва в наши дни разбрахме какво е имал предвид. Пловдивчанката не е стигнала зенита на спортния си път. Радостното е, че не се бои от нищо и иска да постигне и вземе всичко от живота – чували сме го от собствената й уста. Ако така продължава място в осмицата на световно й е направо в кърпа вързано. За нещо по-голямо се искат обаче и други неща. Засега като че ли не ги притежава.
Екатерина Аврамова
100 м гръб – 1:02.20 (31-а)
200 м гръб – 2:15.44 (32-а)
Историята на това момиче е като извадена от томче на тъжния, но гениален Андерсен. Само ако заместим София с Копенхаген и двете епохи нещата се получават. Започва да плува в невзрачно и овехтяло басейнче в огромен столичен квартал. Има късмет, че попада при голям работар, треньор който истински обича плуването – Жорж Станкович, син на непрежалимия Васил Станкович (бай Васил). Дори в столицата не е най-талантливата, но е най-амбициозната. Ако не й стане серията, или някой я бие очите й се насълзяват, понякога даже скришом плаче. Природата я е надарила с ръст, здраве и красота. Експлозивна смес от която няма измъкване. Тръгва добре, но после нещо не се получава. Започват подмятанията и злорадството. Някой даже казва, че се била безвъзвратно скапала. Момичето обаче започва да мечтае. За друг свят, за други успехи, за друга среда. Играе малко ва-банк. Отива в държава коренно различна от нейната собствена – преди 150 години над нейната земя слънцето никога не залязвало. Първата седмица е като халосана с парен чук. Иде й да хвърли капата. На предела е. Обаче издържа и… успява. Изведнъж за всички става „нашето Кате”. Де що има български плувец й става приятел. Типично по български. Когато си първи и успял, всеки ти се пише другар, ако си слаб и беден те подминават като прокажен. Преподобният Мартин Лутър Кинг мечтаеше всички американци независимо от техния цвят кожа да бъдат равни. Убиха го, но мечтата му, поне на хартия днес е изпълнена. Софиянката мечтае да плува на олимпийски финал, а там каквото сабя покаже. Мечтата й засега се оказва химера. Отново започват подмятания. Тя обаче не се отказва от бляна си. Има още четири години пред себе си. Може би пък в града където според великия комбинатор Остап Бендер всички ходели с бели панталони ще успее. Кой знае?
Венцислав Айдарски
1500 м св. стил – 15:34.86 (28-и)
Момчето от Сандански има късмет поне що се отнася по плуването. Негов треньор е Кольо Вакареев – най-опитният и сърцат плувен треньор от българския югозапад. Има само един по-добър от него от под Пиринот – Иван Киров (Брадата), но той отдавна е отвъд голямата вода. Господ му е дал добри функционални качества – слаба уморяемост, добра усвояемост на кислорода и други такива неща. Стаерът схваща, че плуването може да го направи известен, да пообиколи света, да му даде слава и малко парици. Не изпуска шанса си. Стига до ниво олимпиада – надали преди 10 години изобщо му е минавало през главата. В Лондон плува според очакванията. Не впечатлява с нещо особено, но плуването му е прилично. Проблемът му е, че плува в родния си град. Там нямат зала за физическа и фитнес подготовка, възстановяването не е на ниво, базата е крайно амортизирана. Нещо се чува за българо-гръцки проект за нов плувен комплекс, но я камилата, я камиларя. А и щом са замесени гърци всички знаем как обикновено завършват нещата. Санданчининът е на кръстопът. Само той обаче може да вземе решението.
Отвъд
Обикновено българските плувни анализи (доколкото изобщо ги има) завършват с констатации, но никой не преминава отвъд. Както казва неуморният треньор Бони Цонков (побелял, измъчен и отруден): „Господин главен редакторе, в българското плуване всеки ти дава акъл, но никой не ти казва как да станат нещата и какво да се направи за да се променят работите към по-добро.” Прав е бившият брусист на Левски-Спартак (Сф), обект на немалко злоба и думи зад гърба. За това обаче има и обективни предпоставки – най-трудно е да предвидиш бъдещето и да чертаеш стратегии. Бъдещето е засега нерешим футурологичен проблем. Бъдещите стратегии са пък проблем на социалната синергетика и топ стратегическото управление – опасяваме се, че от тези работи в България разбират десетина човека, като хонорарите им започват от 2 000 лева на час. Който обаче премине отвъд ще жъне успехи. Все пак не сме безсилни. Нещо можем да кажем и днес.
За да вървим напред най-важното е първо да се решат основните противоречия в българското спортно плуване. С тях се занимава спортната конфликтология. Според нас те са следните.
Първо, недостатъчната, неадекватна и крайно остаряла плувна инфраструктура. Ние нямаме нито един басейн в България, който да отговаря на сто процента на световното равнище. Частният български бизнес не построи нито един спортен плувен басейн, а хиляди туристически за да печели пари. Няма да се промени и в бъдеще – частникът го интересуват кинтите, а не спортното плуване. Тогава остава държавата. Тя пък е бедна, окрадена и в близките 20 години ситуацията няма да се подобри чувствително. Какво да правим тогава? Публично-частно партньорство, строеж на поне една чисто нова Национална плувна база (не реновиране) и най-добрите да се готвят в странство – южна Германия, северна Италия, Австрия, Унгария, може и в емиратите – сърбинът Велимир (Веля) Степанович тренира там.
Второ, въпиющата диспропорция в заплащането на труда на треньорите. В момента обучителите по плуване вземат в пъти повече от елитните треньори. Това е все едно асистентът в университета да получава 2000 лева, а професорът 800 лева. Това не само, че противоречи на житейската логика, а и е направо абсурдно. Всъщност това е задача за клубовете. Те трябва да намерят механизми и да променят нещата. Иначе ще става още по-лошо.
Трето, българските спортни плувци масово се отказват около 16-годишната си възраст. Задача на задачите е да се намерят начини да задържим най-талантливите (двайсетина човека) в българското спортно плуване. Това е по силите на специалисти по мотивация. Те пък са малко и взимат скъпо. Не може да се мине обаче без тях. Най-добре е талантите да се рекрутират от много бедни семейства (но не пауперизирани), а такива в Българско има бол – като спортното плуване е единственият им шанс да се измъкнат от гетата и да заживеят нормален живот.
Четвърто, българското спортно плуване трябва да започне да печели (произвежда) пари. За жалост нашите плувни треньори, специалисти и администратори не разбират от това – те дори не знаят термините (падеж, дебит, антюитет, хеджиране и т.н.). Ние предлагаме добър продукт за продажба – с имиджови, маркетологични, социални и други разнообразни ефекти. Трябва да се научим да го продаваме. Спомняме си как един бизнесмен (компанията му върти милиарди) в личен разговор ни сподели, че „ако не продаваш – умираш”. Така е. Живеем във вълчи свят. Единственият език, който всички хора по земята разбират не е английският, а езикът на парите. Можем все пак да се научим да печелим пари, макар че ще е ужасно трудно.