Ефектът на обърнатата пирамида (или как да дойде промяната в българския спорт)

 

 

На олимпийските игри в Рио България спечели 3 медала и макар че отличията са с едно повече от тези в Лондон, това въобще не променя цялостната картинка. Ефектът на обърнатата пирамида все повече ни застига и нещата не могат да продължават така.

За да имаме своите герои в Токио след 4 години обаче и никой да не смее да ги нарича "туристи", те трябва вече сериозно да са започнали да залягат над тренировките по стадионите, залите, язовирите, пистите… А ги няма или отново са единици. По кои стадиони, писти и зали? Тези, дето се построиха в села с население около 1000 човека, в които дори липсват млади хора или пък тези, които са пред срутване в големите градове и центрове в различните спортове?

 

Но дори и да имаме съоръжения,

трябват кадри – амбициозни ръководители, добри треньори и най-вече много деца. 
Да започнем обаче отгоре. Федерациите трябва да поемат сериозно своите функции на мениджъри и да се стараят да осигурят условия, но и контрол, за да може в клубовете да се работи правилно и да се обърне внимание на подрастващите.

А не 10 човека ръководители да се крият зад гърба на един талант и да го тикат напред докато не грохне на стадиона, само и само да оправдаят заплатите си.

Защото рано или късно тази звезда угасва и тогава се започва с гризането на нокти, чуденето какво да се прави сега и какви грандиозни оправдания и обещания да се дават, за да не секнат парите за издръжка от министерството.

Или още по-лошо – разни уж доброжелатели да се борят със зъби и нокти, включително и с помощта на клубове-фантоми, без реална дейност и деца, за да поемат властта във федерациите и да си разпределят, както им е угодно, идващите от държавата пари. Никой няма нужда от това, особено малка и не добре икономически развита държава като нашата и е крайно време на това нещо да се сложи край.

Не е важно точно колко клуба има дадена федерация,
нито в колко града са разположени те, стига в тях да са събрани повече деца. Да има спортисти във всички възрастови групи, да се работи съвестно, за да има резултати и повече участници в общински, регионални и национални първенства.

Защото ако няма деца, няма да има и клубове. Без тях няма да има федерации, а без федерации за какво ни е министерство и как да има спорт.

Така че думата КОНТРОЛ е доста банална, но все с все по-крещяща нужда да се въведе в пълната й сила в нашата действителност. Не да се гледа всичко само на хартия, а да се работи на място.

Министерството да контролира реално федерациите, които от своя страна ще имат стимул да натискат клубовете да работят, а те пък ще трябва да намират таланти, за да не бъдат заличени. Именно така ще се започне отново със строителството на здрава пирамида – от основата й. И стига да се завърти колелото, нещата със сигурност ще се получат.

Защото спортът е една от малкото сфери,

където връзкарството не може да вирее.
Не, че го няма в момента и това е очевадно, например, в любимия на всички футбол. Там все по-малко отбори имат свои работещи школи, от които да излизат бъдещите звезди и да се захранват представителните им отбори.

Напротив, пълно е с деца на платежоспособни родители, които са толкова задоволени, че не си мърдат задника дори да догонят топката, камо ли да правят кариера. Затова и в мъжките отбори е пълно предимно с чужденци.

Но това е стара и може би изтъркана тема, а и тази схема няма как да върви в леката атлетика, в борбата, бокса, плуването, стрелбата и т. н., защото там се бориш срещу съперник, срещу следващите метри, рундове, секунди…

Всички виждат кой е по-добрият, по-подготвеният, по-силният, по-бързият, по-точният и т. н. Но е крайно време ръководителите на тези спортове, които са носели и продължават да носят слава за България, заради или в повечето случаи въпреки тяхното управление, да се размърдат и не само да лижат задници, а да започнат да работят.

Защото от години всичко е на доизживяване, разчита се на големи български звезди, но пред пенсия или на късмета.

Късметът обаче обича смелите,
работещите и подготвените. Както го правят в художествената гимнастика, например, или в борбата, макар напоследък и там да има отстъпление.

Какви са причините за всичко? Много са: от липсата на база, през липсата на треньорски кадри, на деца, на пари за екипировка и т.н. Но е крайно време да спрем да се оплакваме и самосъжаляваме, а да се захванем за работа и колелото да се завърти. И не да се мисли главно за медалите и класиранията, които така ще стават все по-малко, а да се започне отначало. От нулата.

Да се раздвижат децата, да се убедят родителите, че спортът е полезно нещо, да се въведат задължителни спортни дисциплини в училищата и точно те да се оборудват със зали и съоръжения.

Общините също да поемат ангажиментите си
и да определят своите приоритетни спортове, които ще развиват, отделяйки целия си бюджет за спорт точно за това, а не пренасочвайки парите за други дейности.

И като казвам за спорт, имам предвид за спортуването на подрастващите, на голямата маса, а не само за един отбор, при това пълен с чужденци. Именно тогава ще има средства за наемането на треньори в малките и средни общини, които ще получават нормално заплащане от държавата, за да водят безплатни занимания с децата.

Родителите няма да се чудят откъде да намерят средства, за да изпратят децата си на любимия им спорт.

 

Именно тогава ще може да се направи подбор и по-талантливите малчугани да бъдат пренасочвани към спортните училища и по-големите школи, където да доразвият техните умения.

И именно тогава няма да ревем след олимпиада, че пращаме "туристи", изяли данъците на хората, без да са си свършили работата. Защото точно тогава ще се появят и новите Стефка Костадинова, Мария Гроздева, Валентин Йорданов, Таня Богомилова, Николай Бухалов, Златни момичета в художествената гимнастика…

Просто трябва да обърнем пирамидата.

Анна Стоилкова,  Viasport.bg

Вашият коментар