Мария Шпицер е родена на 23 май 1975 г. в София. Зодия Близнаци. Кръстена e на баба си по бащина линия. Фамилното име Шпицер идва от дядо й, който е австриец. Майка й Вили е бивша баскетболистка, а баща й Александър ватерполист в ЦСКА, национален състезател, а след това и треньор по водна топка. Той живее в Гърция, майка й в България. Мария ги определя като уникални родители поотделно, но вече години не може да ги възприеме заедно. Има брат Едуард.
С баща си ходи по басейните от малка. Спортува от 5-годишна, започва с художествена гимнастика, защото по това време са успехите на „златните момичета” на Нешка Робева. Винаги е мечтала да стане световна шампионка, а кумир й е Диляна Георгиева. Започва да тренира при Милка Митова на 5 години, на 8 печели първия си медал – бронзов, на турнира в памет на Жулиета Шишманова и Румяна Стефанова.
Спах с него около седмица, играх навън с него на ластик. Грамотата е ламинирана и се пази до днес. Митова се шегуваше, че трябва да спиме на шпагат и аз, откачена работа, стриктно изпълнявах нарежданията. Първият медал го помня, иначе там разни мои успехи, писани по вестниците, майка ми ги събираше. Смешно ми беше, а понякога се ядосвах като чуех да се хвали на приятелките и комшийките. Сега чак я разбирам, защото тогава не съм се вълнувала за моите медали толкова.
Като 7-годишна отнасях доста шамари. Няма да казвам имена, ама и до сега все искам да питам тази треньорка, защо ме биеше. Често се простудявах в залата, боледувах от бронхопневмония.
На 9 годинки баща й я завежда при Нешка Робева, с която е съученик. Прочутата треньорка проверява нейните качества – шпагат, въртене, подскоци. Мария се стараела до скъсване. Като на близък приятел Робева препоръчала на баща й ако иска да му е здраво детето, да го спре от художествената гимнастика. Не ставаш, тате, много си висока, са думите на Сашо Шпицер, които Мария запомня завинаги.
Голям рев паднал, баща й се видял в чудо и накрая решил, че синхронното плуване е точно за нея – нов спорт, момичето гъвкаво, високо, с чувство за ритъм. И така след лъжа бъдещата шампионка се „потопява” във водата. В нея обаче и до днес се промъква съмнение, че е можела да стане едно от златните момичета на Нешка.
Живот във вода
За успехите й в синхронното плуване много й помага дисциплината, на която е научена в гимнастиката. Като своя треньорка в новия спорт Мария споменава единствено името на Ели Шайлекова, с която извървява шампионския си път. Съжалява единствено, че не са имали достатъчно информация (по това време синхронното плуване е без традиции у нас), за да се стигне до по-големи успехи. Покрива норматива за олимпиадата в Барселона, на защо не заминава – и до днес не знае.
13 години е смазващата й хегемония у нас (на всички възрасти), като е неизменна шампионка и на зимното, и на лятното първенство. Състезава се и на дуети, и на ансамбли, но на индивидуалното няма равна. При участието си на четири световни първенства не достига до финалите, но пък това й се случва на всичките 6 европейски шампионата.
Последното й състезание е на първенството на Стария континент в Севиля.
Помня го, сякаш е вчера. Класирах се, както винаги за финал. Имах едно грозно съчетание, ама карай. Задължителната ми, за разлика от волната, бе много красива. На загрявката така се старах – с бял бански, по музика на „Аве Мария”. Изигравам го аз, всички така отстрани ме гледат, аз излизам някаква важна, важна, а след мен на загрявката, познай – с бял бански, по музика на „Аве Мария” …олимпийската, световната и европейска шампионка Олга Садакова. Нали се досещаш разликата, въпреки моето старание. А и тя с едни крака, от тук до тавана. Нямахме проучване, аматьорска работа.
Няколко месеца след надпреварата в Севиля, в София пристига бившата европейска шампионка по синхронно плуване Мюриел Ермин. Две педи красиво лице, останалото крака, описва французойката Шпицер. Тя търси момичета за водното си шоу „Кресчендо”, което е подслонено под огромно за 1800 зрители шапито в Евро Дисниленд в Париж. Мария се пробва повече на шега, от 30-40 кандидатки Ермин избира две българки.
Вади тя един кантар и ме пита – колко си кила? 56. Качвам се – 58. Ако ще идваш, трябва да си 56. Аз й казвам „ок”. След половин час ме вика договор да подписвам, за една година. Всичко написано на френски, разбира ме се нещо на английски. Мисля си, леле, тази ако ни вземе паспортите, бях чувала как изнасят в чужбина уж сервитьорки, пък то после проститутки. Взех нещо да се стъписвам, ама с Юлето решихме – айде. След две седмици с паспорти, визи и към Париж. И чак там разбрах, че това е най-големият воден цирк в света – „Шоуто на Мюриел Ермин”. Юлето вика, дай да потренираме малко. Ма, ти пък, аз какви тренировки на Белмекен съм правила, та за някакъв цирк!
Човеко, като ни хванаха, та 7 часа в 18-градусова вода, няма пишка ми се, няма гладна съм, до вечерта. Разсипаха ни, смятай! Чак тогава намерихме някой да ни преведе договора. За килограмите – нямаш право ни отгоре, ни отдолу. Що пък да не съм по-малко? Щото костюма ми струва 5000 долара. И не от най-скъпите. Имаше и по 15 хилядарки. Около 40 души бяхме, смятай.
Всичко ставаше във вода – скачам с едни бънджита, па се въртя над водата, па над мене скача някакъв горящ, на трапец играем. Вкараха във водата истински кон, ние около него, върху него, абе грандиозна работа. И треньорка рускиня. И аз се озовавам в „сборная”, сещай се какви титли, какви медали. Питат ме – ти коя си? А аз си мисля за някакъв цирк, с някакво номерче.
Артистите живеят в къщички, репетиционният период е месец и половина, събота и неделя има по две представления, почивката е в четвъртък. Приятелката й Юлия не издържа натоварването, събира багажа и си тръгва за София. Мария остава сама, без да знае една дума на френски, под неприязнените погледи на руските звезди. Но Ермин я харесва и тя получава допълнителни задачи, което веднага се превръща в допълнителни средства.
Защото базовата заплата е $ 2000, но с всеки нов номер, на всяко ново представление, сумата набъбва. Имало е дни, когато само за един уикенд Мария заработва по още 2 хиляди долара. Организацията е перфектна, а артистите се чувстват като големи звезди. Но никой няма право да снима по време на представление и днес Мария има само няколко кадъра от една тренировка, и то без костюми.
Цял екип се грижеше за мен – един за грима ми, друг за дрехите, имах собствена ложа, с един кръгли лампички… Абе, като на филм. А аз съм си научена всичко сами да си правим – понякога не сме имали доктор на състезание, за масажист да не говорим и изведнъж попадам на такова място. Невероятно. Ермин само гледа и казва на треньорите какво иска. Мен ме харесваше. За два месеца напред билети нямаше.
Идваха едни звезди – Майкъл Джексън, Брад Пит, Джони Деп, целият футболен отбор на Франция, точно станал световен шампион, министри разни, френският президент, абе куп знаменитости. След представлението се организираха коктейли. Предупреждават ни, че ще дойде Майкъл Джексън и да не вземеме да му се хвърлим и почнем да пищиме. Шоуто закъсня с 40 минути, заради него промениха цялото осветление на шапито. Влезе той с някаква охрана и аз тъпанарката, точно първа насреща и му викам: „Бонжур”. Пълно шашардисване. Ама и той ми отговаря с бонжур. А и двамата не знаем френски.
След представлението си говорехме вече на английски. Всички тичат с едни листове за автограф, аз разбира се нямам и се моля на една рускиня, а тя „не магу”. Те ми правеха номера, заради тях се появих по къси гащи на един коктейл, защото не ме предупредиха. Обаче аз си викам, така ли, грабвам една хартиена чашка за вода, нямам и химикалка, викам му „сори”, той вади своята и на дъното ми се разписа. После ми я подари. Пазя всичко.
На 26 декември 1999 г. Париж е връхлетян от невиждан ураган. Булонският лес е в трагично състояние, Дисниленд е на трески, шапитото на цирка е пометено. Смъртно уморена Мария проспива цялото природно бедствие и научава за случилото се чак на другия ден от майка си, която й е на гости. Така българското момиче се озовава безработна, социално слаба, както се определя с усмивка, няма кой да й намери работа за водна балерина. През януари 2000 г. се връща у дома.
След това заминава малко на гости при брат си в САЩ. И там за първи път вижда занимания по водна аеробика, като веднага изкарва един бърз курс. След това се връща в Европа, при баща си в Гърция, като треньорка на малки дечица, а вечер играе като водна балерина в един открит бар. След четири месеца се прибира се в София.
Мъж и две дъщери
Със съпруга си Петър Мария има връзка веднага след отказването си от активна спортна кариера – вече 12 години. Той я вижда, харесва, според нея нищо романтично. Пътищата им се разделят и пресичат и след връщането си от Гърция забременява.
Петър е спортист по душа, с най-добрия си приятел Константин Папазов (треньор на мъжкия баскетболен отбор на “Левски” – б. р.) имат общ бизнес.
Голямата й дъщеря Магдалена се ражда през 2002 г., а малката Мартина през 2006 г.
Преди да се роди Магдалена всички мислят, че ще бъде момче. Нямат и избрано име.
Не съм и предполагала, че ще случа на такива невероятни хора като свекър и свекърва. Йордан и Ваня Бангееви, тя е бивша волейболистка. Месец преди раждането Ваня ми казва, че е сънувала сън – цялата врата на къщата пада и влиза Дева Мария с бебе на ръце. Честити й раждането на дъщеря Магдалена. Свекърва ми й казва, че има вече дъщеря. Дева Мария й подава бебето и съобщава, че аз ще родя момиче.
Когато родих наистина момиче, рев, рев, рев. Вълнения някакви, че сънят излезе истина. Пепо вика – Магдалена, нали? И така си дойде името. А четири години след това, когато пак забременях и казаха, че е момиче, се зарекох, че ще я кръстя на свекърва ми.
Обичам си я, уважавам я. Обаче още докато бях бременна Маги започна да вика Марти, Марти, Марти. Маги коя е Марти? Ами бебето? Консултирах се с една психоложка и тя ме посъветва ако нямам проблеми със свекърва ми, да я кръстя Мартина, за да не се породи евентуална омраза. Пък и родих в края на март и така давай. А свекърва ми е №1. На майтап обяви, че чака трето момиче да й носи името.
Те сега двете Маги и Марти, са буйни, палави, непослушни, абе точно като за нас. Не кроиме никакви специални планове за тях. Но и двамата с мъжа ми искаме дисциплинирани хора. Да не са лекета, да не са лигочи. Днес децата са презадоволени – телефончета, МР-тройчици.
У нас няма компютър. Телевизия? Гледа се филм само ако аз кажа. Картони, мартони (има предвид анимационни филми – б. р.) , истерии, няма такива работи. Приятелите ми казват – вие сте крайни. Нека. Сега ще слуша. Като влезе в пубертета ще се опъне, обаче после нещо в главата може и да е влязло. Затова имам и такава работа, за да се занимавам повече с децата. А компютърът е за родители, които вечер гледат да се отърват от малките. После леле, това не научено, онова не научено. Късно. Дисциплинираният човек, каквато и професия да избере – ще успее.
Мария е Петър твърдо са решили, че двете им деца задължително ще спортуват. А какво ще бъде – личен избор. Голямата Маги постига всичко с повече труд, упоритост, тренира естетическа гимнастика при бившата шампионка по художествена гимнастика Елизабет Колева, но Мария няма нищо против ако иска да се запише и за парашутизъм.
Рисува добре, метнала се е на баба си Вили. А Мартина определя като адски непослушна и с данни за всякакъв спорт. И тя тренира гимнастика, обаче дриблирала с топката като шевна машина. Предпочита да не стават професионални състезателки, защото смята, че в големия спорт, без зоб нищо не става.
На домашна територия
Мария има много свободно време, чисти апартамента си сама, но главно заради гладенето, което седмично е изчислила, че й отнема около 4 часа, във вторник си има помощница. Предпочита да дава 10-15 лв., а през това време да отиде с децата в парка и да карат колело. Смята, че не е лигла и не се прави на паралия.
Готвя яко. Това е страстта ми. Особено ако нещо ми е тъпо, защото аз в депресия не изпадам. Готова съм да угаждам на всеки, каквото му се яде. Умирам да готвя. Пека хляб. Човеко, какъв хляб правя! Купувам зърно, мляно на момента. Имам си пекарна, децата съм ги научила да месят. Леле, какви питки правя. Разтоварва ме. Не обичам да чистя, нещо пердета да закачвам. От малка готвя. У нас ядеме повече постничко.
Но децата не ги ограничавам. Два-три пъти седмично на обяд на масата има месо. Домашно гледани животни. Аз един път седмично я хапна месо, я не. Но риба – за всички два пъти седмично. У нас всичко задължително е печено, варено, на пара. Пържа само картофки. Олио не употребявам, само зехтин. Маргарин не купуваме. Гледаме да живеем здравословно, като се изключи, че сме в мръсната София.
В семейния апартамент в „Стрелбище” на стената е закачен „Правилник на семейството” . Там може да се прочете „Не крещи”, „Не бий сестра си”, „Не плюй”, „Уважавай семейството”, „Помагай на мама” и т.н. Задължително е всеки ден да се яде ядки, мед, плодове и зеленчуци. Железни правила.
Мария смята, че най-досадното и безсмислено нещо е да се забута два-три часа по салоните за разкрасяване, да говори глупости и да чете жълта преса. Купила си е професионални инструменти и точно за 10 минути сама си прави маникюра, като през това време може спокойно да разговаря с децата. На дрехите не обръща особено внимание, предпочита спортно-елегантния стил. Но пък ако се случи да се издокара, гримира, хвърля децата си във възторг и тогава получава много комплименти. Като млада много ходела с къси поли, полугола, големи обици, обувки с токчета. Днес подобен вид й се вижда ужасно неудобен.
Чете много, ходи на йога. Проумяла е вече важните неща в живота. Обича да помага на детски домове, но не иска около това да се пише и шуми. Жълти вестници у тях се купуват и се слагат в тоалетната или служат за завиване печени чушки. Човек като прочетел няколко абсолютни измислици за себе си, за свои познати, постъпвал по подобен начин.
Гледат всичко от театралната програма за сезона, редовни посетители са на кината, стараят се да не пропускат концерти – тя си пада по Мат Бианко, Кайли Миноуг, Мадона, той по рока. И двамата не са любители на чалгата, в къщи и в колата такава музика не се слуша, но ако са в кръчма – не им пречи. Мария не пие алкохол, не й харесва (мъжът й само червено вино – най-добре собствено производство).
Не е хазартен тип. Смята, че всичко се дължи на съзнание и самодисциплина. С воля и характер, според нея, всичко се постига. И дава за пример мъжа си, който от малък се движел в такива среди, но нито пие, нито пуши, нито употребява наркотици. С раждането на първото им дете, комарът също остава зад гърба му.
Най-безсмисленото нещо в живота на една жена тя определя скъпите бижута.
Вижда ми се тъпо да имам някакви диамантени неща, някакви скъпотии. И какво, в един момент влиза някакъв скакалец през прозореца, ограбва парите, и мани парите, ограбва ми всички спомени.
Мъжът ми ще ми подари нещо за някакъв празник и аз го свързвам с нещо скъпо. И идва някой и ми го взима. И не е ли безсмислено, при положение, че толкова хора гладуват и имат нужда от помощ, че мои роднини са на пенсия 250 лв., аз да се закича с диаманти като коледна елха. Тъпо и глупаво. Скъп часовник? Нямам часовник. И мъжът ми няма. Обичам сребърни неща, мъниста. Да са ефектни, но в никакъв случай не и скъпи.
Най-скъпото нещо, което един крадец може да отмъкне от нас са снимките. Пепо ми подари един сребърен комплект, държа го в касата в Разлог. Не защото е скъп, но да не ми го прибере някой и така да остана без спомена. Като родих Мартина той ми подари не много скъпи бижута, много ефектни, специално поръчани, ръчно направени от зъб на диво прасе, което той е убил. Всичко нестандартно ме привлича.
Иначе ми е много странно като ме попитат дали следвам модата. Това нещо е за хора с много пари, които два пъти годишно отиват до Милано или Париж. Вижда ми се много излишно. Парвенющината е ужасно нещо.
В едно женско списание прочетох, че на мои познати всичко им било в бяло, черно и червено, а хладилника пълен с черен и червен хайвер и го ядели с лъжица. Добре, яж го ако искаш и с канчета, не си виновен, че имаш пари, но защо се хвалиш така просташки.
И аз не съм върховна, ама… Вярно, карам сравнително скъпа кола, подарък от мъжа ми. Здрава, масивна, удобна, да ми върши работа. Не връткам с „Бентли”, като една манекенка, която после я набиха и й го взеха. Екстра съм си така. Работи, труди се, купи си не бентли, а самолет. Да родиш две деца, да ги отгледаш, възпиташ – пак е постижение. А не да караш четири мерцедеса, да си на Монако с новата си шапка от последната колекция на „Долче и Габана” за 800 евро, а бавачки да ти гледат децата.
Стига ми семейството да ми е здраво, добре облечено, хладилника да е пълен, да ни е топло, сметките платени, децата да учат в добро училище, но не на всяка цена частно, да отидат на море. Иначе и аз обичам да пътувам. Обиколила съм цял свят като състезателка. Сега най-често отиваме до Гърция, при баща ми. Нашето море е мръсно и не ни харесва много. Обичаме да ходим до Разлог.
Не сме дискотечен тип, харесва ни с приятели да се посмеем, поговорим. Живеем в апартамент, но сега мъжа ми прави в къщата в Разлог огромна механа за нас, за приятелите. Те са много и са уникални. Проверени. Един приятел, ние му бяхме кумове, той за съжаление почина, ми подари един цитат, в рамка: „Охолството създава приятелствата, неволята ги проверява”.
Собствен бизнес
Заедно с Маги се ражда идеята и за водната аеробика, но роден вариант. Всичко започва от нулата. Мария сама печати плакати, сама си ги разлепва, дава личния си телефон за връзка. Първите четири жени на басейн „Виктория” и до днес, почти 8 години след началото, посещават заниманията. Басейнът е плитък и дори не е нужно човек да знае да плува.
В началото Пепо ми каза, не се занимавай с глупости, това беше знак да се напъна и да направя нещо. Всъщност той ме познава добре и знае, че точно такива думи ще ме пришпорят. Бях решила категорично, че със синхронно плуване няма да се занимавам. Вместо да си гледам децата, да си спортувам и да си карам живота, аз да се занимавам с идиотизми.
После намерих по-голям басейн. И той ми стана тесен. Сега на шест басейна, шест инструкторки, които съм обучила и облякла с униформите на моя клуб, провеждат заниманията. Искам да се чувстват добре, да взимат хубави заплати, да работят с удоволствие.
Аз водя часове само за кеф. Не става с мачкане и унижаване.. Не става и човек само да лапа. Сега в кризата дори променям цените, пенсионерките имат намаление. Картите не са ми месечни, а за 11 посещения. Създала съм клубно общество, 240 души бяха на партито през декември. Подаръци, томболи. Здрави и щастливи.
Следващата крачка и последна в тази насока е басейн. Това може и да не се случи. Но ако има място и направим собствен басейн – ще съм щастлива. Пепо си има свои грижи в нашата мила държава, но и на него му се иска, защото вижда, че горя по тази идея. Виждам, че след 5-6 години Маги може да проведе перфектен час. Днес живеем добре, но има много вложени сили. Много съм се трудила, много съм се пънала, с куп проблеми. Не съм тръгнала с опцията пари.
Напротив – в началото вадех непрекъснато. Пепо ми даде 200 лв. да си напечатам плакати и ми каза да му ги върна, ако искам да ми върви бизнеса. Върнах му ги!
* Портретът на Мария Шпицер е заслуга на Лилия Янкова – шефа на спортния отдел на вестник „Дума” от времето на Продев. За протокола ПБПС няма как да пропусне, че Лили е и бронзов медалист от европейско първенство по баскетбол и едно от водещите пера на спортната журналистика през 90-те години.
Портретът на Мария Шпицер беше публикуван в един от първите броеве на списание „Плуване & Водна топка”. Не е загубил силата и въздействието си.
