Накъде след Шанхай?

 

Днес (31 юли 2011 г.) завършва ХІV Световно първенство по плувни спортове в Шанхай (Китай). То премина при изключителен успех и зашеметяващ интерес от страна на милиарди хора на планетата. Китайските домакини бяха на голяма висота, макар и в специализираните медии да се появиха и доста критики, някои от които много сериозни – например, че е нямало връзка чрез социалната мрежа Фейсбук от Китай, че водата и храната били лоши, че въздухът в мегаполиса не можел да се диша, че царял хаос, че китайците масово не говорят друг език освен мандарин, че китайците никога не можеш да ги разбереш какво действително мислят и т.н. и т.н. Несъмнено е обаче, че държавата наследник на Поднебесната империя, е направила кралимарковски скок в областта на плувните спортове. Безспорна е връзката между политическите и икономическите условия и плувните спортове, а тя в Китай е значителна. Едни от най-добрите разузнавателни централи в света (ЦРУ-САЩ, Мосад-Израел, ГУВС-Франция, ФСБ-Русия) в публични документи твърдят, че през периода 2025-2030 г. първа икономическа сила в света ще стане Китай. Парите движат света, парите движат и плуването. Само можем да си представим какво ще стане след като китайците започнат да наливат милиарди в сините си спортове. Те са разбрали тяхното ключово значение за сърцата, умовете и душите на хората по земята и ще поискат да изместят от върха сегашния лидер – САЩ. Нищо чудно и да успеят.

 

 

Къде е България на световната сцена на плувните спортове? Почти незабележима. В скоковете във вода и водната топка не участваме, в синхронното плуване сме в миманса, в най-важният спорт – плуването правим единичен пробив и реализираме едно 12-то място чрез Катя Аврамова на 50 м гръб. Вярно, Петър Стойчев стана световен шампион на 25 км в открити води, но той е митичен плувец, частен случай, изключение, истински дар божи, такъв като него няма да се роди по родните земи поне 100 години занапред. Имаме изключителен късмет, че царот на Охридското езеро е българин. Родопският исполин е велик далечински плувец в истинския смисъл на тази дума. След него обаче няма никой. Огледайте се.

 

 

Труден въпрос, но могат все пак да се дадат някои отговори.

 

Външната среда, за съжаление, е неблагоприятна. Българите са топяща се нация, държавата е бедна, хората са отчаяни. Няма басейни, треньорите едвам свързват двата края, състезателите масово се отказват на по 15-16 години защото не виждат смисъл да блъскат за ония дето клати гората, плуването не се управлява добре на всички нива.

 

Имаме обаче и конкурентни предимства. Ние сме талантливи, можем да се трудим истински, искаме да излезем от калта, корави сме, никога не се предаваме. Точно това трябва да се използва. Първо обаче трябва да си поставим реалистични цели – медалите са утопия, но 1-2 финала са постижима цел. Трябва да намерим няколкото много талантливи деца и младежи, задължително рекрутирани от бедни семейства (вкл. от малцинствата), които да започнат дългосрочна подготовка в 2-3 плувни центъра под опеката на най-добрите ни треньори. Те акумулират почти целия ограничен ресурс. Въпросните младоци ги има и към момента, като нарочно не им пишем имената, защото веднага ще възникнат пагубните за общобългарската плувна кауза междуклубни спорове. Другите да се оправят както могат. Няма друг начин, поне засега. Наличните добри състезатели като пораснат могат да се изпращат да учат и да тренират в странство – в най-развитите в плувно отношение държави в света, като на най-големите плувни форуми да участват за България. Всъщност и сега то си е така – Катя Аврамова е във Великобритания, а Нина Рангелова в САЩ. Не виждаме към момента други полезни ходове за успех на глобално плувно ниво.