І. Разруха в системата на водните спортове
Така наречения преход от държавен социализъм към пазарна икономика и либерална демокрация почти разруши водните спортове в Република България от системна гледна точка. Картината в наши дни е почти апокалиптична: а) базите (басейни, гребни канали, спортни водни площи и прилежащи акватории), доколкото ги има, са в окаяно състояние; б) недостигът на капитали и свободни финансови средства е хроничен и се задълбочава; в) треньорите едвам свързват двата края и се занимават с несвойствени дейности; г) състезателите са демотивирани и най-често някъде около 16-тата си година напускат и търсят късмета си другаде; д) мениджмънтът на почти всички нива е непрофесионален и се базира на принципа на пробата и грешката; е) крупният българският бизнес е тотално „футболизиран” (дребният и средният едвам дишат) и освен за няколко спорта и то с уговорки (най-вече футбол, баскетбол, волейбол, моторни спортове) не инвестира и не рекламира във водните спортове, въпреки че това може да му донесе минимална печалба и положителен обществен имидж; ж) държавата няма стратегия за развитието на водните спортове, административен капацитет да я прилага и не ги е посочила и наложила като общобългарски приоритет, макар тези спортове да са най-здравословните и най-социалните.
ІІ. Примерът на БНМС
За наше успокоение България е преживяла и по-тежки етапи от развитието на водните спортове и има натрупан опит от който да се поучим. Непосредствено след Първата световна война Царство България е в още по-тежко състояние от сегашната Република България. Загубена е войната, цели български набори са физически унищожени, изконни български земи са безвъзвратно окупирани, стотици хиляди бежанци се устремяват към пределите на свободната Татковина само с ризите на гърба, инфлацията е чудовищна, държавната хазна е напълно празна, има реална опасност от пълна дезинтеграция на обществото, отчаянието и нихилизмът властват над почти всяка българска душа.
На 18 май 1923 г. във Варна обаче се случва нещо с епохално значение за българските водни спортове – основан е Български народен морски сговор (БНМС). В Устава на Сговора черно на бяло е записано, че той ще развива всички видове морски и речен спорт. БНМС е културно-просветно народно сдружение, което стои вън от партийни и политически организации, течения и прояви в страната. Идеолозите на Сговора прекрасно схващат, че българите са типичен сухоземен народ, които макар и да живеят повече от 1300 години край Дунава, Черно и Бяло морета, за тях водата е чужда стихия, а водните спортове са терра инкогнита. Христоматиен е случаят, когато в цяла българска дивизия не се намира нито един войник, който да може да доплува на отсрещния бряг на река Вардар (15-ина метра широчина) за да върже първото въже и да се направи впоследствие мост, по време на войните за национално обединение. За целта се вика войник от германска част. През 1937 г. проф. д-р Ст. Консулов (почетен председател на Софийския клон на БНМС) пише дословно: „Трябва ни младежта. Тя е масово увлечена в спорта, а между разните видове спорт в последните години, като най-полезен, изпъкна именно плувния спорт”.
За БНМС водните спортове все пак са средство, а не цел. Сговористите искат преди всичко да научат българите да плуват и да упражняват водни спортове, а не толкова да тренират за спортни резултати и постижения. В крайна сметка за БНМС плуването е някакъв вид политика, а не просто спорт – макар и най-важният от тяхна гледна точка вид спорт изобщо. Въпреки всичко Морският сговор постига забележителни успехи в развитието на водните спортове в държавата. Сговористите всъщност ни сочат и днес пътя, не целият, но все пак важна част от него и най-вече посоката. Те са проправили пъртината, само трябва да минем отново по нея и да излезем на нови хоризонти.
ІІІ. Ново начало за водните спортове – самоорганизация и самопомощ
Когато държавата няма пари и скоро няма да има особено за водни спортове, общините изнемогват, а световната финансово-икономическа криза е най-тежката от десетилетия насам, като че ли е единственият път по който можем да поемем е този на синергетичната самоорганизация и на самопомощта. Разбира се това е напълно модерна самоорганизация и самопомощ от началото на ХХІ в., а не такава по примера на сиромахомилството на неудачника Спиро Гулабчев например.
Сега ни трябват нашите български водни хора, а не просто младежта. В буквалния смисъл делото на давещите се е дело на самите давещи се. Изключително странно е, че бившите водняци като правило стоят съвсем настрана и по никакъв начин не помагат на плувните и водните спортове, в които мина младостта им. Създава се дори впечатление, че те се отричат от част от живота си и даже от мечтите си. Не можем да разберем от какво е продиктувано това тяхно поведение – сърдят ли се на някой, печалба ли очакват, искат някой да ги похвали ли, чакат да ги помолят ли? Веднага заявяваме, че няма на кого да се сърдят, значима печалба от българските водни спортове не може да се извлече – нито сега, нито след 10 години, а и никой няма да ги похвали, нито потупа по рамото, нито помоли, даже най-често ще срещнат хули, обиди и подигравки. Такава е всъщност реалността и няма защо да се лъжем, че нещата стоят по друг начин.
Още една, по наше мнение, заблуда. Голяма част от бившите и настоящите плувни и водни хора, отъждествяват плувните и/или водните организации със самата плувна и/или водна дейност. Организацията обаче не е спортът. Да вземем отново за пример плуването – основният вид воден спорт. Българското спортно плуване не е нито само БФПС, нито само АБП, нито само някой от легитимните български плувни клубове, а още по-малко това са ръководствата им. Българското спортно плуване е всичко това взето заедно плюс още много други неща – ние сме една велика плувна общност – многобройна, разнолика и противоречива, но все пак общност. Когато вие например помагате на Асоциацията на българските плувци не помагате на Николай Кръстев или на Иван Цанов, ние и сами някак си се оправяме, а на българските плувци като цяло и косвено на славното ни плувно движение. Не можем да разберем защо това не се осъзнава. Този не ми харесва, онази не ми се нрави, това не било така, онова не било онака, този бил такъв, онзи бил онакъв – това не е поведение на разумни хора, още повече пък на плувци. А ти какъв си – да не би да си самият Господ? Няма идеални хора, има само идеали, а и те, като правило, са неосъществими.
Пред нас има два пътя – или да продължим по досегашния и да се гърчим като риби на сухо, или да тръгнем по другия – посочен ни от идеолозите на БНМС (Г. Славянов, Ат. Иширков, Ал. Манолов) – широкият друм на самоорганизацията и самопомощта. По кой път ще поемем зависи изцяло от нас и никой няма да ни помогне. Сами трябва да решим, а решим ли – незабавно да действаме. С приказки няма да се получи. Ако така продължава след още десетина години наистина ще говорим за спортните успехи на българските водни спортове в минало време, а шестото място на балканиада ще ни се струва голям успех. Дали пък развалата на българските водни спортове не е целенасочен ход на нашите душмани?