Пет големи града мечтаеха да станат столица на олимпийските игри през 2000 г. Особено се стараеха Сидни и Пекин, а във финалния рунд само два гласа определиха избора. Пекин не получи домакинство по политически причини: конгресът на САЩ и Европарламентът така шумно се вълнуваха за съдбата на Тибет, за интернет и политическите затворници в Китай, че МОК нямаше как да не нададе ухо. Затова пък заявката на Пекин за игрите през 2008 г. се оказа по-привлекателна от девет други. Днес за такава конкуренция може само да се мечтае.

Корейският Пьончанг получи правото да организира зимните Игри 2018, изпреварвайки Мюнхен и Анси, а за олимпиадата през 2022 г. си съперничат само Пекин и Алма-Ата, след като в последния момент Краков, Стокхолм и Осло се отказаха от скъпия проект.

 

Изборите за лятна олимпийска столица през 2024 г. ще се проведат следващата есен, но много претенденти (например Бостън и Хамбург) вече оттеглиха своите заявки. Най-вероятно и Рим ще се откаже от олимпийските планове. През юни кмет на града стана решителната Виржиния Раджи. 
"Рим и без това има дълг от $13 млрд. – заяви тя след победата. – Така че не можем да си позволим да харчим за катедрали в пустинята".

Без Рим претенденти остават Лос Анджелис, Будапеща и Париж. Ако не размислят. Всъщност, историята за комерсиалния успех на игрите все повече се превръща в мит. Или не?
 

          Къде отиват средствата?

Обикновено журналистите ровят около разходите за олимпийската подготовка – градска инфраструктура, способна да посрещне, настани, изхрани и транспортира безброй хора, и спортни обекти за богатата програма.

Обемът на разходите зависи и от това доколко бъдещата олимпийска столица е поначало готова да приеме състезания. Например, общият бюджет на Лондон 2012 по официални данни беше $14,3 млрд. От тях за спортни обекти беше похарчена 1/9 от сумата (около $1,6 млрд.), защото бяха построени само 8 арени. Останалите 23 съоръжения вече съществуваха на територията на града.

Най-скъпото съоръжение беше олимпийският стадион с 80 000 места – на стойност $750 млн. Затова пък Лондон здраво се изръси за транспортна инфраструктура – към $3 млрд., два пъти повече от планираното.

 

Съвършено друга е историята в Сочи 2014, където практически всички арени, хотели и пътища бяха създадени от нулата. Главната мотивация беше желанието на президента Путин да превърне града в привлекателен целогодишен курорт. Така че общият бюджет беше $46 млрд., от които $6,4 млрд. за олимпийски съоръжения (само жп линията, свързваща крайбрежието с планината, струваше $8,7 млрд.).

Рио издигна своята кандидатура с опита си от световното първенство по футбол през 2014 г. и Панамериканските игри през 2007 г. Мащабът на предстоящото събитие обаче застави властите да се бръкнат дълбоко за подобряване градската инфраструктура – $14 млрд.

Тези разходи не плашеха Бразилия през 2009 г., когато икономиката на страната показваше ръст от 7,5%, но с настъпването на кризата нуждата от още средства стана драстична и щатът се обърна за помощ към федералното правителство. От какво можеше да се спести? Десетки хиляди доброволци работеха безплатно, като Организационният комитетът поемаше само храната и дрехите.

Друго потенциално перо е церемонията по откриването и други културни мероприятия. В Пекин бяха пръснати $300 млн., докато Рио мина метър с $20 млн. Също и безопасността – в Лондон бяха похарчени два пъти повече средства – $830 млн. За щастие тв разходите бяха поети от МОК.