Рута Мейлутите е само на 17 години, но всяка нейна поява на състезание е свързана с големи очаквания за поредно голямо плуване и рекорд. Така е от олимпийските игри в Лондон преди 3 г., когато избухна от нищото и спечели титлата на 100 м бруст.
В интервю за официалния сайт на Международната федерация по плувни спортове (ФИНА) световната рекордьорка разказва за необичайното си детство, как се справя с напрежението постоянно да бъде под прожекторите.
– Не, не, няма нищо подобно (смее се). Просто нагълтах малко вода. Получи се така, защото скочих в дълбоката част на басейна още на първата тренировка.
Въобразих си, че мога да плувам, но не можех. Треньорът имаше дълъг прът и ме спаси.
– За щастие си продължила да плуваш. Като резултат на усилията твоята звезда изгря още на 15 г. по време на олимпийските игри в Лондон през 2012 година, където спечели златото на 100 м бруст. Очакваше ли го?
– Не, бях напълно изненадана. Беше дори шокиращо.
Вероятно сте го забелязали по изражението на лицето ми.
– Майка ти е загинала в автомобилно произшествие, коато се била на 4 г. Отгледала те е баба ти Алдона. Наблюдава ли златното ти плуване в Лондон?
– Беше на трибуните и ме подкрепяше. Преди това не се беше возила на самолет. Беше много развълнувана.
Срещнахме се вечерта преди финала. Определено беше допълнителен стимул за мен, за да спечеля състезанието.
– Как успяваш да се справяш с цялото напрежение и внимание на пресата, което те съпътства от олимпийския триумф?
– Първоначално ситуацията беше малко необичайна. В първите си интервюта бях малко срамежлива, дори уплашена.
С времето свикнах и натрупах увереност пред камерите и микрофоните.
Публичното внимание стана част от моята професия.
– Само на 17 години си, но почти цял свят те разпознава. Тежи ли ти славата?
– Моят живот е напълно различен от този на връстниците ми. Приемам го обаче като част от това, което правя.
Не мога да отрека, че в момента изпитвам пълно задоволство от това да бъда елитна плувкиня – да тренирам, да пътувам, да се състезавам, да се срещам с хора.
Благодарна съм за тази възможност.

– Липсва ли ти нещо от това, което правят другите 17-годишни момичета?
– Не, аз и съотборниците ми сме нормални хора. Разбира се тренировките и плуването като цяло са с предимство.
Хубаво е обаче като нормален човек от време на време да изключвам от режима, да разтоваря.
Най-важното е след приключването на важно състезание да съумееш да съхраниш ума си ясен и отпочинал.
Не бях от онези момичета, които си играеха с кукли.
През цялото време бях навън. Така ми беше по-забавно.
– Детството като на момиче от джунглата беше ли решаващо да станеш по-силна в атлетическо отношение?
– Може би. Практикувах много спортове, предимно баскетбол и футбол. Когато бях малка пробвах от всичко.
Тренирах баскетбол в продължение на 5 години. Счупих си обаче крака и реших да приключа с тази игра.
Тогава се завърнах в басейна.

– Така е, но не изпитвах толкова голямо удоволствие от него. Дори ме отегчаваше.
Ядосвах се, когато съотборничките ми пропускаха кошове. Не ставам за отборен играч.
Навярно затова харесвам плуването – мога да изразходвам цялата си енергия в басейна.
Знам, че в крайна сметка постигането на целите зависи изцяло от мен.
– Как те приемат в родината ти?
– Не се прибирам толкова често, защото тренировъчната ми база е локализирана в Плимут (Англия).
При всяка възможност гледам да се видя със семейството ми.
Може би по няколко пъти в годината. Така беше и за Коледа.