В „Трето полувреме” българите са лошите момчета
Премиера
Премиерата пред широка публика на антибългарския филм „Трето полувреме” с романтично-спортен сюжет се състоя в Битоля (БЮР Македония) на 15 септември т.г. като с него бе открит кинофестивала „Братя Манаки”. Според скопските медии към лентата бил проявен голям зрителски интерес, като поради тази причина филмът бил завъртян дори два пъти. Публиката ръкопляскала бурно. И при нас така пишеха едно време под думи на Тодор Живков – бурни, продължителни ръкопляскания. Може и така да е било в Битоля, не знаем, но към филма в България със сигурност се проявява огромен интерес. Това го усещаме и ние, като една от най-популярните български спортни медии. Започнахме да получаваме необичайно голям брой писма от предимно вбесени наши читатели, които най-меко меко казано ругаят режисьора на филма Дарко Митревски и кукловодите, които стоят зад него. Писмата, естествено, не можем да публикуваме защото те биха хвърлили в потрес и обръгнал каруцар-пияница, който превозва трупове за гробища и морги. Не е това, разбира се, начинът да се противопоставиш на антибългарското филмово недоносче – с ругатни. Псувните, омразата и фалшификациите са стар патент на македонистите, но ние не си падаме по тях. Спокойно и без излишни емоции, но решително, твърдо и настъпателно трябва да си вършим нашата контрапропаганда – нищо повече. Нещата ще застанат на местата си. В това не можем да се съмняваме.
Скучен водевил
Самият Митревски наскоро пред седмичника „Република” във водевилен стил заяви, че към него били отправяни заплахи за живота му. Одиозният режисьор казва дословно: „Вече една година ме заплашват. Едни ми пишат, че ще ме убият, други ми пращат съобщения по „Фейсбук”, че ще ликвидират семейството ми, техните радикални организации се заканват, че ще организират насилствени протести ако филмът се покаже в България. И какво стана? Нищо, разбира се. Всяко чудо за три дни. Филмът ще си върви, псетата ще си лаят. Тази немощ ги прави много нервни. И колкото са по-нервни, все по-силно лаят. Ама куче, което лае, не хапе.” Стилът на Митревски, както се вижда, е твърде колоритен, крайно емоционален, а за наша радост – анализът му не е верен, но за това след малко.
Преднамерен политически фалшификат
Режисьорът поименно напада и известни личности от сегашната българска действителност: „… за такива като Владимир Перев, историците Спас Ташев, Пламен Павлов и Божидар Димитров, политиците Красимир Каракачанов, Евгени Кирилов, Андрей Ковачев, Станимир Илчев и подобните на тях – не съществуват македонци. Ние за тях сме българи с говорен дефект, хора от по-нисък род, най-обикновени отродници.” Митревски настървено продължава: „Те ме провъзгласиха за комунист, сталинист, удбаш (член на бившата югославска политическа полиция – бел.ред.), югофил, сърбоман, полусърбин, юдео-масон… ама нито един път не ме нарекоха македонец.” Де го чукаш, де се пука. Нерде Ямбол, нерде Стамбул. Нали във филма, както Митревски яростно твърди, се говорело само за любов, романтика, старо Скопие, обикновени хора, спорт, футболисти, които били взели правилния избор в трудно време. Каква УДБА, какви отродници, какви юдео-масони?! Ами че думите на Митревски са очевадно доказателство, че филмът е предварително планирана политическа пропаганда и то напълно нескопосана. Когато говориш за художествен филм се използват съвсем други термини и лексика: сюжет, главен герой, кадър, сценарий, фарт, промоутър, продуцент, реквизит и т.н.
Най-смешното е, че Митревски се появил на прес-конференцията след филма с папка с „документи” от която започнал да чете и да обяснява без никой да го пита отново политически работи. Защо имало български знамена до нацистките? Ето ви „снимка” – казал Митревски – на нея е така. Защо показвате масови разстрели на деца вършени от български войници? Режисьорът веднага услужливо вади „списък” от папката и чете имена на разстреляни деца. Излиза, че точно това е целта – да се дискредитира и очерни България. Човекът си има „документи”.
Кадър от филма. Български войници, представени като изверги, убийци
и фашисти, извършват масови разстрели в Скопие.
Промит мозък
Всъщност Дарко Митревски е типичен продукт на своето време и македонистичното си образование и възпитание – с перфектно промит мозък на антибългарска основа. Перфидността на промивката е, че субектът й изобщо не я съзнава, даже и през ум не му минава за нея. Режисьорът с промитото съзнание категорично греши обаче в интерпретацията на два фундаментални въпроса.
Първо, за него годините 1941-1944 са време на „окупация от българските фашисти”. Точно обратното – това е време на освобождение на тези земи, а българите са посрещани във Вардарска Македония като братя-освободители без да пукне пушка и без да се изстреля нито един патрон, с цветя, прегръдки и сълзи. За това съществуват безброй доказателства, запечатани и на филмова лента. Да обясняваш обаче това на македонист е напълно безсмислено – все едно да разясняваш на луд диалектиката на Хегел. Напоследък в България и в БЮР Македония се чуват слоганите: „Ке се вратиме” и „Тодор Александров – твоите дела живеят”. Кой крив, кой прав – в крайна сметка историята ще си каже думата.
Второ, тогавашното българско правителство и българите не са могли нищо да сторят срещу депортацията на евреи от Повардарието (самата депортация никой в България не отрича) защото тези земи не са под българска юрисдикция. Присъединяването на Вардарска Македония към България не е никога признато официално от хитлеристите. Те смятат тази земя като своя окупационна зона с временна българска гражданска администрация. Българската войска е подчинена на Вермахта. В старите предели на България българите имат пълен и безусловен суверенитет и спасяват своите евреи. В Повардарието нямат суверенитет и по тази причина не е имало никакъв начин българите да спасят евреите от лагерите на смъртта.
Нека да зададем и един простичък въпрос: Защо „македонските” и титовите партизани не са спрели (саботаж) влаковите композиции по пътя им към Полша?
Документална снимка. Футболистите на ФК „Македония” Скопие (вляво) вдигат ръце за хитлеристки поздрав преди мача. Играчите на „Левски” София (вдясно) отказват да поздравят с налудничавия жест на фюрера за което са глобени с 10 000 лева от Футболния съюз на Царство България.
Кои бяха фашистите?
Художествен провал
Като художествени качества филмът се оказва пълен провал. Напънала се планината и родила… мишка. Скучен сюжет, посредствен сценарий, лошо озвучаване, слаба актьорска игра, с изключение на Емил Рубен в ролята на българския полковник Гаврилов (естествено) – нали българите трябва да бъдат злодеите. Добре все пак, че на Митревски не са му дали още един милион евро на аванта. Тогава „нашият” човек щял да изкара на стадиона „конница с български фашисти”, които да навлязат на терена и да съсекат със саби непокорните „борци против българския фашистки окупатор”. Просто да се разплачеш от умиление. Ех, какво сцена си изпуснал, Митревски! Нищо, може би следващият път.
Всъщност лентата има някои успоредици (дали е случайно?) с много успешния сръбски филм „Монтевидео, Бог те видя” (2010) на режисьора Драган Биелогърлич, който е с донякъде сходен сюжет. Във филма на Биелогърлич млади сръбски футболисти от 30-те години на миналия век мечтаят да отидат на световното първенство по футбол в далечен Уругвай и тренират много усилено за да постигнат целта си, на фона на красивия предвоенен Белград и техните романтични авантюри. Митревски се е опитал да повтори грандиозния касов и художествен успех на сръбския филм, но като всеки слаб подражател не е успял.
Иначе като общо пропагандно звучене „Трето полувреме” има връзка и с нацисткия филм „Триумфът на волята” (1935) на режисьорката Лени Рифенщал. Разбира се, къде е Рифенщал, къде е Митревски, като за сравнение и дума не може да става – небе – земя. „Трето полувреме” като дух е пропит с фашистка пропаганда също като творбата на Рифенщал: фалшификации, черно-бяла оптика на възприемане и презентация (българите са само лоши, „македонците” са само добри), полуистини, манипулации, откровени лъжи. Скоро след като Хитлер и неговите кафяворизци идват на власт фюрерът на хилядолетния райх вика Лени Рифенщал и направо й казва, че иска тя да направи пропаганден филм за конгреса на националсоциалистическата партия в Нюрнберг през 1934 г. специално за хора, които не се интересуват от политика – а такива в Германия са били десетки милиони. Вероятно с Митревски е подходено по аналогичен начин.
Четвърто полувреме
Филмът „Трето полувреме” е най-голямата грешка на македонистката антибългарска пропаганда от десетилетия наред. Това се дължи на две причини. Няма българин, който да не е чул вече за него и да не се погнуси с всички последствия от това, а и филмът е чудесен повод за официалните български власти да онагледят с доказателствен материал това, което твърдят от много години насам – пещерният антибългаризъм на БЮР Македония и ежедневният говор на омраза спрямо България и българите. Грешката със сигурност този път ще бъде използвана. Българите се прегрупират и ще ударят – точно, силно и болезнено.
След третото полувреме, следва четвъртото. Ясно е още от сега кой ще го спечели в крайна сметка.
След „Трето полувреме” следва четвртото
Иван Цанов
Премиера
Премиерата пред широка публика на антибалгарскија филм „Трето полувреме” со романтично-спортен сјужет се састоја во Битоља (БЮР Македонија) на 15 септември т.г. като со него бе открит кинофестивала „Братја Манаки”. Според скопските медии кам лентата бил пројавен гољам зрителски интерес, като поради тази причина филмот бил завртјан дори два пати. Публиката ракопљаскала бурно. И при нас така пишеха едно време под думи на Тодор Живков – бурни, продалжителни ракопљасканија. Може и така да е било во Битоља, не знаем, но кам филма во Балгарија со сигурност се пројавјава огромен интерес. Това го усештаме и ние, като една от нај-попуљарните балгарски спортни медии. Започнахме да получаваме необичајно гољам број писма от предимно вбесени наши читатели, които нај-меко меко казано ругајат режисјора на филма Дарко Митревски и кукловодите, които стојат зад него. Писмата, естествено, не можем да публикуваме заштото те биха хврлили во потрес и обргнал каруцар-пијаница, којто превозва трупове за гробишта и морги. Не е това, разбира се, начинот да се противопоставиш на антибалгарското филмово недоносче – со ругатни. Псувните, омразата и фалшификациите са стар патент на македонистите, но ние не си падаме по тјах. Спокојно и без излишни емоции, но решително, тврдо и настапателно трјабва да си вршим нашата контрапропаганда – ништо повече. Нештата ште застанат на местата си. Во това не можем да се самњаваме.
Скучен водевил
Самијат Митревски наскоро пред седмичника „Република” во водевилен стил зајави, че кам него били отправјани заплахи за живота му. Одиознијат режисјор казва дословно: „Вече една година ме заплашват. Едни ми пишат, че ште ме убијат, други ми праштат саобштенија по „Фејсбук”, че ште ликвидират семејството ми, техните радикални организации се заканват, че ште организират насилствени протести ако филмот се покаже во Балгарија. И какво стана? Ништо, разбира се. Всјако чудо за три дни. Филмот ште си врви, псетата ште си лајат. Тази немошт ги прави много нервни. И колкото са по-нервни, все по-силно лајат. Ама куче, което лае, не хапе.” Стилот на Митревски, както се вижда, е тврде колоритен, крајно емоционален, а за наша радост – анализот му не е верен, но за това след малко.
Преднамерен политически фалшификат
Режисјорот поименно напада и известни личности от сегашната балгарска дејствителност: „… за такива като Владимир Перев, историците Спас Ташев, Пламен Павлов и Божидар Димитров, политиците Красимир Каракачанов, Евгени Кирилов, Андреј Ковачев, Станимир Илчев и подобните на тјах – не саштествуват македонци. Ние за тјах сме балгари со говорен дефект, хора от по-нисак род, нај-обикновени отродници.” Митревски настрвено продалжава: „Те ме провазгласиха за комунист, сталинист, удбаш (член на бившата југославска политическа полиција – бел.ред.), југофил, србоман, полусрбин, јудео-масон… ама нито един пат не ме нарекоха македонец.” Де го чукаш, де се пука. Нерде Јамбол, нерде Стамбул. Нали во филма, както Митревски јаростно тврди, се говорело само за љубов, романтика, старо Скопие, обикновени хора, спорт, футболисти, които били взели правилнија избор во трудно време. Каква УДБА, какви отродници, какви јудео-масони?! Ами че думите на Митревски са очевадно доказателство, че филмот е предварително планирана политическа пропаганда и то напално нескопосана. Когато говориш за художествен филм се използват савсем други термини и лексика: сјужет, главен герој, кадар, сценариј, фарт, промоутар, продуцент, реквизит и т.н.
Нај-смешното е, че Митревски се појавил на прес-конференцијата след филма со папка со „документи” от којато започнал да чете и да објасњава без никој да го пита отново политически работи. Зашто имало балгарски знамена до нацистките? Ето ви „снимка” – казал Митревски – на неја е така. Зашто показвате масови разстрели на деца вршени от балгарски војници? Режисјорот веднага услужливо вади „списак” от папката и чете имена на разстрељани деца. Излиза, че точно това е целта – да се дискредитира и очерни Балгарија. Човекот си има „документи”.
Промит мозок
Всаштност Дарко Митревски е типичен продукт на своето време и македонистичното си образование и вазпитание – со перфектно промит мозок на антибалгарска основа. Перфидността на промивката е, че субектот изобшто не ја сазнава, даже и през ум не му минава за неја. Режисјорот со промитото сазнание категорично греши обаче во интерпретацијата на два фундаментални вапроса.
Прво, за него годините 1941-1944 са време на „окупација от балгарските фашисти”. Точно обратното – това е време на освобождение на тези земи, а балгарите са посрештани во Вардарска Македонија като братја-освободители без да пукне пушка и без да се изстреља нито един патрон, со цветја, прегрдки и салзи. За това саштествуват безброј доказателства, запечатани и на филмова лента. Да објасњаваш обаче това на македонист е напално безсмислено – все едно да разјасњаваш на луд диалектиката на Хегел. Напоследак во Балгарија и во БЮР Македонија се чуват слоганите: „Ке се вратиме” и „Тодор Александров – твоите дела живејат”. Кој крив, кој прав – во крајна сметка историјата ште си каже думата.
Второ, тогавашното балгарско правителство и балгарите не са могли ништо да сторјат срешту депортацијата на евреи от Повардарието (самата депортација никој во Балгарија не отрича) заштото тези земи не са под балгарска јурисдикција. Присаедињаването на Вардарска Македонија кам Балгарија не е никога признато официално от хитлеристите. Те смјатат тази земја като своја окупационна зона со временна балгарска гражданска администрација. Балгарската војска е подчинена на Вермахта. Во старите предели на Балгарија балгарите имат пален и безусловен суверенитет и спасјават своите евреи. Во Повардарието њамат суверенитет и по тази причина не е имало никакав начин балгарите да спасјат евреите от лагерите на смртта.
Нека да зададем и един простичак вапрос: Зашто „македонските” и титовите партизани не са спрели (саботаж) влаковите композиции по патја им кам Полша?
Художествен провал
Като художествени качества филмот се оказва пален провал. Напанала се планината и родила… мишка. Скучен сјужет, посредствен сценариј, лошо озвучаване, слаба актјорска игра, со изкључение на Емил Рубен во рољата на балгарскија полковник Гаврилов (естествено) – нали балгарите трјабва да бидат злодеите. Добре все пак, че на Митревски не са му дали оште един милион евро на аванта. Тогава „нашијат” човек штјал да изкара на стадиона „конница со балгарски фашисти”, които да нављазат на терена и да сасекат со саби непокорните „борци против балгарскија фашистки окупатор”. Просто да се разплачеш от умиление. Ех, какво сцена си изпуснал, Митревски! Ништо, може би следваштијат пат.
Всаштност лентата има њакои успоредици (дали е случајно?) со много успешнија србски филм „Монтевидео, Бог те видја” (2010) на режисјора Драган Биелогрлич, којто е со доњакаде сходен сјужет. Во филма на Биелогрлич млади србски футболисти от 30-те години на миналија век мечтајат да отидат на световното првенство по футбол во далечен Уругвај и тренират много усилено за да постигнат целта си, на фона на красивија предвоенен Белград и техните романтични авантјури. Митревски се е опитал да повтори грандиознија касов и художествен успех на србскија филм, но като всеки слаб подражател не е успјал.
Иначе като обшто пропагандно звучене „Трето полувреме” има врзка и со нацисткија филм „Триумфот на вољата” (1935) на режисјорката Лени Рифенштал. Разбира се, каде е Рифенштал, каде е Митревски, като за сравнение и дума не може да става – земја – небе. „Трето полувреме” като дух е пропит со фашистка пропаганда сашто като творбата на Рифенштал: фалшификации, черно-бјала оптика на вазприемане и презентација (балгарите са само лоши, „македонците” са само добри), полуистини, манипулации, откровени лажи. Скоро след като Хитлер и неговите кафјаворизци идват на власт фјурерот на хиљадолетнија рајх вика Лени Рифенштал и направо ј казва, че иска тја да направи пропаганден филм за конгреса на националсоциалистическата партија во Њурнберг през 1934 г. специално за хора, които не се интересуват от политика – а такива во Германија са били десетки милиони. Веројатно со Митревски е подходено по аналогичен начин.
Четврто полувреме
Филмот „Трето полувреме” е нај-гољамата грешка на македонистката антибалгарска пропаганда от десетилетија наред. Това се далжи на две причини. Њама балгарин, којто да не е чул вече за него и да не се погнуси со всички последствија от това, а и филмот е чудесен повод за официалните балгарски власти да онагледјат со доказателствен материал това, което тврдјат от много години насам – пештернијат антибалгаризам на БЮР Македонија и ежедневнијат говор на омраза спрјамо Балгарија и балгарите. Грешката со сигурност този пат ште биде използвана. Балгарите се прегрупират и ште ударјат – точно, силно и болезнено.
След третото полувреме, следва четвртото. Јано е оште от сега кој ште го спечели во крајна сметка.
