Всичко в този плувен рекорд на 400 м съчетано поставен от Соня Дангалакова с време 4:49,25 мин. е историческо. Първо, с това постижение пазарджиклийката спечелва първата олимпийска точка за България в плуването, като става шеста в дисциплината на олимпийските игри в Москва – на 26 юли 1980 г.
Второ, този рекорд, който е един от най-старите български изобщо, остава вече 40 години неподобрен в един спорт, където рекордите падат като снопове жито в лятна жътва. Трето, поставен е от Соня Дангалакова, която е една от най-добрите наши плувкини за всички времена. Поставям я на трето място след Таня Богомилова и Антоанета Френкева.
Всичко това бе повод да потърсим мнението на главните действащи лица в тази класическа българска плувна пиеса 40 години по-късно – самата главна героиня Соня Дангалакова и нейния личен треньор Николай Иванчев в ролята на режисьор на спектакъла.
Соня Дангалакова: Трябва работа и време, за да подобрят рекорда ми
– Соня, как би оценила най-общо постигнатото преди 40 години в Москва?
– Говорихме се доста години за добър резултат и класиране и се получи.
– Кой те подготви за този резултат – Николай Иванчев, Панчо Гюрков, системата, Народната република България, нещо друго?
– Николай Иванчев, системата, федерацията, Панчо Гюрков, Стефан Златарев, Панчо Балов и много други хора имаха принос за нашето развитие. Оказах се на правилното място, в правилното време и при правилните хора. Макар, че никак не беше лесно.
– В Москва на олимпиадата не участваха американците. Как се отрази това?
– Американците наистина ги нямаше, това не се отрази добре на никой.
– Защо вече 40 лета твоят национален рекорд все още не е подобрен?
– Защо стои още рекордът… Ами трябва много работа и време. А се случиха и доста реформи в спорта.
– Спомняш ли си коридора в който плуваше?
– Да, коридор номер осем.
– А пазиш ли си банския костюм от тогава?
– За съжаление не…
– Сегашната ситуация около нашето плуване как я оценяваш? Въобще следиш ли го?
– Да, в общи линии. Прави ми впечатление, че децата, родителите и треньорите нямат търпение. Да се върна на моя рекорд. Кой изобщо ни помни? Благодаря Ви, че сте се сетили, но кой се интересува от това 40 години по-късно…
– Категорично не съм съгласен. Теб не те помнят отделните хора, а самата история. Ти не си важна за индивидите, а за обективната история. Тя се интересува от теб. Хората са мимолетни и смъртни, историята – вечна и безсмъртна… Даже ще ти кажа, че след като умреш на твое име ще кръстят плувен басейн някъде в България…
– Да сме живи и здрави, а дали ще има басейн на мое име, не е толкова важно.
– Накрая да те питам – търсил ли те е някой от България за помощ, за съвет…
– Не. Не съм обидена, но може би малко ми е болно, че няма нужда от нас и от нашето поколение.
Треньорът Николай Иванчев: Беше подготвена за олимпийски медал
Той е уникална плувна личност и спортен деятел. Като всеки голям и неординарен талант е недолюбван и му се слагат непрекъснато пръти в колелетата. Не е любимец на силните на деня, тъй като е от провинцията, с огромна амбиция, изумителна работоспособност, строг морал. А и не е от разговорливите.
– Г-н Иванчев, моля, първо накратко да се представите, тъй като българите като правило са с къса памет, а и младите плувни поколения изобщо не са чували за вас…
– Първо искам да Ви благодаря, че изобщо сте се сетили за мен. Следя българското плуване чрез BGswim.com и списанието „Плуване&Водна топка“. Роден съм през 1942 г. Активният ми период в плуването продължи от 1967 до 1981 г. Бях треньор на националния отбор. Едни от най-добрите български плувци през онова време бяха мои състезатели – брат и сестра Георги и Соня Дангалакови, Нели Санкева и др.
– Как попаднахте в плуването?
– Съвсем случайно. Бях студент първи курс в София и ме бяха определили да продължа обучението си в град Киев (СССР). Тогава ме срещна Христо Чочев – голяма спортна личност от Пазарджик.
Та той ми каза: „Николай, защо не се запишеш да учиш плуване в Киев. В този спорт можеш да постигнеш световни резултати още при юношеска възраст на твоите състезатели и няма да чакаш много дълго“. Този аргумент ми хареса и аз се записах. Върнах се в България през 1964 г. като никой не ме познаваше.
– И после?
– Полека, лека навлязох в плуването. Едно от първите неща, които направих беше да подбера 40 деца за плувна подготовка родени през 1962 г. от училищата в Пазарджик, които щяха да бъдат на 18 години за олимпиадата през 1980 г. в Москва. Тогава 18-годишната възраст се считаше оптимална за постигане на върхови резултати в плувния спорт. Имаше и куриози…
– Какви например?
– В навъртения километраж на тренировка. През 1969 г. бяхме на лагер на Белмекен. Накарах моите състезатели да плуват един ден 3 пъти по 1500 метра, което се считаше за много в България тогава. Същата вечер имаше сбирка с източногерманските треньори от ГДР и попитах какъв километраж трябва да навъртат според тях плувците, като у нас се счита, че той е трябва да не е повече от 4-5 километра на ден.
Още си спомням как източногерманците дружно ми се изсмяха с „Ха-ха-ха!“. Само няколко години по-късно нещата в тази посока бяха вече коренно променени…
– Какво, да не започнахте да плувате по 20 километра на ден?
– Даже повече… На 25 октомври 1975 г. моите състезатели изплуваха на същия този Белмекен вече 33 километра. Използвах това, че източногерманците бяха отишли на посещение в Пловдив и басейнът беше свободен. Три тренировки – общо 33 километра. Можете да питате ако не вярвате Красимир Туманов…
– Вярвам, как да не вярвам. Но бях чувал за 30 километра все пак. Не знаех, че българите са плували над 30 километра на ден. Тоест вие сте искал да бъдете като най-добрите в света?
– Да. Исках да постигна световни резултати. Исках да докажа, че и ние българите, можем да постигнем такива. Бях планирал резултат на Соня Дангалакова около 3:48,0 минути на 400 м съчетано, което щеше да й осигури медал на олимпиадата в Москва.
Николай Иванчев със Соня и Нели Санкева
Записвах всички нейни тренировки две години преди олимпиадата в една червена тетрадка, която още пазя. Ние бяхме непрекъснато по лагери. Аз спях почти постоянно в една стая на Диана-1 в София, като друга стая обитаваха Соня и Йорданка Пенина. Всъщност аз бях в Москва като турист…
На олимпийския басейн като турист
– Как така като турист? Не ви ли взеха като треньор на националния?
– Не, не ме взеха. Последните 10 дена изобщо не видях Соня Дангалакова. От летището направо ме върнаха, като ми казаха, че не съм дал някакъв отчет и няма да пътувам за Москва. Това беше формалната причина. Иначе беше нещо като вземай си багажа и си отивай. И аз се озовах на трибуната на плувния басейн в Москва като турист и обикновен зрител.
– Типично по български. А споменът ви за самото плуване?
– Соня плува добре, но изпусна за половин секунда бронзовия медал. Можеше да го спечели. Всички, естествено, се радваха. Беше отлично постижение.
– А как стана така, че изчезнахте от плувния хоризонт през септември 1981 г.
– Вижте, аз съм игрови тип човек. Не ви казах, че през 1972, 1973 и 1974 г. бях шампион на НРБ по бадминтон. Играех и тенис на маса. Тези спортове ми харесваха, имах и склонност към тях и след 1981 г. се върнах към успоредната си спортна любов…
– Вероятно като възпитан човек не казвате всичко… А в наши дни следите ли развитието на българското спортно плуване?
– Да, в най-общ план. Редовно си купувам списание „Плуване&Водна топка“. То е прозорецът ми към плувния спорт.
Соня Дангалакова от години работи като треньор в Турция
–––-
Абонирайте се за канала на спортното предаване СТУДИО СПРИНТ в YouTube
BGswim.com се появи в Интернет на 8 юни 2002 г. Бяхме първата и най-популярната плувна медия в България. Продължаваме да сме. Присъедини се към Фейсбук групата на BGswim.com, за да научаваш новините около „сините“ и водните спортове.