Станислав Пляков (Стъни) от Варна печели Конкурса за плувен разказ на ПБПС

Станислав Пляков (Стъни) от Варна печели Конкурса за плувен разказ на ПБПС. Разказът се казва „Американската система“. 

Г-н Стансилав Пляков печели:
 
1. 70 лева парична награда.
2. Публикуване на разказа в ПБПС с негова снимка.
3. Интервю с автора на разказа, което ще се публикува в ПБПС.
4. Получаване на всички броеве на списание „Плуване&Водна топка“ от 2014 г.   
5. Среща-разговор с редакционния екип на ПБПС (ако авторът желае).
 
 
Победителят в конкурса Станислав Пляков        
 
Американската система
 
Станислав Пляков
 
В далечната 1979 година все още съществуваше в София спортно училище на име „Олимпийски надежди”. Спортни таланти от цялата страна биваха тренирани и възпитавани от 8-ми до 11-ти клас от най-добрите треньори в може би най-подходящата спортна база в България, намираща се в квартал „Дианабад”. В същото време те се състезаваха за родните си отбори и дружества. Групата по плуване също не правеше изключение. За четирите години докато бях ученик там, през спортното училище минаха много от най-перспективните плувци на родината, подготвяни от един от най-успешните треньори по това време – Георги (Жоро) Енчев. И точно последната ми година, когато станах единадесетокласник, той се захвана с бъдещите олимпийци, които се подготвяха за олимпиадата в Москва.
 
За нас, не олимпийците, назначиха набързо един млад треньор, на който веднага му лепнахме прякора „Мустакът”. От една страна добре, защото другарят Енчев се големееше и се държеше на дистанция от нас състезателите, и аз тайно си го ненавиждах. От друга страна, младокът не беше известен бивш плувец, а и още не беше се доказал като треньор. Често го провокирахме и му се качвахме на главата и тогава той почваше да ръфа с обратна захапка юнашкия си мустак и да ни гледа с присвити очи, аха да избухне. Понеже беше доста по-едър от нас, та и ние гледахме да не прекаляваме с щуротиите. Скоро се разбра, че той използва нова и различна от тази на Енчев система за подготовка. Заговори се сред нас, че чете скришом американски плувни списания и използва тяхната методика, което по онова време си беше доста опасно занимание, като се има предвид разгара на „Студената война” между Съединените щати и Съветският съюз. Мустакът се отнасяше сериозно към тренировъчния процес  и постепенно започнахме да го уважаваме. Резултатите не закъсняха. На Зимното лично-отборно първенство аз и Радостин Авджиев (Радича) покрихме нормативите за майстор на спорта, а Михаил Иванов (бат Миш) и Иван Цанов (Лукас) стъпиха по няколко пъти на почетната стълбичка и подобриха личните си постижения. Треньорът, видимо доволен, потриваше щастливо ръце и кроеше бъдещи планове за летните шампионати.
 
Един ден през месец март той ни събра и ни съобщи, че ще проведем пролетният тренировъчен лагер не на „Спорт палас” край Варна, както е било години наред, а в Сандански и ще тренираме по нова революционна методика, която се очаква да ни подобри чувствително личните рекорди. Аха, по американската система, започнахме да си намигаме един на друг.
 
В началото на април около дванадесет души вече пътувахме с влака към Сандански, като въображението ни рисуваше какви ли не авантюри. Първо, всички плувци на „Вихрен” бяха от най-добрите в България, но и се отличаваха със сламено руси коси заради хлорната вар във водата, а девойките приличаха на шведки или норвежки, изобщо скандинавки. Второ, Сандански се намираше в непознат за нас район на Родината ни и сякаш отивахме в чужбина. Трето, нямахме търпение да изпробваме „американската система” и да видим, как ако не за часове то за дни ще ни скочат личните резултати и на републиканското ще „избием” конкуренцията.
 
Пристигнахме след обяд, настанихме се в частни квартири по-близо до басейна и се отправихме за първа лека тренировка. След час, час и половина свършихме тренировката и на малки групички се пръснахме да разгледаме наоколо. Аз лично бях очарован от видяното и ако не се чуваше българска реч навсякъде, трудно щях да повярвам, че съм в България. Минахме през красивият градски парк на Сандански и, о, чудо! Токачки, фазани и пауни се разхождаха на свобода и никой не ги закачаше. По главната улица бяха наредени всякакви барчета и капанчета пълни с народ и навсякъде ни поздравяваха и канеха да седнем при тях. За няма и два часа се запознахме с половината жители на града.
 
На връщане към квартирата забелязах, че река Санданска бистрица е придошла и веднага ми хрумна една щуротия. Споделих я с моите съквартиранти Радо Авджиев и Роберт Иванов (Бенци), а те сякаш само това чакаха. В нашата къща висеше голямо метално корито и решихме да правим „рафтинг” в придошлата река. Качихме се в него тримата и то почти веднага потъна. Въпреки това продължихме да се носим по течението надолу, като дъното подскачаше по облите речни камъни и издаваше неописуем дрънкащ звук. Половината Сандански се нареди на мостовете над реката за да гледа „лудите софиянци”. Ако нямахме вечерен час в 22:00 часа можехме да сътворим още куп щуротии.
 
На втория ден сутринта направихме истинска тренировка и след нея, ето я изненадата. Преди втората следобедна тренировка, щяхме да ходим с автобус до Роженския манастир. От манастира по изключително живописна пътека за около час се спуснахме в Мелник. Докато чакаме автобуса за Сандански, Мустакът ни съобщи, че това ще ни е трасето за кроса за въздух. Ясно, ето я „американската система” – скучни и монотонни тренировки в басейна, разнообразени със суха тренировка за въздух сред красиви и вълнуващи пейзажи. Имаше ефект, защото втората тренировка в басейна премина сякаш по-бързо и неусетно.
 
Надвечер почти цялата група излязохме на разходка из града и понеже вече познавахме доста народ, ни поканиха всички вкупом на местен „купон”. Мислихме си, че само в София можем да слушаме най-новата музика, но се оказа, че тук бяха дори по-напред с материала. Разделихме се с новите приятели с уговорката на следващият ден пак да се съберем и почти прилежно спазихме вечерния час.
 
Третият ден започна рутинно със сутрешната тренировка. Не плувахме, а летяхме във водата. Тренера беше повече от доволен. После ни заведе до Роженския манастир с автобуса и се върна да ни чака в Мелник . Кросът трябваше да продължи не повече от 40 минути. Минавайки по трасето, някъде близо до Мелник, се натъкнахме на странни пещери издълбани в скалите. Влязохме, уж за малко да видим, какво е това и разбрахме, че това са винарски изби, предлагащи изключителното мелнишко вино, за което казват, че се реже с нож. По огромните бурета с вино като сталагмити се извисяваха високи восъчни свещи пръскащи мъждукаща светлина. Разцепен на две огромен бор служеше за маса, а пейките бяха подобни. Понеже едвам събрахме от жълти стотинки достатъчно за една бутилка мелнишко вино, от ръка на ръка си я поделихме за броени секунди и продължихме. Мустакът ни чакаше нищо не подозиращ, а ние вече бяхме скроили планове на следващия ден да носим повече стотинки. В басейна в Сандански водата кипеше, блъскахме здраво и едва ли не поставяхме републикански рекорди. Треньорът сучеше самодоволно мустака. Вечерта пак бяхме на „джумпаре” и като дойде време за вечерната проверка, си тръгнахме почти всички с нови гаджета. Мустакът ни отпусна дипломатично 30 минути да се сбогуваме и даже покани местните девойки да ни гледат по време на тренировките ни в басейна през следващите дни.
 
Четвъртият ден започна като по вода. Няколко от новите ни гаджета дойдоха към средата на тренировката и ние в прилив на адреналин направо „скъсахме” коридорите. Отново пътувайки към Рожен за кроса, цялата група се поглеждахме съзаклятнически и всеки потупваше многозначително по джобовете на анцуга. Наложи се да тичаме по-бързо за да компенсираме престоя във винарската изба, която си бяхме нарочили. Този път паричките ни стигнаха за три бутилки, които набързо си поделихме десетина души и с пламнали бузи се появихме на мегдана в Мелник, където автобусът за Сандански беше пристигнал и вече ни чакаше.
 
На басейна ни очакваше огромна група от новите ни приятели и приятелки, а ние под въздействие на „червения мелнишки допинг” летяхме по водата и правихме тренера щастлив. Естествено, когато всичко върви щастливо, нормално е и Мустакът да се поотпусне малко. Разреши ни един час повече за вечерни забавления. Нямаше човек в Сандански, който да не беше чул за нас и затова се събрахме една голяма компания в огромния ресторант на Балкантурист. Там ни поздравиха с песен на живо и за първи път в живота си чух българската народна песен „На Драгиева чешма”. Бях в единадесети клас пред завършване, съвсем скоро бях станал „майстор на спорта”, до мен се притискаше местна хубавица, бях във върхова форма, лятото наближаваше и живота изглеждаше само цветя и рози. Явно всеки от нас се чувстваше така, защото окъсняхме и се прибрахме около полунощ. Мустакът ни чакаше, беше гневен, но нищо не каза. Само просъска: „Утре в девет на басейна!”
 
Петият ден започна тягостно. Тренерът беше в мрачно настроение, не разговаряше, а само даваше кратки команди и напътствия. Бяхме го виждали и друг път в подобни настроения и затова почти не се разстроихме. Знаехме, че скоро ще му мине. Затова пък за Рожен – Мелник се бяхме подготвили, като за „световно”. В джобовете на всеки от нас подрънкваха достатъчно стотинки за да си спретнем един бърз купон в „нашата” винарска изба. Този път бягахме доста бързо, но като стигнахме във винарната, всеки извади доста парички и скоро очичките ни светнаха като бенгалски огън. Не усетихме, кога отлетяха спестените минути, а когато хукнахме към Мелник, поради замъглено съзнание, объркахме пътеката и закъсняхме за автобуса. От далече видяхме нашият тренер да крачи нервно и да гризе настървено краищата на мустака си. 
 
– Е, Пляков, да имаш някакво обяснение. – попита той по-скоро риторично.
 
– Ами… объркахме пътя. – фъфлейки смотолевих аз.
 
– И тренер, освен това Мишо падна, изкълчи глезен и трябваше да го носим на гръб. – опита се да оправдае закъснението ни Лукас, който още в девети клас си беше устат и никога не си мълчеше. Но фамилиарният му тон явно го издаде и Мустакът се усети.
 
– Я, Цанов, ела и ми дъхни! – изкомандва тренера. – И ти, Пляков! – И ти, Роберт! – Ами ти, Авджиев?! – и цялата картинка му стана ясна.
 
Вече се чудехме, какво следва и дали има друг автобус, когато Мустакът отсече:
 
– Тръгваме пеша към Сандански! Хайде по-живо!
 
– Ама, другарю Стоянов, до там има повече от 20 километра! – понечих да протестирам плахо.
 
– Чудесно! Тъкмо ще имате време да изтрезнеете. – и с красноречив жест даде сигнал за тръгване.
 
Вървяхме в пълно мълчание повече от пет часа. Краката ни се подбиха от ходене по асфалта. Когато най-сетне се прибрахме по тъмно в Сандански, той си погледна часовника и заяви, да сме след 20 минути на басейна за тренировка. Как всичко се обърна само за един ден!? Отделно, от следващия ден, вечерният час беше променен на 21:30 часа и който не е в леглото след това време го грозеше наказание – изгонване от лагера.
 
През следващите дни се преустанови пътуването до Рожен, а приятният крос сред природата беше заменен със скучна ОФП. Тонусът ни спадна и във водата едвам се влачехме, сякаш ни бяха пораснали водорасли на краката.
 
По всичко личеше, че „американската система” се беше провалила и се бяхме върнали към старата, но изпитана методика – съветската!

 

Вашият коментар