Ватерполните емигранти (част I)

Борислав Константинов

След промените през 1989 г е лесно да прекосиш границата и да емигрираш. Където поискаш, стига да те приемат. Понастоящем българската държава не се интересува от разпиляването на гражданите си по света. Медиите съобщават, че нашенците, напуснали Родината през последния четвърт век, са близо милион и половина. Статистиката сочи друго. Нямам намерение да анализирам причините за  доброволната българска „диаспора” по света. Искам да опиша съвсем накратко съдбата на онези български ватерполисти от елита на този спорт у нас, които по времето на социализма избягаха от България и потърсиха така нареченото „политическо убежище”.

За новата ни емиграция това понятие вече не се прилага, защото за пред хората сме доказана демокрация и от място за напускане се превърнахме в място  за заселване, макар да е странно, че  точно България е предпочитаната крайна дестинация от новите емигрантски вълни.

Националният отбор в Атина за тристранната среща Гърция – Израел – България, спечелена от нашия национален отбор. Отляво надясно, преви: Янко Чакалов – Чико, Никола Ексеров – Коко, Симеон Бонев, Валентин Попов – Валето, Андрей Константинов, Янаки Рафаилов – Цури,  долу: Христо Ханджиев – Жиро, Кирил Божков, Людмил Хаджисотиров – Бонзо.

Нека да избързам и да кажа, че съм присъствал на първата и единствена засега среща на изброените по-горе „хъшове” (макар и в непълен състав) от водната топка с марка BG. Тази среща беше напълно импровизирана, за нея не е имало предварителна организация, нито някой от емигриралите е й домакинствал. Нашите хора прочели във вестниците, че софийският ЦСКА ще гостува във Вюрцбург (Западна Германия) за участие в полуфиналния турнир за Купата на европейските шампиони (есента на 1976 г.), чули се един друг и се разбрали да се видят там. Мога да изредя състава на ЦСКА за този турнир, но в случая това няма значение.

Редно е само да напомня, че в онези години във водната топка ЦСКА (София) бе отбор от европейска класа и срещу нас никога не им е било лесно на фаворитите от бивша Югославия, Унгария, бившия Съветски съюз или Италия. Отборите от Испания, Гърция, Германия, Холандия и Франция почти винаги ги побеждавахме и те се класираха след нас, а  дните, в които трябваше да играем срещу турци, португалци, датчани, шведи, англичани, австрийци или срещу отбори от Израел, Чехословакия, Полша, Финландия, Швейцария, Белгия и Ирландия, ги смятахме за „почивни”. Сега България е на опашката в Европа и света, щом може да загуби с 10 и повече голове от …Малта например.

Спомням си, че в ресторанта на хотела ни във Вюрцбург дойдоха Чико, Бебето, и Попето, които криво ляво вече се бяха устроили в Западна Германия, с гаджето си пристигна Медо от Швеция, който предаде поздравите на Митето, и Петята – Душата. Той единствен все още нямаше ориентация накъде да хване, движеше се из Западна Европа с едно писмо на външното министерство на Австрия, с което удостоверяваше, че за него се грижи Международният Червен кръст и очакваше разрешение да замине за САЩ.

Година по-късно се чу, че Душата успешно се е „приземил” в Сан Диего (Калифорния). По различни причини останалите „хъшове” отсъстваха. Почти нищо не се знаеше за Цар Тони. Валето Попов, добър ватерполист, многократен шампион на България и по плуване на 100 м свободен стил,  първият в България слязъл под една минута (59,14 сек. с електронно измерване),  току що бе започнал да следва във Висшия спортен институт на Франция в Париж. За Цури – инж. Янаки Рафаилов, се знаеше, че легално работи в Нигерия в района на известната с размириците си делта на река Нигер, а Георги Костадинов все още се устройваше в Стокхолм, макар че от напускането му на България да бяха минали вече доста години.

Смях, спомени, вицове и обещания отново да се видим.

Това бе срещата на и с „хъшовете” , завършила късно среднощ във Вюрцбург. След като се върнахме в София, властите подпитваха всеки един от отбора за приятелите ни, вече отвъд Завесата, но нищо сериозно не последва.

Отборът на ЦСКА, шампион за 1965 г. Отляво надясно, прави: Иван Ковачев, Иван Иконописов – Бебето, Бисер Наумов, Р.Маринов – треньор, Никола Ексеров, Валентин Попов – Валето, Андрей Константинов, долу: Борислав Константинов, Николай Попов – Дойча, Тома Томов – Томето, Николай Каменски – Калаеца, Любомир Рунтов Това е лятото след оставането на Медо и Митето в Швеция.

За емигрантските години на Антон Петров – Цар Тони наистина се знае твърде малко. Освен, че е и най-възрастният (роден е през 1931 г.) от „хъшовете” той беше не само ватерполист. Имаше републикански титли по плуване и скокове във вода, през лятото работеше като спасител и беше и шампион по водно спасяване. Лично аз нямам информация дали е жив и къде живее в САЩ. Съвсем случайно го срещнах в далечната 1986 г. на летище „ Кенеди” в Ню Йорк.

Тогава като журналист пътувах да отразявам световното по футбол в Мексико и видях Цар Тони сред пътниците в транзитната зона. Познахме се. Разказа ми, че е сменил десетина щата в САЩ, докато се устрои в Лонг Айлънд (съседният остров на Манхатън, върху част от който Ню Йорк сити също е разположен). Занимаваше се с поддръжка на скъпи яхти на баровците и по тази причина пътуваше за град Хамилтън, столицата на Бермуда, за да докара една от там. Вече имаше американско гражданство. Ще бъда доволен, ако тази информация за Цар Тони бъде повод да се сетим за него като за един от нас, българските ватерполисти от по-успешните години за този спорт.

За Медо (р. 1941 г.) и Митето (р. 1944 г.) данните са много повече. Дори е възможно и книга да се напише за тях. Напуснаха България в младежка възраст, но във водната топка оставиха следа. И двамата в началото на 60-те години единодушно се смятаха за едни от най-добрите ни играчи. Бяха юноши на „Червено знаме” (София), след обединението преминаха в отбора на ЦСКА „Септемврийско знаме”.

Медо вече беше шампион на България като войник с ЦДНА. И двамата бяха основни състезатели на онзи армейски тим, който през зимата на 1965 г. замина за Швеция за участие в европейския турнир на шампионите. В градчето Ескелстуна, на час път с влака от Стокхолм. Бяха с отбора до официалния банкет след края на турнира. На сутринта ги нямаше. Историята им е дълга и подробно бе разказана от радио Би Би Си още същия ден. От посланика ни в Швеция тогава – Лальо Ганчев, баща на починалата преди време, популярната в културните ни среди  Васа Ганчева. Впрочем тя, тогава гимназистка в Швеция, за да разсее играчите, заведе отбора на кино.

Разбрахме, че съотборниците ни са в градския полицейски участък на Ескелстуна и са поискали „политическо убежище”. Почти веднага са го и получили. Двама новобранци в отбора на ЦСКА върнахме куфарите им с червените анцузи вътре. Само това бяха оставили…

* Авторът Борислав Константинов е един от големите ни състезатели по водна топка, сред малцината щастливци, играли на олимпийски игри. Като журналист също е сред еталоните. През последните години мина от другата страна на барикадата, ставайки пресаташе на футболния отбор на „Славия“.


Очаквайте част II

–––-

BGswim.com се появи в Интернет на 8 юни 2002 г. Бяхме първата и най-популярната плувна медия в България. Продължаваме да сме. Присъедини се към Фейсбук групата „Плуване & Водна топка“, за да научаваш новините около „сините“ и водните спортове.

 

 

 

Вашият коментар