BGswim.com представя втората част от любопитната и обширна история на премеждията на ватерполистити, които първи от българските спортисти дръзнаха да опитат свободата по времето на социализма.
Борислав Константинов
Дълго от „бегълците” нямаше ни вест, ни кост. Докато стана ясно, че са започнали да играят водна топка в местния отбор (на Ескелстуна) и се били записали студенти.
В България Перниклийски учеше химия в Софийския университет, а Медо Константинов беше във ВИФ. В Швеция той продължи със спорта, а Митето се отдаде на науката. Завърши социология. Видяхме се по време на европейското по футбол в Швеция през 1992 г.. Вече бе избран за ректор на Стокхолмския държавен университет, а научих, че след като мандатът му изтекъл, станал декан на Факултета по социология. Сега е пенсиониран професор и живее през зимата в Испания, през лятото в околностите на Гьотеборг.
Разказът за него няма да е пълен, ако не се спомене за кариерата му на съдия по водна топка. Перниклийски достигна до рефер от международна категория – група „А” (най-високата), а съдбата предложи и на него, и на нас нещо невероятно.
Малцина знаят, че финалния мач на европейското първенство по водна топка за мъже през 1984 г. във Виена (участник съм в този шампионат с националния отбор на България) бе поверен на съдията от България Никола Ексеров – Коко (починал през 1998-а на 56 години) – отличен ватерполист, наш съотборник в ЦСКА и националния отбор, колега журналист и приятел, авторитетен коментатор на БНТ, и на съдията от Швеция… Димитър Перниклийски. Нещо невероятно, като се има предвид, че двамата съдии са израсли през една улица в центъра на София (Митето на “Юрий Венелин”, а Коко – на “Паренсов”). И че са били съотборници от деца и юноши и че са отлични приятели до края на дните на Коко. После вестниците писаха, че двамата рефери (българинът и „шведът”) са се справили блестящо със задачата си, сякаш и те да докажат, че светът наистина е безкрайно малък.
Първата ни среща с Медо, след като вече беше емигрирал, беше в Мюнхен през май 1972 г. по време на квалификационния олимпийски турнир. Мачовете се играеха на прочутия Олимпийски басейн, в който по-късно, през август същата година, американският плувец Марк Шпиц спечели рекордните дотогава 7 златни олимпийски медала, а треньор на националите на Швеция бе българинът Димитър Константинов. Медо хвана бас, че ще ни бият, но загуби – и баса, и в басейна. Спечелихме срещу Швеция с 4:1, и благодарение на тази победа България за първи път се класира за участие в олимпийския турнир по водна топка.
Медо повече не продължи като треньор. Хвана се с учителството по физкултура и стигна до директор на едно от най-престижните стокхолмски средни училища – специализираната гимназия за подготовка на готвачи, сервитьори и експерти в ресторантьорството. Вече също е пенсионер, също не живее постоянно в Швеция. Падал си по екзотичните острови и си купил къща на Мавриций. Лично той тази информация не я е потвърждавал.
Националният отбор на тристранната среща Турция – Израел – България на Принцовите острови в Истанбул през 1965 година, спечелена от България. Отляво надясно, прави: Валентин Попов, Андрей Константинов, Спас Велев, Кирил Божков, Христо Ханджиев, Янаки Рафаилов, Янко Чакалов, Никола Ексеров, долу: Людмил Хаджисотиров, Димитър Желязков, Никола Златев – Колича
Не може да се разказва за „хъшовете” и да се подмине Янко Чакалов – Чико. Неговата история е по-различна,
„бягството” му от
България
не е класическо
както се казва. Преди окончателно да се засели в Западна Германия, той редовно гостуваше там на свои роднини. Издаваха му виза и не беше проблем да „излезе” от България и да „влезе” във Федералната република. Поради това беше странно защо след турнир на националния отбор на България в Лайпциг (бившата ГДР) той се качи с нас в спалния вагон за България, а слезе на гарата в Прага и като на шега обяви, че „изчезва”. Оказа се истина. Чико избра този начин за емигриране. Никой от нас не узна как от Чехословакия е преминал в Западна Германия. Разбрахме, че в Прага го е чакало семейството му (съпруга и син) и заедно с тях е пътувал до Офенбах. Където живее и до днес.
Янко Чакалов за времето си бе може би най-добрият вратар по водна топка в света. Това го признаваха дори сърбите и руснаците, които смятаха своите „голмани” за богове. Но Чико беше над тях. Беше удоволствие да играеш с него в един отбор, да слушаш командите му във водата и да си сигурен, че ако в защитата нещо сгрешиш, Чико е зад тебе. В Западна Германия Янко Чакалов не игра водна топка. Стана треньор, но направи кариера като учител по физкултура. Трудно е да се прецени кой спорт Чико обича повече – футбола или водната топка. Фен е на “Левски”, но следи футбола навсякъде по света.
Националният отбор на подготовка с репрезентацията на Югославия, август 1965 г. в Шибеник, Югославия. Отляво надясно: Янаки Рафаилов, Димитър Перниклийски, Димитър Константинов, Иван Иконописов, д-р Георги Димитров, Митя Боначич – треньор, Йордан Гайдарон – треньор, Никола Ексеров, Андрей Константинов, Христо Ханджиев, Бисер Наумов, клекнали: Янко Чакалов, Симеон Бонев, Димитър Желязков, Людмил Хаджисотиров, Иван Славков, Никола Златев.
Когато е в България, винаги се обажда и отиваме на мач. За Чико няма значение кои отбори играят. Е, иска да гледа най-вече “Левски”, но сме ходили и на мачове от „Б” и „В” – групите, особено ако единият от отборите е столичният „Септември”. Като ватерполист Чико беше играч на този клуб и си му остана верен докрай.
Вратарят Чакалов е известен и със страстта си по моторите и колите, а и с безспорния факт, че е луда глава. Сто процента луда глава. Иначе как да си обясним следното: през февруари 1967 г. националният отбор по водна топка бе първият от България, гостувал в Куба.
В Хавана имаше голям турнир, (организираше са в памет на националния кубински герой, поета Хосе Марти), за първи път и ние виждахме ватерполисти от Венецуела, Панама, Бразилия и Коста Рика, имаше отбори от Холандските Антили и остров Гренада, станал държава седем години по-късно. Те също не бяха чували за нас. Победихме ги, а Чико, освен, че бе определен за най-добрия вратар на турнира, смая публиката и с друго свое изпълнение.
Капитанът на кубинския отбор Ектор Бусаменте, по-късно издигнал се до вицепрезидент на световната плувна централа ФИНА, имаше мотоциклет от прочутата чешка марка „Ява” и беше дошъл с него на басейна. Пълна изцепка в кубински стил. Да имаш собствен мотор в Куба по онова време бе равносилно да притежаваш „Бентли” у нас сега. Бусаменте бе подпрял мотора си под кулата за скокове на чудесния плувен комплекс в Хавана, а ние се разгрявахме с гимнастика покрай басейна за водна топка.
Щом Чико забеляза явата на Ектор, ела да видиш какво става. Той моментално поиска ключовете от кубинския капитан и както бе бос и по плувки, с шапка за водна топка на главата си, ритна манивелата, запали мотора, метна се върху седалката и на третия метър вдигна 350-кубиковата ява на задното й колело.
Така фуча да края на 50-метровия басейн и спря на сантиметри от брега на съседния маломерен детски басейн. Публиката изтръпна, за Бусаменте не знам. Чико слезе от мотора, подпря го на стойката и каза на български: „Мой човек, явата ми в София е по-добра”. Естествено, разбрахме го само ние, кубинците го гледаха като извънземен. Единствен треньорът им Едуардо Родригес (две години по-късно този човек вече водеше националите на Испания), попита за превода. А Валето Попов на испански му отговори: „Сеньорът вратар казва, че по-хубава ява досега през живота си не бил карал” Смях! Но това е Чико, най-великият вратар по водна топка. И у нас, и в света. За времето си, разбира се.
Очаквайте част III
–––-
BGswim.com се появи в Интернет на 8 юни 2002 г. Бяхме първата и най-популярната плувна медия в България. Продължаваме да сме. Присъедини се към Фейсбук групата „Плуване & Водна топка“, за да научаваш новините около „сините“ и водните спортове.