BGswim.com представя третата част от любопитната и обширна история на премеждията на ватерполистити, които първи от българските спортисти дръзнаха да опитат свободата по времето на социализма.
Борислав Константинов
Значим „хъш” във водната топка, а и извън нея, е покойният вече Иван Иконописов-Бебето. Той е от село Врабево, един вид селски на военния министър от епохата на социализма генерал Добри Джуров, но е учил и станал плувец и ватерполист в Ловеч. Да, в Ловеч, колкото и странно това да изглежда сега –
плувец от Ловеч!
Но младите трябва да знаят, че този град, както и Трявна, Свищов, Велинград, Перник, Лом, Плевен и дори Полски Тръмбеш бяха истински центрове на плуването и водната топка. Имаха отбори в отделните възрастови групи и играеха в регулярните републикански първенства. Бебето е един от прочулите се провинциални спортисти.
За високата му класа е достатъчен дори само фактът, че 10 години поред Иван Иконописов бе шампион на България на 200 м бътерфлай, една от най-тежките плувни дисциплини. Като ватерполист постиженията му също са забележителни. Той е сред националите с най-голям стаж, според архивите Бебето е играл 230 мача в националния отбор на България, може би той е и абсолютният голмайстор, ако се вярва на протоколите – отбелязал е около 1000 гола. Емигрантският му път обаче не е толкова славен. Бебето единствен от останалите „хъшове” напусна България …пеша.
На гости при националния отбор на европейското първенство в Утрехт, август 1966 г. Отляво надясно, прави: Николай Попов, Димитър Константинов, Бисер Наумов, Никола Ексеров, Димитър Перниклийски, Йордан Гайдаров, Иван Иконописов, Христо Ханджиев, Андрей Константинов, Никола Златев, клекнали: Тома Томов, Янко Чакалов, Иван Попов, Людмил Хаджисотиров.
По онова време откъде и как е минал границата с Югославия, после как е пресякъл Австрия и се е добрал до Западна Германия, никой не знае, а и той не е споделял. Известно е само, че са му били нужни повече от два месеца да стигне до германския град Улм, близо до изворите на река Дунав, където се установява и заживява със семейството си. В Германия Бебето също не е играл водна топка, нито е бил състезател по плуване.
И той като Чико учителствува, тъй като тамошните власти му признават дипломата от ВИФ. Сега е пенсионер, наближава 80-те и живее в Гърция, има собствена къща на Халкидики. Макар и близо до София Иконописов рядко си идва. Общува с по-старите живи наши ватерполисти, в близки отношения е с Иван Динев – Чики, бащата на известния бизнесмен Коко Динев, излязъл отново на футболното поприще като собственик на “Локомотив” (Пловдив).
Интелектуалният елит във водната топка в онези години се водеше от инженер Янаки Рафаилов – Цури (р. 1938 г.). За съжаление той вече не е между живите, почина на 63 години в София. При игра на тенис на кортовете на Ски-тенис клуба в Студентския град на Цури му прилошало и докато пристигне бързата помощ, издъхнал. Живя като спортист и умря като спортист.
Ватерполистът Рафаилов, който правеше „десетки” със 150 – килограма щанга на лежанката, не издържа на удар с ракетата по 80-грамовата тенис топка. Той остава в историята като играча, сякаш измислил удара „задно витло” и е ватерполистът, който след спортната си кариера е работил в Силиконовата долина в Калифорния. Беше признат експерт дори там, където се събират големите умове на планетата в областта на електрониката и компютрите.
Цури живя дълго в Нигерия, не е разказвал как е емигрирал в САЩ. Знаеше се, че имаше своя къща в Пало Алто и апартамент в Лос Анжелис.
Валентин Попов стана
„хъш” според обстоятелствата
Като елитен наш спортист той получи благословията и съдействието на властта да учи висше образование не в Съветския съюз, а във Франция. На Запад спортният институт на французите беше с висок престиж и кадрите от него обикновено ставаха директно треньори на национални отбори в съответните страни или пък се развиваха по линията на международния спорт.
Някой от тях стигаха до президентските постове на отделните международни федерации (като Мишел Платини на УЕФА, Бернар Ино – шеф на Международния колоездачен съюз) или ръководеха важни звена в Международния олимпийски комитет. В София Валето най-напред следваше в Машинно- електротехническия институт (МЕИ), после се ориентира към спортната наука.
Отиде във Франция и остана там. Дълги години работи в областта на физическата подготовка, след това отвори свои салони по фитнес и възстановителни процедури. Не поддържа постоянни контакти с бившите си съотборници, малко са нещата, които се знаят за живота му след 90-те години на миналия век.
Георги Костадинов – Гошо Червото, беше от известните играчи по водна топка. В софийския „Академик” беше преминал от свищовския „Академик”, стигна и до националния отбор. Неговите патила в опитите му да напусне България биха били достатъчни за цяла книга. Два пъти Гошо стигаше до някоя граница на западна страна и два пъти го връщаха обратно. На третия си опит се озова в Австрия, но „пътят” оттам до Швеция му отне цели две години. Накрая успя. Засели се в Солна, предградието на Стокхолм, известно с прочутия си стадион „Росунда” (на него през 1958 г.
Националният отбор в Атина за тристранната среща Гърция – Израел – България, спечелена от нашия национален отбор. Отляво надясно, преви: Янко Чакалов – Чико, Никола Ексеров – Коко, Симеон Бонев, Валентин Попов – Валето, Андрей Константинов, Янаки Рафаилов – Цури, долу: Христо Ханджиев – Жиро, Кирил Божков, Людмил Хаджисотиров – Бонзо.
Бразилия спечели първата си световна титла по футбол с победа с 5:2 срещу Швеция на финала, а през 2010 г. беше сринат до основи, за да се построи друг по-модерен стадион) и с факта, че дава най-добрите играчи по водна топка на Швеция.
Повече от 30 години Гошо подготвя млади ватерполисти, няколко пъти неговите детски отбори гостуваха в България и побеждаваха нашите. И Гошо вече е пенсионер, като всеки „порядъчен швед” и той живее на две места. Топлото е Португалия, студеното Швеция. За последно с него се видяхме 2010 г., но не коментирахме къде би му било „топлото” и къде „студеното” местоживеене, ако си беше останал в България. Доколкото знам, разликата в средногодишните температури между София и Свищов не са повече от 1-2 градуса, въпреки че София за Гошо щеше да бъде южното му местоживеене.
Иван Попов – Попето е сред по-слабо известните ватерполисти от 60-те години на миналия век. Беше вратар, и то не лош, пазеше на „Академик” (Сф), но културата повече го теглеше от спорта.
Беше потомък на литератори,
баща му беше професор в
Софийския университет
а по-големият му брат беше там преподавател, също по литература. През 1970 г. Попето придружи брат си на един симпозиум в Мюнхен и повече не се върна оттам. Знам, че е работил какво ли не, по време на олимпиадата в Мюнхен през 1972 г. караше такси и съм се возил с него от прочутия Марианплац до Олимпийското село. До голямата наука обаче не можа да стигне. Известно е, че в началото на 80-те години се е преместил в САЩ, в Бостън и оттам следите му се губят. Дано да е жив и здрав и да не е забравил, че е част от истинските „хъшове” в българската водна топка.
След 1989 г. бивши български ватерполисти има почти във всяка страна на света. Знам, че Коцето Филипов от Локомотив (Сф) работи и живее постоянно в Тайван, Сашко Занов, син на докор Сава Цанов и племеник на доктор Васил Цанов, също ватерполисти, се пресели и живя дълго в Аржентина. Петър Петров най-напред отиде в Нова Зеландия, после се засели в Австралия, стигна до националния отбор на тази страна и игра с нейния екип на олимпиадата в Сидни. Свилен Пиралков беше национал на Испания, живее в Сабадел и играеше в тамошния отбор. Пиралков вече е пом.-треньор на националния отбор на Испания. В Барселона са Ивайло Пачалиев и Любо Бонев, а в Италия – Александър Пачалиев.
В САЩ са по-малко известните – варненецът Тихомир Пасторка е в Калифорния, а софиянците Иво Константинов, Владимир Рунтов и Петър Касабов са във Флорида. Николай Попов – Доича, бивш национал и отговорен секретар на Българската федерация по водна топка, е в Мозамбик.
Там са още Христо Базалъков и Александър Чобанов – Чочо, бивши надежди на „Септември” (София), както и Петър Божилов – Божилката от Левски. Във Франция е Дари Дановски, в Белгия Андрей Андреев, все бивши таланти на водната ни топка. Във Франция е и Тома Томов – Томето, сега треньор на парижки клуб от Втора лига. Всички те, а и онези, които съм пропуснал да спомена са „наши момчета”, ватерполисти, всеки един звезда за своето време. Но не са „хъшове”, защото заминаха за новите си родини съвсем свободно. Решавали са, емигрирали са. Животът им преминава извън България.
Големите бегълци
Антон Петров-Цар Тони, емигрирал през 1964 г. през Австрия в САЩ
Димитър Константинов-Медо, 1965 г. в Швеция
Димитър Перниклийски-Митето, 1965 г. в Швеция
Георги Костадинов-Гошо Червото, 1967 г. в Швеция
Янко Чакалов-Чико, 1971 в Западна Германия, тогава ФРГ
Иван Иконописов-Бебето,1972 г. в Западна Германия
Валентин Попов-Валето, 1969 г. във Франция
Иван Попов-Попето, 1970 г. в Западна Германия
Янаки Рафаилов-Цури, 1975 г. през Нигерия в САЩ
Петър Костадинов-Душата, 1974 г. през Австрия в САЩ
–––-
BGswim.com се появи в Интернет на 8 юни 2002 г. Бяхме първата и най-популярната плувна медия в България. Продължаваме да сме. Присъедини се към Фейсбук групата „Плуване & Водна топка“, за да научаваш новините около „сините“ и водните спортове.