За 50 години единствената ни олимпийска шампионка по плуване Таня Богомилова сбъдна мечтите си като състезател, но като ръководител има още нереализирани цели. Сподели ги пред уникалното за родните стандарти списание BIOGRAPH, а Първи български плувен сайт припомня чрез него вкратце първия й голям триумф – на европейското първенство в София през 1985 г.
Публикува и обширното интервю на Таня за проблемите на любимия й спорт.
Снимки: сп. "Плуване & Водна топка", личен архив, БФПС и Евгени Цеков
7 август 1985 г. паркингът по посока към квартал „Дружба” е задръстен от автобуси. „Червено знаме” е чисто нов и сияещ. Дъждът не спира да вали, но претъпканите и превъзбудени като на футболно дерби трибуни са окъпани в бяло, зелено и червено. Плакати между стотиците знамена подканят и надъхват: „Давай, Таня!”, „Таня, първа си!”.
Предстои финалът на 200 м бруст. Ще плува Таня Богомилова. Очакванията за първа европейска титла са големи. Интересът за билетите е истеричен, върти се спекула. Всъщност така е през цялото европейско първенство. Ценните пропуски се търгуват в пъти по-скъпо от официалната цена – 3 лева. Разменят се срещу очила, плувни шапки и всякакви дефицитни за социализма артикули, откопчени от щабовете на западните отбори.
В чудовищно оспорван финалс тежките фаворитки от ГДР Зилке Хьорнер и Силвия Гераш Таня се позлати на 200 м бруст с време 2:28,57 минути – време, което е недостижимо за сегашните български плувкини, 30 години по-късно.
Вестник „Народен спорт” посвети две от четирите си страници (абсолютен рекорд) на нея и на самото първенство. Покойният журналист Найчо Палийски затрогна читателите с емоционално есе в стилистиката на времето: „Българската роза разцъфтя с пищната си красота и нейния аромат покори Стария континент, за да разкаже още веднъж на всички „за Балкана, за морето и за всички нас”. Българската роза – Таня Богомилова! Добър ден, мечта. Добър ден, Таня!”
Величието на този, а и на следващите победни стартове на Богомилова (в София тя спечели сребро на 100 м бруст и бронз със смесената щафета 4 по 100 м, а нашият тим взе общо 6 медала) може да асимилира само човек, който дори да не знае, поне е чувал за плувното чудо на бившата ГДР. От 14 дисциплини германките печелеха по 13. В раменете бяха като гараж за камиони.
Не искам да съм шеф на всяка цена!
Таня Богомилова не искаше да говори за юбилея си. От 10 години не свързва рождения си ден (на 30 май 1964 г.) с положителни емоции. На тази дата през 2004 година губи баща си Богомил. С неговото име се състезава и влезе в историята.
После седна зад бюрото си на генерален секретар на БФПС и довърши интервюто.
– И в спорта, и в личен план съм удовлетворена. Надявам се да ми предстоят още сбъднати мечти.
Преди олимпиадата в Атланта бяха минали едва 5 години от последното ми голямо състезание. Не се чувствах амортизирана, бързо навлизах във форма. Ицо ми рече: „И сега да влезеш, ще ги убиеш”. Гого контрира, че няма да издържи на същото огромно напрежение. Разбира се, каза го на шега.
– А защо не устискахте до олимпиадата в Барселона?
Просто нямаше да мога да стисна зъби още една година. Бях много изморена.
– Искам хората да ме запомнят на върха. На ветеранско състезание тръпката не е същата, нито очакванията на хората към мен. Ветеранските турнири за мен са просто възможност да се видя със старите муцуни.
– Естествено, че имам вътрешна непримиримост. Обаче реалностите в българското плуване не зависят от мен – че така бавно нещата се случват, че нямаме такива успехи, каквито имаше моето поколение.
Отдавам го на това, че по-малко се работи за високо спортно майсторство. Да не кажа съвсем. Малко са хората, които са готови да се захванат с тази кауза. Най-лошото е, че няма пари по клубовете.
– Как може да се подобри ситуацията и да върнем позициите си в международен план?
– Каквато и промяна да се направи, все недоволни има. Доволни никога няма. Никой не дава мнение. Преди години поискахме всеки клуб да даде своето виждане, за да оправим с общи усилия дереджето на българското плуване. Направихме специална комисия.
И какво? От десетките клуба сериозно подходиха и се отзоваха само четири. Когато беше направен окончателният вариант за наредбата всички започнаха да плюят и злословят.
Не знам защо е тази злоба между отборите и треньори. Вместо да се хванем заедно за общата кауза, ние се дърлим. По мое време това го нямаше.
– Обидена ли сте?
Но не мога да си представя, че някой ще плюе против мен, по грозен начин, без да има доказателства и без да знае за какво става дума. Малко ми остава да си вдигна капата. Нека да оправят българското плуване тези, които мислят, че аз съм пречката.
Никакъв проблем, дори без работа да стоя. Заслужила съм си една олимпийска пенсия и тя ми стига. Но дори аз да се махна, друг ще дойде, а положението ще е същото. И по него ще плюят.
Най-лесно обаче е да бъде хвърлена вината на федерацията. А БФПС просто координира дейността на клубовете, провежда състезанията от вътрешния календар, грижи се за синхронизацията на дейността си с международните структури. Останалото е грижа на самите отбори.
Всеки клуб произвежда продукт, който пласира на различни по сила и престиж състезания.
Аз трябваше да се доказвам толкова дълго време, за да отида на прословутата петстранна среща, която се провеждаше всяка година. И няма хър-мър. Яко плуваш, а тук беден бил календарът, причини всякакви. Ами нали сами си го правите. Навремето всеки клуб организираше турнир. Като се натрупат десетина, календарът става плътен.
Трябва да са търпеливи и да почакат. Аз колко години чаках, за да стана олимпийска шампионка. Преди Сеул участвах на три европейски първенства, две световни и прогресирах на всяко състезание. Та аз 8 години смъквах по стотни от секундата, а това в плуването е канско усилие и постижение. Пък винаги съм търсела вината в себе си. Никога не съм обвинявала треньорите или каквото и да е. Или пък да седна да коментирам било на маса, било по медиите.
Ами треньорите? Те не искат да работят за високо спортно майсторство. Всички искат само обучение.
Защо не отидат в другите държави да видят какво цакане на пари е, за да участват на състезание в дадена дисциплина. Нали Екатерина Аврамова (рекордьорката на гръб, шеста в Европа, която от 2009 г. се подготвя на Албиона – б. а.) ми разправя какво е в Англия. Прави седят по цял ден на състезание. „Г-жо, крак не подвивам, кой къде намери”.
Няма значение дали са олимпийци, световни шампиони. А тук принцесите ми се оплакват, че нямало свободни места на държавните шампионати.
– Нямам ясен спомен как е станало. Играех много по улиците с момчетата футбол и за да съм под надзор майка ме записа на плуване на басейна на „Красна поляна”. На мен обаче все ми беше много студено, бях много кльощава. А между другото ходех и на спортна гимнастика, на уроци по английски език и акордеон. Само и само да съм ангажирана.
Постепенно ангажиментите ми запознаха да отпадат – на гимнастика не успях да направя набиране. Пропусках уроците по акордеон. Веднъж майка ми срещнала учителя ми по музика и разбрала, че съм си взела творческа почивка за месец и половина. И искайки, не искайки останах в плуването…
– И кога разбрахте, че плуването ще е Вашето призвание?
– В IV клас станах майстор на спорта. Много рано, бях едва на 10 години, но бях много всеотдайна и изпълнителна. Ходех цял час по-рано на басейна. Спомням си имаше една родителска среща във II клас и първият ми треньор Петър Костов беше извикал всичките ми родители. Бях излъгала майка ми, че трябва да присъстват и децата.
Костов ме изтъпанчи пред всички родители и каза: „Да знаете един ден това дете, кльощавото, ще стане голям спортист и ще бъде на върха!” Още тогава му казах, че искам да стана като Корнелия Ендер (ГДР). Да се изкача на върха на почетната стълбичка на олимпиада. Тя и Марк Шпиц бяха моите кумири.
Но и всичко изпълнявах каквото ми казваше Костов. Ще ядеш филия с мед и масло, ям. А хич не обичах. Просто съм такъв човек и сега – толкова дисциплиниран и точен, че няма на къде. В Министерството на младежта и спорта могат да потвърдят, че нашата федерация е най-изрядната. Просто така съм научена. Можеш да разчиташ на 1000 процента на мен. Като кажа нещо, край.
– По времето на социализма беше голяма тръпка всяко излизане зад граница. Кое Ви беше първото състезание в чужбина?
– В Полша през 1976 г. Станах втора, все втора. Беше такава чест да изляза навън, че все едно излизах в Космоса. Представях България, отговорност голяма. Голяма емоция.
– Станах девета, на място от финала. Също беше голям успех, но Христо Червенков (Мукаши) ми викаше: „Какъв успех, никакъв успех не е това, трябваше да влезеш във финала! Толкова ревах!
Бях най-малката в най-големия ни плувен отбор на олимпиада. Викаха ми Боги бебето.
– Споменахте Христо Червенков, какво ви даде всеки един от треньорите, с които сте работила?
– Благодарна съм на абсолютно всички треньори. Всеки от тях ми е даде много важни неща за изграждането ми като състезателка.
Петър Костов ме пое едва 6-годишна. Съхрани ме, научи ме да плувам добре. Не ме товареше с тежки тренировки и по-късно можех да понеса големите трудности в подготовката на елитното плуване.
В грижовните ръце на Панчо Гюрков – виновникът за най-големите успехи на българското плуване
Първите си големи успехи постигнах под негово ръководство и му дължа страшно много – през 1982 г. влязох във финала на световното в Гуякил.
През 1983-та започнах да се подготвям при украинеца Иван Сивак, който беше у нас по линията на спортното сътрудничество между България и СССР. Той прие връзката ми с Георги Дангалаков, с когото вече бяхме гаджета.
До 1985-а след европейското Сивак си тръгна, защото договорът му изтече.
Изпратихме го на гарата със сълзи на очи. На всяко голямо състезание ми казва, че не е тренирал такъв плувец като мен. „Уникална беше отвсякъде!”, все ми го повтаря и ми става приятно.
До края на спортната ми кариера работех с Георги Дангалаков, който вече беше и мой съпруг, но с неоценимата помощ на Панчо Гюрков. Всъщност именно той, от позицията на селекционер, даде идеята Гого като млад треньор да започне работа с мен.
– Най-обикновен човек. Домакиня и домошар. Прибера ли се вкъщи няма излизане. Страшно много готвя. Хоби ми е, спец съм и в гръцката, и в българска кухня.
Гледам да бъда всяка свободна минута с децата си. Дъщеря ми Ани завърши хотелиерство в Лас Вегас, от много места я искат. Нека преди това завърши магистратурата си в Софийския университет. (Ани също участва на олимпиада – в Атина през 2004 г. Всъщност фамилията Дангалакови е най-плувната. Снахата на Таня – Соня Дангалакова носи първата олимпийска точка – в Москва’80, съпругът Георги Дангалаков е дългогодишен рекордьор, брат й Любомир Ценков е също шампион в бруста, а неговият син – Матю Ценков в момента голяма надежда – б. а.)
Синът ми Жоро е втора година студент в УНСС. Избра да се занимава с баскетбол. (Преди да се източи до 2 м играеше в ансамбъл „Здравец”, увличаше се по изобразително изкуство – . б. а.), но за съжаление за неговата възраст няма професионален отбор. Може би ще се насочи навън.
От европейски първенства има общо 7 медала (Рим’83 – бронз 100 м бруст, София’85 – европейска шампионка на 200 м бруст, има сребро на 100 м бруст и бронз щафетата, Бон’89 – сребро на 100 м бруст, Атина’91 – бронз на 100 м и 200 м бруст;
Студентска шампионка е на 100 и 200 м от Кобе (Япония) през 1985 г., 100 и 200 м бруст. На същите игри е сребърна медалистка на 4 по 100 м съчетано и бронзова на 200 м съчетано.