Преди 3 години българското плуване загуби своя стратег, вдъхновител ,ракета-носител и обединителна фигура – Панчо Гюрков. Дългогодишният старши треньор и мотор на представителния отбор за шест олимпийски цикъла почина след кратко боледуване на 31 януари 2019 г. във Франция.
С Панчо Гюрков са свързани най-големите успехи на плуването ни през 80-те на миналия век. Върховете бяха представянето на домашното европейко първенство в София’85, където женският тим стана трета плувна сила на Стария континент, след ГДР и Холандия. И най-големият – на олимпийските игри в Сеул’88. Там Таня Богомилова донесе единствената титла в басейна, а Антоанета Френкева допълни колекцията от три медала.
BGswim.com отдава почит към големия Панчо Гюрков с обширното му интервю за списание „Плуване& Водна топка“ дадено пред Иван Цанов за пролетния брой през 2011 г.
I част
Панчо Гюрков: Където е текло, пак ще тече!
– Г-н Гюрков, да започнем традиционно – с миналото. Роден сте в Петрич, но идвате още съвсем млад в София с родителите си. После завършвате Държавното хореографско училище. Каква е връзката между балета и спорта? Има ли изобщо такава?
– Довели са ме в София на 1 година. Цялото ми детство и юношество мина по стадионите, басейните, кортовете и гората, които обграждаха един от най-хубавите квартали на София. Живеехме сред журналисти, писатели, артисти и в атмосфера, която те подтиква да търсиш духовна и физическа изява. Срещата ми с изкуството и спорта беше неизбежна. Тренирах и се пусках на състезания по плуване, водна топка, лека атлетика, тенис на корт, бокс… А влизането ми в Държавното хореографско училище е друга история. Израснахме заедно с Маргарита Арнаудова. Тя е една от най-известните български постановчици-хореографи, създателка на легендарния по онова време състав „Арабеск”. На една Цветница се запознах със съученичките й, а след една година се отвори конкурс за отдел „Български танци”. Явих се и ме приеха, но не защото можех да танцувам добре, а поради „добри физически данни” – пак спортът ми помогна. Трите години, които прекарах в училището безспорно са най-светлият спомен от онова време. Те ми донесоха безценни знания не само за танците, но и за характера, битността, нравите, обичаите и духовните ценности на нашия народ.
След години това много ми помогна за да реагирам подобаващо на много от създалите се ситуации в живота и в спорта. Колкото до връзката между танците и плуването тя е безспорна и се състои в ритмиката. И двата вида дейност се подчиняват на съответен ритъм на изпълнение. Ако познаваш танцувалната ритмика можеш да намериш неин еквивалент в плуването и да го използваш при обучението и изработването на различни тренировъчни ритми. Един най-елементарен пример: движението на ръцете при бруста е в темпо ¾ и отговаря на Английски валс, при което пренасянето напред съвпада с първия ритъм при броене. Такива примери могат да се намерят за всеки стил. Съвременните възможности позволяват използването на миниатюрни предаватели и директно ръководене на тренировката.
– Когато се дипломирате във ВИФ през 1965 г. успехът ви е най-високият във випуска – отличен 5.84. Какви спомени пазите от безгрижните студентски години? За кои преподаватели имате незабравими спомени? Как минаваха тогава студентските години?
– Вярно е, че студентските години са най-безгрижното време още повече, че те за мен дойдоха след 2 години и 5 месеца военна служба, която искрено ненавиждах. Следването ми се струваше нещо много приятно, дори забавно. Непрекъснатото митарстване по зали, стадиони, басейни понякога беше уморително, но в края на краищата това беше част от ежедневието ни. Условията за следване в Спортната академия далеч не бяха такива каквито са сега, но имах преподаватели, които оставиха у мен много трайни спомени. По специалността ми „Плувни и водни спортове” това беше цялата катедра и по-специално Миролюб Кутинчев, Тодор Рачев, Димитър Живков, Иван Гамански, Светла Славчева… От зав.-катедрата Кутинчев се научих на ред и дисциплина, от Рачев са ми основните познания по теория и методика на спортната тренировка, от Живков са ми първите знания по теория и методика на плувната техника, а от Гамански ми останаха знанията за водната топка. Между другото много малко хора у нас, дори и специалисти знаят, че дипломната ми защита беше върху тема от водната топка и научен ръководител ми беше Иван Гамански.
Панчо Гюрков с Таня Богомилова и Антоанета Френкева, след олимпийския триумф в Сеул 1988
Запазил съм незабравими спомени от летните студентски лагери в Равда, от зимните практики в Рила и Пирин. Помня прекрасно и лекциите по анатомия при проф. Моров, по физиология на проф. Рачев, по биохимия на доц. Грънчаров. Беше ми и странно и забавно да имам за преподавател собствения си брат – проф. Димитър Гюрков. За другите не знам, но аз обичах ВИФ и с удоволствие ходех на лекции и упражнения. Доста по-късно, вече в чужбина, разбрах на какво високо ниво е било образованието, което получих.
– На 1 декември 1967 г., когато сте само 27-годишен сте назначен за старши треньор на националния отбор по плуване на Народна Република България. Как стана изобщо това? Потръгна ли ви в началото? Какви бяха първите ви впечатления?
– И досега не мога да си обясня как ме назначиха на този пост. Самият аз никога не съм кандидатствал, но мисля, че голяма роля е изиграл Миролюб Кутинчев, който по това време беше зам.-председател на Бюрото на федерацията. По това време аз бях щастлив главен методист в „най-веселия” български клуб „Академик”. Отговарях за няколко спорта, между които и плуването. Нямах никаква връзка с БФПС освен това, че ходех отвреме-навреме на състезания и гледах тренировките на покойния Богдан Балинов. Трябва да е било към 15 ноември 1967 г., когато председателят на „Академик” ме извика в кабинета си и буквално ми каза: „Прибирай си папките и се приготвяй. От 1 декември си назначен за старши треньор на националните отбори по плуване!” Гледа ме и се подсмихва, очаква някаква реакция от мен, а аз – нищо. Само където си помислих, че може би ще ми се вдигне заплатата. О, каква свещена простота и невежество! На тези години, с това самочувствие което имах, да ми бяха предложили да стана министър-председател – щях да приема. Защо, не! Така на 1 декември се озовах в БФПС, а на 2 декември – водач на група от 45 човека.
Това беше целият национален отбор и всички лични треньори, барабар с Научно-приложната лаборатория и вече бившия старши треньор. Пътувахме за Москва, а от там за Цахкадзор (Армения) за съвместен лагер с националния отбор на СССР. Можете да си представите – отзовах се пред почти „цялото кралско войнство” на българското плуване тогава: Ламбо Чакъров, Алекси Алексиев, Огнян Бараков, Кирил Изов, Радмила Ататанасова. Да не говорим за останалите: Климент Бойчев, проф. Добрев, проф. Стефанова и Васил Златарев. Познавах съвсем бегло голяма част от състезателите, а някои от тях виждах за първи път!
Трябваше да бъда представен на всички на място и да прекарам 28 дни в съвместен лагер с още около 50 души. През цялото време се питах: Какво правиш тука бе, човек? Изпитвах неподправен ужас от цялата бъркотия около мен. Треньорите почти не си говореха, състезателите – също, като и едните и другите ме гледаха с подозрение. Криво-ляво изготвих програма за тренировки, но всичко беше много насила и с големи разправии. Слава Богу, всичко свърши и се прибрахме в България. Бях твърдо решил, че тази работа не е за мен и веднага трябва да напусна…
– Човек не може да върне миналото, нито младостта. Така е устроен живота. И все пак бихте ли направили нещата по друг начин тогава в първите години, като изхождате от сегашния си огромен опит?
– Когато се връщам назад в годините, колкото и парадоксално да изглежда това, мисля че този етап от историята на нашето плуване трябваше да се измине! Аз заварих едно много скромно начало на организация на националния отбор. Нямаше въобще обща идея, концепция както беше модерно да се казва за мястото и ролята на БФПС. Федерацията „следваше” клубовете и това не беше ненормално – нямаше назначен човек, който пряко да работи и отговаря за дейността на националния отбор. Разбира се, ако тогава имах опита и знанията, които имам сега щях да започна работата си по друг начин. По това време нито имах опит, нито имах знания, но след като се съвзех от „първия шок” у мене заработи македонския инат. Реших, че щом нямам опит и знания трябва да компенсирам с бачкане и учене. Така паралелно с всекидневните грижи, успях за една година да прочета около 2000 страници специална и специализирана литература – като се почне от Каунсилмън и Матвеев и се свърши с Булгакова и Цемлер. Много ми помогнаха и съвместните лагери с руснаците и германците (ГДР), защото от 1968 г. вече базата на Белмекен беше построена. Сега си мисля, че със сигурност щях да загубя по-малко време за създаване на личен авторитет, за изработване и прокарване на моите идеи за организацията и практиката на националния отбор. Също така щяха да се облегна много повече на знанията и опита на по-рутинираните треньори и преподаватели от Института. Въобще за онова време важи известната българска поговорка, ама на обратно: „Пари не ми давай, дай ми акъл!”
– Начело сте на българското плуване в разгара и кулминацията на междублоковото противопоставяне и студената война. Това как се отразяваше на родното плуване? Помагаше, или вредеше?
– Еднозначен отговор на вашия въпрос не мога да дам. Мисля, че всичко е въпрос на гледна точка. Ако погледнем от чисто спортна гледна точка, идейната платформа и позицията на България по това време, благоприятстваше за развитието на спорта. Ние бяхме част от пропагандната машина на социалистическата система и за нас се изливаха големи пари. Спортистите бяха галените чеда на нацията и успехите им бяха широко пропагандирани и богато възнаграждавани. От нас се искаха резултати, а основният лозунг бе „Целта оправдава средствата”, и то независимо какви бяха тези средства. Когато си начело на един от основните спортове и то в условията на диктатура, ти нямаш право на избор. Аз разсъждавах през призмата на професионализма и може би само това ме спасяваше от моралните угризения. Трудно ми беше да се съглася с постулатите на спорта по „социалистически” – обезличаване на личността в името на общото благо, безкрайни, почти целогодишни лагери, свръхнатоварвания, допингиране, – но това е друга тема. От друга страна, заедно с успехите дойде и промяната в общественото мнение, подобри се чувствително материалната база, израстна ново поколение от треньори и състезатели, готови да приемат предизвикателствата на времето.
– Сигурно можете да ни разкажете много весели неща от онова време в тази връзка. Ние възприемаме миналото някак си прекалено тържествено, а самите ние се вземаме прекалено насериозно.
– Мога да ви разкажа много весели неща от онова време, именно защото ние не се взимахме насериозно и това ни помагаше по-лесно понякога да възприемаме пренебрежителното отношение на партийни и държавни ръководители. Съдете сами. По традиция преди важни спортни прояви често се правеха срещи с „големи хора”. Така стана и преди олимпийските игри в Москва през 1980 г. Бяхме на лагер на Белмекен и ни съобщиха, че ще имаме среща с първия секретар на комсомола Енчо Москов. По обед пристигна една кохорта от черни „Волги” и от тях се изсипаха секретари, секретарки, телохранители и т.н. – общо около 30 човека. След обяд се състоя и срещата с националните отбори. В баскетболната зала се събрахме заедно с академичното гребане, кану-каяка, леката атлетика, баскетбола-жени. Не си спомням точно какъв беше точно реда, но в общи линии първият секретар ни „дръпна” една реч за това колко сме ние непобедими, без да забрави да ни напомни, колко сме задължени на социалистическата ни родина, в името на която трябва да „изпотрепаме всичко живо” и да вземем много медали и точки. Ние, от своя страна, трябваше да докладваме кой какво е планирал – медали, точки и т.н. Изредиха се всички спортове и много притеснено докладваха кой какво е планирал – повечето отбори имаха сериозни и трудни за реализиране програми.
По това време въпреки сериозният напредък, постиженията и голямата група състезатели с които отивахме да участваме на олимпиадата, беше ни поставена скромна задача – да спечелим 1 точка, т.е. да класираме поне един състезател на шесто място. В сравнение с това, което се искаше от другите, нашето изглеждаше направо смешно. Когато дойде моя ред станах и разказах как върви подготовката, кои се подготвят и т.н. За нашите планове заявих дословно: „Нашата планова задача е да спечелим първата олимпийска точка за българското плуване! Може да ви се вижда малка задачата, но ние толкова се борим за да я спечелим, че в нашите очи тази малка точка изглежда голяма като… тиква!?” В първия момент пълно мълчание, но след секунди след като разбраха какво съм казал залата избухна в аплодисменти, а тези от трибуната отначало се засмяха „кисело”, а после и те се включиха в ръкоплясканията. Отдъхнах си. Размина ми се!
През 1974 г. участвахме на Второто световно първенство по плувни спортове, което се проведе в Кали – Колумбия. Имах много силна група кроулисти – Стефан Георгиев, Людмил Стоев, Тони Стателов, Димитър Коларов. По тази причина решихме да участваме в щафетата 4х100 м св. стил. След дълго пътуване и прехвърляне от самолет на самолет пристигнахме в Кали. След обяд реших да заведа отбора на басейна, за да се запознаем с обстановката. Пристигаме на плувния стадион, едно много внушително съоръжение. Докато се мотаем по коридорите и търсим входа за самия басейн, състезателите са по-напред, аз се движа трийсетина метра след тях. Влизам в басейна и заварвам обичайната картина – много народ във водата и около басейна и много голяма група журналисти и фоторепортери.
Гюрков е Боксьора в сътворения през 50-те години на миналия век ансанбъл от осем бронзови фигури пред Националния стадион „Васил Левски“
Тъкмо да кажа на момчетата да започнат да загряват на сухо изведнъж около мен защракаха фотоапарати и журналистите се юрнаха към българите. Викам си, че моите пак са направили някоя щуротия, но в същото време виждам, че от басейна излизат цяла група момичета и се хвърлят на вратовете на нашите плувци. Веднага ги познах, пък кой ли не ги познаваше – това бяха момичетата от отбора на ГДР, начело с най-силната плувкиня в света – Корнелия Ендер. Стана истински панаир! Фотографите снимат, журналистите се опитват да правят интервюта, немските треньори викат от борда на басейна, а аз и доктора на отбора се правим, че не ги познаваме. Нейсе всичко свърши, но журналистите продължиха да ни преследват. Накрая успях да ги отпратя, но на другия ден вестниците да бъдат пълни със снимки и коментари. Когато след няколко дни нашите плувци реализираха първия си колективен успех – финал и осмо място в щафетата 4х100 м св. стил – най-големите им „фенки” пак бяха същите плувкини от ГДР. Парадоксът беше, че за да се класират, нашите елиминираха отбора на… ГДР. Такива ми ти работи.
– Да ви кажа честно съм силно респектиран от вашата треньорска кариера – истинска одисея. Направо да го кажа – вие сте легенда. Участвате в планирането, организирането и ръководенето на българските национални отбори по плуване на олимпиадите от 1968 г. до 1988 г. вкл. Можете ли да дадете обща оценка, от ваша гледна точка, за този 20-годишен период?
– Много ми е трудно да направя обективна оценка на собствената си работа. Този период е твърде дълъг и отговорът ми не може да бъде еднозначен! За това ще се опра преди всичко на фактите. Моят трудов път е белязан от много първи факти и събития: първите златни медали от Балканските игри – 1969 г.; първият европейски финал при жените – 1970 г.; първата ни комплексна отборна титла на Балканиада – 1971 г.; първият ни европейски финал при мъжете – 1973 г.; първият ни отборен финал при мъжете от световното първенство – 1974 г.; първата олимпийска точка – 1980 г.; първата ни отборна титла от Купата на Европа, придружена от уникалното постижение – 15 дисциплини – 15 рекорда – 1978 г.; първите златни медали от европейската купа и европейското първенство – 1983 г. и 1985 г.; шест медала от всички цветове и трето място отборно класиране при жените на европейско първенство – 1985 г.; първите златен и бронзов медал от световно първенство – 1986 г.; и апотеоза на олимпиадата през 1988 г. – три медала (златен, сребърен, бронзов), шесто място на щафетата 4х100 м смесена щафета, осмо място на 800 м св. стил жени, два „В” финала на 50 м св. стил и 200 м гръб при мъжете. Това е една непълна картина, но това което се е случило през тези 21 години в българското плуване. Зад тези резултати стоят имената на четири поколения състезатели и треньори, които оставиха трайна следа в нашата плувна история. Моята работа в този период беше да направя организация, да прогнозирам, планирам и проведа подготовката на националния отбор, да обединя усилията на всички, по един или друг начин за развитието на нашия спорт и плувните резултати. Това беше огромно предизвикателство и не трябва да се забравя, че в тази „битка” заедно с мен, в една или друга степен, участваха служителите и ръководителите на цялата федерация.
Когато се опитам да се върна назад и мислено да премина през тези 21 години, мисля че това бяха години на почти непрекъснат напредък, кога по-навременно, кога по-скокообразно, но напредък! От четвърта сила на Балканите, малко по-малко започнахме да се „мерим” на европейско и световно ниво! Само като си помисля, че българските плувци първи в света „пробиха” абсолютната хегемония на плувкините на ГДР през 80-те години на миналия век. Направихме го насред София, пред очите на целия български народ. На това европейско първенство през 1985 г. станахме трети в отборното класиране по медали при жените след ГДР и Холандия и пред Унгария, СССР и Франция. Ами двата български флага, двете български момичета, златния и сребърния медал и „Мила Родино” на олимпийските игри през 1988 г. в Сеул? Само това да бяхме постигнали за целият 21-годишен период ще е достатъчно! Но не беше само това. В този период се изгради стройна система на спортен календар и състезания, въведе се трициклово планиране на подготовката и ново възрастово деление, отговарящо на международния спортен календар. България вземаше участие във всички международни прояви и на всички нива. Изградих и утвърдих цялостна система за подготовка на националния отбор, която по мое виждане, отговаряше най-много на нашите възможности и ресурси, както и на амбициите на БФПС и държавата. Разбира се не всичко вървеше по „мед и масло”. За въвеждането на почти всички новости се водеха „люти битки”, но такъв е животът. В общи линии, по мое скромно мнение, този 21-годишен период може да се счита за успешен защото остави трайна следа в развитието и утвърждаването на нашия спорт.
– Не мога да не ви попитам за звездния час на българското плуване – трите медала от олимпиадата в Сеул – златото на Таня Богомилова на 100 м бруст и среброто и бронза на Тони Френкева на 100 м и 200 м бруст. Това днес звучи като научна фантастика. Ако обаче се върнем назад – кое доведе до нашите успехи: парите на държавата, системата която всячески толерираше елитния спорт, талантът на момичетата, ръководството на спорта, усилията на федерацията, вашите умения? Или нещо друго?
– Преди да ви отговоря искам да добавя към тези „звездни мигове” и шестото място на щафетата 4х100 м смесена (Бистра Господинова, Таня Богомилова, Невяна Митева, Наташа Христова), осмото място на Антоанета Струменлиева на 800 м св. стил, четвъртото място във финал „В” на Георги Михалев на 200 м гръб, влизането във финал „В” на Цветан Голомеев (не го плува поради заболяване). Мисля, че отговорът на вашите въпроси се съдържа в самите въпроси. Мисля, че основна роля изиграха таланта на състезателите и условията, които създадохме за реализирането на този талант. Когато през есента на 1983 г. започнах втория си мандат като старши треньор направих цялостна реорганизация на националния отбор.
Привлякох нови треньори, заедно извършихме нов подбор на състезателите от всички дружества в страната и на тази база предложих нова стратегия насочена към три основни етапи: европейско първенство през 1985 г. в София, световното първенство през 1986 г. в Мадрид и олимпиадата през 1988 г. в Сеул. За олимпийските игри през 1984 г. вече имаше създадена група около руския треньор Иван Сивак. След като бойкотирахме тази олимпиада въпросната група естествено се включи в създадената вече организация на националния отбор. Така от началото на тренировъчен сезон 1984/85 г. вече бях събрал в централизираната подготовка всички най-талантливи български плувци. Винаги съм твърдя, и не бях само аз, че шампиони се създават в шампионска обстановка, когато са събрани всички компоненти за „големи резултати” – мотивация, средства (човешки, финансови и материални), талантливи състезатели. Тази философия за мен беше и си остана и досега алфата и омегата на успеха във всяка творческа дейност.
В конкретния случай съдете сами: мотивацията на всички свързани непосредствено с подготовката на националния отбор – БФПС, състезатели, треньори, републикански център по спортна медицина, лаборатория – бяха на нивото на търсените резултати. За постигането им бяха осигурени всички необходими условия – финансови средства за осъществяване на централизираната подготовка: лагери, състезания, награди, финансово подпомагане, помощ в учебния процес (на ученици и студенти), целогодишно ангажирани треньори, лекар, масажист и лаборатория към националния отбор, качествена и съобразена с всичко необходимо материална база – басейни и зали – у нас и в чужбина. Всичко това в услуга на талантливи състезатели и амбициозни треньори, при ясни и конкретни годишни и многогодишни цели. Резултатите от такава концентрация на мотивация, условия за подготовка и таланти не закъсняха – още през 1984 г. си възвърнахме лидерските позиции на Балканите, които бяхме загубили предишната година. Резултатите на паралелните олимпийски игри през 1984 г. в Москва показаха безспорният напредък и големият потенциал на нашите плувци. Това се потвърди с пълна сила през 1985 г. на европейското първенство в София (първият планиран етап) и на световното в Мадрид през 1986 г. (вторият планиран етап). Така се стигна и до звездният миг на българското плуване – олимпийските игри през 1988 г. в Сеул. Няма нищо случайно – плановата задача на федерацията беше 1-2 медала. Постигнатото от нашите плувци надмина и най-смелите прогнози! В едно интервю с покойния Никола Ексеров преди игрите той ме запита какво очаквам от нашите плувци на олимпиадата. Отвърнах му, че ще вземем поне един медал и му цитирах откъс от цикъла „Диви разкази” на писателя Николай Хайтов: „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш.” Ние искахме, можехме и го… направихме!
– За кои други български плувци бихте споменали изрично. Те са толкова много, че не се наемам да ги изброявам. Но все пак…
– За тези близо 21 години, през различните форми на организация на националните отбори, минаха близо 5 поколения български плувци. Страхувам се, че мога да изпусна някой, нека да ми простят, но ще се опитам. По години и олимпийски цикли трайни спомени са ми оставили при жените: Мария Николова, Анка Николова, Жанет Славчева, Светлозара Игнатова, Хриска Пейчева, Румяна Николова, Амели Динева, Тотка Николова, Силвия Парушева, Савина Ганева, Ани Костова, Добринка Минчева, Радосвета Чинкова-Пиронкова, Ани Монева, Ваня Аргирова, Антоанета Струменлиева, Наташа Христова, Румяна Каварджикова, Невяна Митева, Бистра Господинова и, разбира се, Соня Дангалакова, Антоанета Френкева и Таня Богомилова-Дангалакова; при мъжете: Юлиян Русев, Ангел Чакъров, Борислав Георгиев, Людмил Стоев, Васил Добрев, Димитър Коларов, Стефан Георгиев, Тони Стателов, Красимир Петков, Красимир Енчев, Николай Ганев, Георги Дангалаков, Петър Георгиев, Пламен Дончев, Красимир Туманов, Юлиян Василев, Цветан Голомеев, Петър Кочанов, Валентин Кочанов, Камен Атов, Георги Михалев. Със сигурност съм забравил някого, но това са състезателките и състезателите, които са ми оставили най-трайна следа в съзнанието.
– Днес в плуването няма друг начин да успееш освен да работиш в екип. И по нова време ли беше така? Или успяваха вълците-единаци?
– Разбира се, че когато постигнахме най-големите си резултати това беше въпрос на екипна работа, но за да се стигне до това трябваше да изминем доста дълъг път. Когато поех националния отбор националното плуване се правеше главно в два града – София и Варна. Варненските треньори – Ламбо Чакъров, Любомир Лазаров и Алекси Алексиев бяха типични представители на голяма част от водещите треньори по онова време. Те бяха хора без специално спортно образование, но превърнали плувния спорт в религия и смисъл. Всичко това им помагаше, а имаха и огромен практически опит – те произвеждаха близо 80% от националните състезатели. От София треньорите, които по това време правеха национални състезатели бяха – Огнян Бараков, Радмила Атанасова, Кирил Изов, Светослав Дочев и Христо Червенков. По-късно към тях се включиха Стефан Попов (Замората) и Лили Кръстева. Друг треньор, който тогава, но и по-късно правеше национални състезатели беше Антон Митров от Велинград.
Тези хора си бяха вълци-единаци в общоприетия смисъл на думата, но не бива да се забравя, че никой не им беше предложил нещо друго! Твърдя, че успях да си сътруднича с по-голямата част от тях и те активно се включваха в по-голямата част от програмата на националния отбор. Трудностите в нашите отношения започнаха след въвеждането на централизираната подготовка през 1972 г. След създаването на спортните училища през 1969/70 г. постепенно започна да се променя не само физиономията на националния отбор, но и треньорския контингент, който се занимаваше с плувците. В голямата си част това бяха млади хора, с малко опит, но много ентусиазирани. Те бяха поставени при други условия на подготовка и при нови изисквания. Централизираната подготовка изискваше по-голямо присъствие и ангажираност към националния отбор, а оттам и съответната реорганизация в плувните центрове.
Някои от тях – ЦСКА, Левски-Спартак, Академик, Славия от София, Пазарджик, Пловдив, Велинград се ориентираха по-бързо и си направиха сметката. Без да бъдат абсолютни привърженици на централизираната подготовка те разбраха, че само могат да спечелят от нея – най-добрите им състезатели се готвеха при най-добрите условия, а резултатите и успехите се отчитаха на съответния център. Това беше справедливо, а и мен ме устройваше напълно. По този начин можах да прокарам своите идеи и разбирания за организация и протичане на подготовката, за обема и съдържанието на плувната работа, за насоките на годишното и многогодишното планиране. Това беше и начина да започна едно по-трайно сътрудничество с някои треньори – Лили Кръстева, Григор Лазов, Йордан Пендев, Тони Митров, Кирил Изов, Данко Добрев, Николай Иванчев, Георги Енчев. Когато през 1983 г. наново поех националния отбор след три годишно прекъсване бях твърдо решил, че трябва да направя цялостна промяна в треньорския състав на националния отбор. През тези три години имах достатъчно време да анализирам за себе си всичко направено и постигнато до 1980 г. и да отсея житото от плявата. Давах си сметка, че за да направя това, което съм решил трябва да се опра на по-широк кръг от треньори, които мислеха като мен и виждаха начин и перспектива за собствената си работа. Цяла революция беше да „прекарам” през Бюрото на федерацията групата треньори, с които бях решил да работя.
Разбирах опасенията им – предложените нямаха необходимия опит и стаж като треньори на елитни състезатели. Съвсем вярно – Евгени Доброславски, Димитър Бобев, Красимир Петков, Петър Георгиев бяха съвсем млади треньори, в голямата си част занимаващи се с детски групи. Георги Дангалаков не беше завършил дори висшето си образование. Единственият треньор с опит беше Ненко Джински. В моите очи обаче те имаха други качества. Всички те бяха минали през националния отбор и имаха статута на елитни плувци, по едно или друго време бяха „мои” състезатели, познавах много добре качествата и недостатъците им, техните амбиции и отношението им към спорта. Това беше голямо предимство защото, поне на първо време ми спестяваше сила и енергия да ги убеждавам в целесъобразността на моите предложения и решения. С тези треньори започнах да осъществявам новата програма. С времето някои не издържаха и се отказаха, заместиха ги нови треньори – Ботко Трендафилов и Паун Лазаров. Едно беше ясно – новата организация се оказа много ефективна. Безспорно се потвърди факта, че нито един от поставените по това време български рекорди не беше реализиран извън системата на централизираната подготовка! Имаше и вълци-единаци, но те бяха вътре в системата.
– Имам непосредствени впечатления и лични спомени от методите ви на работа. Бяхте много строг, почти не правехте компромиси. Това черта на характера ли ви е, или по онова време не можеше да се работи по друг начин.
– Може и да е черта на характера ми, но със сигурност е фамилна черта. Аз съм българин от Македония. В моето семейство думата „компромис” е непозната! Нито в прекия, нито в преносния смисъл на думата. Девизът на семейството ми беше „Прави комбинации, но не влизай в комбини”. Това до голяма степен може да обясни и държанието и поведението ми в басейна и извън него. Когато си на кормилото на националния отбор не може и не бива да показваш, че се колебаеш или че имаш съмнения в правилността на своите решения. От друга страна, в отношенията „треньор-състезател” е много важно треньорът да е водещата фигура. Всяка тренировка е един вид предложение (опит за решение) на задачата, която ти поставя тренировъчния процес. В повечето случаи, това което предлагаш, е повече или по-малко трудно за изпълнение, в много случаи – болезнено.
За да се реализира няма място за компромиси от твоя страна. В моя случай безкомпромисността беше абсолютно необходима. Това налагаше сериозно обмисляне на всичко, което планирах и предлагах на състезателите. Още от самото начало знаех, че всичко, което правя ще бъде наблюдавано под лупа и коментирано от хора, които в голямата си част си имат едно на ум. Българското плуване търсеше своя път и всичко ново, което се предлагаше беше посрещано с недоверие, понякога и с насмешка. Положението ми беше такова, че всички очакваха резултати „незабавно”, но ние нямахме нито опита, нито знанията за такава бърза промяна. Няма да забравя шамара, който получи самочувствието ми при един от първите контакти, които имах с отбора на ГДР на високопланинската база „Белмекен” през 1978 г.
Това беше първият ни лагер на „Белмекен” с целия национален отбор. Базата разполагаше и с преводач от и на немски. Главен треньор по това време на немския отбор бе д-р Щраме. Аз много настоявах да разговарям с него и в крайна сметка срещата се състоя. Интересуваше ме всичко – как е организирано немското плуване, как е организирана работата на националния отбор, лагерите – колко често се правят, колко се плува – на ден, на седмица, на месец и т.н. За мое учудване на всички въпроси получих подробни отговори, но чак по-късно разбрах защо е така. Единственото нещо, което д-р Щраме ме попита бе: „Вашият отбор сега е на почивен (преходен) лагер, нали?” Аз побързах да потвърдя, но истината беше съвсем друга – нашата програма включваше два дни по две тренировки, един ден тренировка и един ден почивка и т.н. За нас по онова време това беше страхотно натоварен програма. Плувахме по 4 км на тренировка. Немските треньори ни бяха наблюдавали и бързо са разбрали, че няма никакъв смисъл да крият нещо от нас защото сме твърде далеч от истината.
По същото време германците правеха между 16-18 тренировки на седмица и между 70 и 100 км на седмица – това за нас бе научна фантастика. Тогава разбрах, че имаме много още да учим, че трябва да ревизирам всичките си понятия за тренировка и от този момент насетне всичко в мен се промени – станах много по-взискателен към себе си и другите, а оттам и впечатлението, което оставих у хората които ме наблюдаваха. Този ми начин, да общувам със състезатели и треньори ми остана за цял живот.
Визитка
Панчо Гюрков е роден на 31.08.1940 г. в Пиринска Македония – гр. Петрич, но от 1941 г. живее в столицата на България. Завършва държавно хореографско училище, а през 1965 г. и ВИФ. Първенец е на випуска си по успех – среден успех от следването – мн. добър 5.84. Като спортист е бил държавен шампион по плуване, водна топка и лека атлетика. След дипломирането си две години работи като методист, а впоследствие и като главен методист във СФД „Академик” (София). На 1 декември 1967 г. е назначен на поста старши треньор на националния отбор по плуване на НРБ. Всъщност той е първият щатен старши треньор на БФПС като преди него треньорите са били само хонорувани.
На 27 години Гюрков е и най-младият старши треньор в дотогавашната история на БСФС. Панчо Гюрков участва в планирането, организирането и подготовката на българските отбори по плуване за Олимпийските игри през 1968 г., 1972 г., 1976 г., 1980 г. и 1988 г., както и при паралелните игри през 1984 г. Три години (1980-1983) завежда Научно-приложната лаборатория по плуване. Напуска системата на БФПС през 1989 г. От септември същата година и до днес живее и работи във Франция. Спортен директор на MANUC (Montpellie Aglomeration Natation Universite Club).
Той е ракета-носител на много наши плувци и треньори. Успехите, точките и медалите, които са спечелени с негова помощ са толкова многобройни, че не се наемаме да ги изброявам, защото неминуемо ще сбъркаме. Истинска легенда, треньор от първа величина.