По повод кончината на първия ни олимпийски медалист – Борис Георгиев-Моката, BGswim.com почита майстора на ръкавиците с портрета, направен му от Асен Минчев за в. „Дума“ и впоследствие намерил място в трилогията на един от авторитетните спортни журналисти – „Легенди на българския спорт“.
Били сме три пъти сред първите десет страни на света по медали в неофициалното класиране по нации на олимпийски игри! Били сме и на почетното трето място дори! Макар и на бойкотирани игри като московските. И в националната съкровищница на спорта олимпийските ни отличия продължават да се множат. Вече започна да се трупа третата стотица общо – от летни и зимни олимпиади. Станаха 212: 51 златни, 84 сребърни и 77 бронзови. А точно от тези, най-скромните, бронзовите медали, е бил първият, с който е започнала да се пълни тази безценна колекция.
За първата си поява на олимпийския ринг Борис Георгиев е трябвало да се качи в по-горната категория.
Измина повече от половин век, от първото издигане на българското знаме зад почетната стълбичка на победителите в олимпийски игри. Мястото е столицата на Финландия – Хелзинки, а годината е 1952. В боксовия турнир за третото място в тогавашната полутежка категория (до 75 кг), награждават с бронзово отличие първия български спортист, заел място сред олимпийските медалисти – Борис Георгиев Моката.
За международния ринг това може и да не е епохално събитие, но за нашия бокс, а и за целия ни спорт изобщо, то се превърна в основен жалон. Събитие, което даде тласък на последвалото развитие на майсторството на българските спортисти, за да изведе страната ни до заслуженото признание на уважаван и желан партньор и участник в международния спортен живот. В това е силата, значението, блясъкът на този спортен подвиг.
Борис Георгиев със златната огърлица на МОК, връчена му лично от Хуан Антонио Самаранч.
Заради него името на Борис Георгиев винаги е естествено свързано с обаянието на неговата първопроходческа мисия. Тя получи и възможно най-високата оценка на международното олимпийско движение, в лицето на президента на МОК (сега почетен) Хуан-Антонио Самаранч. При едно от гостуванията си в София, той връчи на Моката най-престижното отличие на МОК,
Огърлицата с Олимпийския орден!
Няма лесни пътища към успеха. Не бе лесен и неговият. Първо – защото трябваше да боксира в непривична, по-горна категория. От 71, в която бе, успя да покачи теглото си само с по-малко от килограм, за да може да играе в следващата, полутежка категория, до 75 кг. Второ – за там се бе запътил и успя да „слезе“ от горната, тежка категория – до 81, не някой друг, а самият Флойд Патерсон! Тъмнокожият американец стана олимпийски шампион, а по-късно взе и световната титла за професионалисти в свръхтежка категория.
Но тогава, в Хелзинки, Моката си спомня, че го е виждал с часове да сваля цели килограми, за да се „побере“, макар и с малко, под 75… Трето – още след първия си мач, срещу Щурмер (Люксембург), макар и победител, българският боксьор слиза от ринга със силни болки в ръцете. Оказва се, че и двете му китки са сериозно контузени и преди всеки мач, до края на турнира, му ги замразяват с хлоретил.
Въпреки това – победа и във втората среща, този път с Гуднирк (Великобритания). Така идват четвъртфиналите, които са решителни за спечелването на медали. Съперникът – германецът Верхьонер, се оказва труден за преодоляване, защото дългите ръце му гарантират защитна дистанция и е с глава и половина по-висок от българина. Изходът в тази важна среща Моката намира с помощта на треньора Аспарух Ангелов – Парето. Решението им е
да се търси близкият бой,
който Борис Георгиев успя да наложи и това му донесе нова победа, а с нея и сигурен олимпийски медал!
Интересно е да се припомни и развоят на полуфинала с боксьора от Румъния – Тица. Равностойните съперници изнасят двубой, преминал на изключително високо спортно-техническо равнище. Съдиите са крайно затруднени и стигат до решението си да обявят за победител румънеца, с 3:2 гласа… При това единият от съдиите заявява пред журналисти (и думите му са публикувани) че е сбъркал, като е дал гласа си за Тица, с което неволно е ощетил Борис Георгиев. Но и с този загубен олимпийски полуфинал, голямото спортно дело за България, сътворено от Моката в Хелзинки, остава непомрачено.
А за там
той тръгна от родния Добрич,
където за първи път сложи боксови ръкавици, когато бе на 16 години. Не се раздели с бокса и в казармата, където попадна на известния треньор на ЦСКА Константин Николов – Замората. Остана в армията и стигна до чин подполковник от ВВС. Дълго време отговаряше за физическата подготовка и спорта в поделението на ВВС в Доброславци, където го завари пенсионирането му.
Последвалите години не бяха от най-добрите, които бе преживял. Въпреки че продължаваха да го тачат и канят на многобройни спортни тържества и юбилеи. Но честитките и букетите цветя не помагат за насъщния на четиричленното му семейство. Това бе причината, първият българин донесъл олимпийска слава на родината си, допреди половин година, да бъде на тежка физическа работа (а, защо да спестявам истинската дума – хамалин) в близкото до София Чепинци. И да става в 4.15 ч., за да има време и за един крос, та в 7.30 да си е на работното място.
На такъв респект към задълженията си е навикнал още от първите стъпки в бокса. Трябва да се прибавят и чисто човешките му качества на характера: честност, всеотдайност, скромност, граничеща с притеснителност. С тях става ясно, защо Борис Георгиев се радва на всеобщо уважение и признателност.
Има и едно друго качество, което не съм пропуснал, а смятам, че заслужава специално място. Става дума за изключително силно развитото му
чувство за патриотизъм,
изковано и от дългите години едновременно в спорта и в армията. Това най-ярко личи, когато му предложат да поздрави участниците в на някое тържество, на което е поканен, дори и сега – вече на 77 години.
Обикновено, започва тихо и дори малко неуверено. Постепенно повишава тона, започват, отначало леко, да проблясват родолюбиви думи и изрази, все повече се разпалва на патриотични теми, за да призове накрая присъстващите спортисти на всеотдаен труд за постигане на високи резултати, в прослава на Майка България! (последните думи цитирам дословно – б.а.). Подобно на командир към бойците си пред решителна атака! Преди него така правеше и големият спортист и голям войник, генерал-полковник Владимир Стойчев!
Вече на Моката няма да му се налага да хамалува в Чепинци най-малко по две причини. Първата е, че годините му станаха твърде множко. Втората е важна колкото първата, тъй като просто няма да има нужда да си добавя нещо отгоре върху пенсията. Защото вече си има и втора пенсия – заедно с всички останали олимпийски медалисти на България. Различни, разбира се, според благородния метал, от който са отличията им.
Когато пак разговаряхме преди няколко дни, Моката ми предложи да включа в тези посветени на него редове нещо, което е написал специално за младите ни спортисти. Казах му да разчита, че най-малкото ще преразкажа накратко неговия текст, защото е затрогващо сърдечен и мил. След като изказва благодарност за вниманието и грижата към олимпийските ни медалисти, Борис Георгиев се обръща към сегашните елитни спортисти на страната и техните наследници. Той ги приканва
да не жалят сили и упоритост
в стремежа си към спортните върхове, защото те могат да бъдат покорени само от готовите за саможертви. И винаги силно да обичат Родината си!
Толкова силно – ще добавя аз, както я обича Моката. Защото само с такава любов в сърцето, нищо не може да спре мъжките сълзи и те издайнически напират в очите. Както му се случи на него преди повече от половин век в Хелзинки, за което си спомни в последния ни разговор.
„Изпитвах голяма гордост, че видях нашия трибагреник за първи път да се издига на Олимпийски игри в чест на български победи – спомня си Борис Георгиев. – Имах сълзи на очите си, но бях щастлив с тях, защото донесох радост на нашия народ с този първи медал. И след като слязох окончателно от ринга, пак имах щастието да се просълзя от радост. Това стана 20 години след моя първи олимпийски медал, вече за първия ни олимпийски шампион по бокс – Георги Костадинов!“
Източник: Асен Минчев, трилогията „Легенди на българския спорт“
–––-
BGswim.com се появи в Интернет на 8 юни 2002 г. Бяхме първата и най-популярната плувна медия в България. Продължаваме да сме. Присъедини се към Фейсбук групата на BGswim.com, за да научаваш новините около „сините“ и водните спортове.