Предлагаме на нашите читатели изключителната история на Любен Любенов за Пешо Пандира. Тя се препечатва с любезното разрешение на автора и благословията на д-р Атанас Панайотов – главен редактор на печатното издание „Морски вестник”.
Най-често ходехме в „Интера”. Иначе – ресторант „Интернационал”, срещу пристанището в Бургас. Не зная сега има ли го, но на времето беше известно заведение. Не чак изискано, но сравнително подредено, с любезен и, най-важното – услужлив, персонал. Ще поясня. Като се връщаме от рейс, да речем, от Северна Африка, донасяме няколко комбинезона. Тогава комбинезонът беше важна и трудно намирана по магазините част от женския тоалет. Не че ги нямаше комбинезоните, не че не можеше да си купиш, но българските не бяха харесвани – памучни, еднообразни, направо тъпи. Като делниците на хората от градовете и селата. А тези, сирийските, о, те бяха нещо по-друго – с дантели, прозрачни, разноцветни, мечта за всяка уважаваща себе си дама. Та ги намотавахме ние комбинезоните около кръста, докато минем митницата, и ги носехме на познатата си келнерка в „Интера”.
Всеки си имаше различна позната. Поне така си мислехме – че всеки носи на „собствената” си келнерка. Е, носим, тя ги взема, вади едно тефтерче и си записва какво ти дължи. После си ходиш на ресторанта, ядеш, пиеш и си тръгваш. Не плащаш, не вадиш банкноти, дори не искаш сметката. Въобще – тежкарско. И много удобно. А тя си отбелязва в онова потайно тефтерче колко още ти остава от кредита. Докато ти каже – вече трябва да плащаш. Вечер след дежурство вземахме душ, пръсвахме си малко „Деним” или „Фа” за всеки случай, туряхме по-свестен кат бельо, пак за всеки случай, и поемахме към „Интера”. Не си буташ заплатата, както казваше Иван Рибата – не пиеш сълзите на децата си, а пък си на маса всяка вечер. Не заради някаква си потребност от ядене и пиене – има го и на кораба, а от нуждата да си сред хора, да се усетиш и ти човек.
Щото кой ти знае, че цял ден си се ровичкал из мазнотиите в машинното, че си мислиш за хората си вкъщи, но не можеш да си отидеш до Варна, че след някой и друг ден пак ще поемнеш накъдето кажат и пак ще започнеш да броиш дните до завръщането. Никой! Виждат един баровец, от когото се носи „Деним” или „Фа”, да опъва кротко от „Боро”-то си, оставено на масата, за да се вижда, и да надига чашката с ледена водка. Е, това разбирахме ние, щом кажехме „да се почувстваш човек”. Ако го
погледнеш изотзад – сиромашко такова, с разните комбинезони, тефтерчета и дребни сметки, но пък отпред – лъскаво и намахано. Два-три комбинезона стигаха за няколкото вечери, колкото беше обикновено престоят в Бургас. После – на път. И със завръщането – за ден-два при жената и детето и пак в „Интера”. По познатата схема.
Е, седяхме си, чакахме си водките и салатите и се оглеждах разсеяно наоколо. През две-три маси някакъв човечец, навремето навярно висок и як, а сега – сдал багажа, както се казва, с разгърдена риза и под нея моряшка фланелка, над която стърчаха белезникави косъмчета, също зяпаше из публиката. Очите му бяха сякаш избеляло сини, но гледаха зорко изпод рунтавите вежди. Лицето му издаваше не просто години, а години, прекарани под слънце, на вятър. Погледите ни се срещнаха, през онова избелялото синьо пробяга полуусмивка, аз от любезност също се усмихнах и дори кимнах. Отместих очи и го забравих. Пък и точно тогава ни донесоха водките.
Вечер като вечер. Бяхме вече на втората чаша, когато погледите ни с онзи човечец случайно пак се срещнаха. Все така седеше сам на масата, все така дремеше над спаружената си салатка и преполовената малка ракийка. И пак мярнах нещо като полуусмивка. Щях да кажа на другите на масата ни за човека, когато той стана, удари на бърз гълток останалото от ракията си и се затътри накъмто нас.
– Познаваме ли се? – ми рече.
– Не, едва ли – поклатих глава аз. Рекох си, че сигурно е от онези навлеци, които, като видят добре заредена маса, се натрисат да си изпросят едно питие. Пресмятах как да го разкарам, но се обади единият от компанията ни.
– Аз те знам, бе! Нали си Пешо Пандера? А?
– Да – кимна с остатъци от нявгашно достойнство мъжът. – Дубъл Пе. – Позасмя се, което прозвуча като хихикане. – Нали се сещаш: две Пе, Пешо Пандера.
Портрет на Пешо Пандира
Моят човек с две изречения ни изясни, че бил чувал, че Пандера е местна знаменитост, стар моряк, известен с подвизите си. Така се говорело. И понеже ни беше скучно още от самото влизане в ресторанта, след обясненията си се обърна към него:
– Я сядай, Пандер, какво ще пиеш?
Седна. Поиска си една малка ракия, без салата и, ако може, с една газирана вода. Може, как да не може! Заръчахме. Сервитьорката дори не си записа поръчката, само кимна, измърмори нещо и отлетя към мокрия бюфет.
Донесоха му ракията и водата, човекът ни каза наздраве и близна от чашката си.
– По малко пия – обясни. – Минало ми е вече времето, много години се навъртяха и си пийвам по малко, колкото да усещам вкуса й, че много я любя пущината.
Кимнахме с разбиране. На когото колкото му е сладко.
– Моряци сте, нали?
Пак кимнахме, почти синхронно. То си и личеше отвсякъде. Май че сбъркахме като го поканихме, си рекох, сега няма да можем и дума да си кажем от него.
– Личи си. Пък и се надушваме. Щото и аз бях моряк – обяви онзи, – на големите параходи, скитах по света, но до време, годините си отидоха.
Явно поканата ни е била грешка, вече бях сигурен – кой знае колко ще го търпим, като го гледам как като коте си близва от ракията. И се изтървах:
– Я ни разправи нещо от плаванията си. А?
И сега не знам защо го казах. Май онази вечер наистина ще да е била доста скучна, щом все така, изведнъж и необмислено, правехме нещата. А може би се надявах, че като ни разправи нещо, ще се въодушеви, ще удари по-бързо пиенето си и ще си ходи. Сега не знам, но го казах.
А той започна, без да чака втора покана.
Бяхме една година в Пирея. Навремето, сигур не сте били още родени тогава. Точно на Йордановден се падаше. Вечерта бях на вахта и сутринта, още щом се освободих, хукнах към града. Таман да изляза от пристанището, гледам един район – заварден. Стражари, файтони, народ. Присламчих се, поогледах се и ми стана ясно – ще хвърлят кръста, нали е Йордановден. Ама не започват. Питам един – що не го хвърлят вече, бе, а той: чакат патриарха и кралицата. Запри, Пешо, викам си, няма къде да бързаш, градът няма да ти избяга, стой тука, големци да видиш. И стоя. По едно време се задава кавалерийски отряд, отпред, след него – два файтона. В единия патриархът, в другия – гръцката кралица. Слизат. Жена, да ти кажа, отвсякъде жена беше тази кралица. Очите да ти останат в нея. Няма да я описвам, че хубава жена с думи не можеш описа. Трябва да я усетиш, че е хубава.
Та казвам – слизат те и тръгват към кея. Аз – полека-полека – се приближавам към центъра на нещата, там, където са баш големците. Точно тогава отнякъде се появяват и десетина-петнадесет младоци, голи до кръста. Сеферясвам се – тези ще скачат за кръста. Оглеждам се – всички вперили очи в кралицата, никой не обръща внимание на другите. Е, набързо се разсъбличам и аз гол до кръста и се присламчвам към момчурляците. В един момент патриархът хвърля кръста във водата. Скачаме. Абе къде ще ми се мерят онези гърчета с мен. С Пешо Пандера. Грабвам аз кръста, значи, и излизам първи. Поднасям го на кралицата. Някакъв тип – с мустачки и бомбе, сигур и той големец – ми съска, че трябвало да го дам на патриарха. Той ще ми казва на мен. Бате ви Пешо знае кое на кого трябва да се дава.
Гласът на човечеца укрепна. Протегна ръка, пое някак нежно чашката, доближи я до устните си, накваси ги – предпазливо, но с наслада, като малко коте, което си близва от изтърван на асфалта сладолед, – премрежи очи, после върна чашата на мястото, отпи и от водата и продължи.
Връчвам аз на нейно величество кръста и я гледам така, как да кажа, искри хвърчат. Взема тя кръста от ръката ми, обръща се към патриарха и нещо му казва.
Това беше. Показа бате ви Пешо Пандера кой на какво е способен. Навлякох си дрешките и дори без да чакам от попа да ми даде парата – знам, че се полагат за този, който е извадил кръста, някакви пари – започвам да се изсулвам към края на сборището. И файтоните по това време тръгват и те да си ходят. С хората в тях. Най-отпред – кралицата.
Само че не било писано това да е краят. Таман да мина през портала на пристанището, настигат ме двама – с мустачки, с бомбета. Тогава се сещам, че не са случайни, а сигур от тайните служби – все такива се навъртваха около нейно величество. Чакай, спри – казва ми единият. Не ми крещи, изрича го някак особено, с уважение сякаш. Сигур е заради това, че извадих кръста, си помислям. А той: Нейно величество нареди да ви отведем при нея. И докато го казва, до нас заковава един файтон. Бре – викам си, играта загрубява. Няма как – качвам се във файтона. За да ме откарат в двореца.
Пак онази процедура с ракиената чашка, последвана от следващата – с газираната вода. Избелелите сини очи ни огледаха един по един, в дълбочината им вече не бяха така избелели, синьото май се беше сгъстило като небето рано на пролет. Въздъхна и продължи.
Отвеждат ме, значи, гавазите в двореца. А там тя – нейно величество. Хваща ме за ръка и ме води към покоите си. Какво ще правим, ми вика, кажи ми как да прекараме нощта. А аз – притеснен и останал без дъх от случващото се – викам: Дали ще може да ни донесат малко кебапчета и студена бира… Тя ме оглежда отгоре до долу, пак ме оглежда, този път на обратно и кимва: ще може, как да не може. И така прекарахме нощта. Горещи кебапчета, студена бира. Прислугата носи по малко, но пък често – да не изстива едното и да не се стопля другото. Кебапчета, бира … и страхотен разговор за морето, за рибата, за слънцето, за вятъра … За живота. Цяла нощ за това си говорихме. Жена ви казвам, страшна жена. И хубава, и умна. Пък аз не знам кое е по-важно за една жена. Слуша ме, гледа ме, разбира ме… Има ли по-хубаво…
Май че това беше разказът му. Пролича си. Пак надигна чашката, приплакна си устата с газирана вода и замълча, отнесен в нещо свое си. Не продължи. Чудехме се да се смеем ли, да плачем ли. Значи кралицата, а? И бира и кебапчета, а? Хайде, бе! Но си замълчахме. Не се разхилихме. Колкото и да беше налудничаво разказаното, в него имаше нещо. Не можехме обаче да го усетим, но имаше. Трябваше ни още по една водка. И единият от компанията я поръча. А човечецът се размърда и този път наистина завърши:
– За живота си говорихме. Дето вече го няма…
– Е, недей така – вдигнах ръка аз. – Как така го няма … Имаш още години да живееш…
– Може и да имам години. Но те са дишане, не за живеене – въздъхна човечецът. – Друго е живеенето…
Близна още малко от ракията си, този път не приплакна с вода, навярно за да запази вкуса й в устата си, стана и се усмихна сякаш засрамено:
– Е, извинявайте. И благодаря за ракийката…
И си тръгна.
–––-
BGswim.com се появи в Интернет на 8 юни 2002 г. Бяхме първата и най-популярната плувна медия в България. Продължаваме да сме. Присъедини се към Фейсбук групата на BGswim.com, за да научаваш новините около „сините“ и водните спортове.