ТРЕНИРОВКАТА
Иван Цанов
Наближаваше четири часа след пладне и момчетата едно по едно започнаха да се появяват на басейна. Тлъстата лелка на входа се разбуди от следобедната си дрямка и се разкряка да са си били слагали джапанките. Това очевидно не се отнасяше за Зъбчето, който идваше на тренировка само с една хартиена „Арена” в джоба, ходеше бос и „заемаше” сапун от по-малките. Момчетата се събличаха и обличаха в едно метално помещение, наблъскани като сардели, в което отскоро се бяха появили хлебарки. Преди да влязат в салона за „сухата”, те изпълниха обичайния си ритуал – изпяха някаква песен а английски, която почти никой не разбираше, но при която падаше здраво викане и ръмжене. Отначало персоналът и треньорите изпадаха в ужас от крясъците на спортистите, но методистът, който четеше книжки по психология, твърдеше, че по този начин отборът се бил сплотявал, и „певците” бяха оставени на мира.
Оказа се, че ключът от салона бил завлечен от водарчето, което според чистачката пиело бира в кръчмата „Бухала”. Хвърли се чоп между най-младите, кой да отиде да го търси. След малко Коцето се върна и вратата бе отключена. Една част от момчетата изпоналягаха на пода, а други започнаха да правят гимнастически упражнения. Точно в четири и тридесет и една минута влетя треньорът, с лист хартия и химикалка между пръстите. Който отсега нататък влезеше след него, щеше да плаща глоба за закъснението си: 2 лева за пет минути, 5 лева за десет минути, 10 лева за половин час, а ако въобще не се вестнеше, трябваше да се бръкне за 20 лева. Парите се използваха за закупуване на шоколади, подсилки и мазила за състезанията. Миналата година един тип ги беше завлякъл с 300 лева, като им беше обещал, че щял да купи специални „противовдървяващи” мехлеми, а донесе три шишенца с обезболяващ спирт. Този път всички бяха налице и треньорът, обут в ластични бермуди с изрисувани по тях палмови дръвчета и надянал фланелка с някакъв надпис на немски, се усмихна доволно. Разправяше се, че надписът рекламирал някаква марка бира и когато отборът бил на един турнир в Берлин, валчест зрител от трибуните му поискал две бутилки.
Неочаквано треньорът излезе, а Люпи реши да покаже как работел прочутият часовник „Биг Бен” в Лондон. За тази цел кръглоглавият се разпореди за следното: Муци трябваше да увисне на шведската стена и, движейки наляво-надясно краката си, щеше да символизира махалото. На Коцето и Георги бе наредено да отброяват минутите, като хвърлят помежду си медицинска топка – едно хвърляне – една минута. Точно в пет часа и нито минута по-рано или по-късно Джони бе длъжен да изкукурига пет пъти. Накрая Тони, с два диска от щанга, бе инструктиран как да наподоби ударите с гонг. Имитацията обаче не се състоя, тъй като докторът отвори вратата на салона и свирна силно с два пръсти, пъхнати в устата. Това означаваше, че всички трябваше да минат през неговия кабинет за поредния шприц. С нежелание момчетата се отправиха към стаята с червения кръст на вратата, само Мъри, най-големият тарикат, отиде до тоалетната и се набоде с една карфица в дупето. Това делфинистчето правеше за алиби, ако се установи, че една ампула е останала неизползвана и тръгнат да им проверяват задниците. Убождането обаче се оказа излишно, понеже докторът снощи яко се беше почерпил и така го цепеше главата, че въобще не му беше до броене на инжекциите.
Време бе вече да влизат във водата. Някои от момчетата бяха суеверни и изпълняваха определени действия, вярвайки, че така ще им върви. Симо винаги слагаше джапанките си под формата на буквата „Т”, Иван не пропускаше първо да си хвърли очилата в басейна, а Стоян плуваше неизменно първите 25 метра в стил бруст.
Приближаваше най-важното за сезона състезание и се чувстваше всеобща нервност. Функционерът непрекъснато обикаляше напред-назад, треньорите крещяха, плувците бяха напрегнати.
Всъщност басейнът бе умален модел на обществото. Край синята вода течеше една безкрайна надпревара между добро и зло, красиво и грозно, тленно и нетленно.
Периодът изискваше да се плуват предимно спринтове. Момчетата добросъвестно и старателно спазваха графиците на сериите и се натягаха – понякога те се държаха като прекрасни професионалисти. Но като интелигентен човек, треньорът не разчиташе само на съзнателността. Освен умен, той бе и хитър, и от десетина дни бе пуснал в действие един свой трик. Уговорил се бе с няколко сексапилни момичета, негови познати, уж случайно да идват около шест часа на басейна и да сядат на пейката до осми коридор. Номерът действаше чудесно. Особено в този горещ юлски ден, след като девойките пристигнаха и изложиха умопомрачителните си тела под лъчите на слънцето, плувците му щяха да си счупят ръцете, даже вечно последният Светльо изплува няколко отсечки най-бързо.
През цялото време Африканеца упражняваше прочутата си полувълна. Това беше похват, с помощта на който гърбистчето, с цвят на маслина, почти незабелязано се дърпаше юнашки за коридора. Бе страхотен майстор, при тегленето коридорът даже и не потрепваше. Печелеше по този начин по секунда на дължина – четири дължини, четири секунди. Точно толкова му бе нужно за да замине за Италия. Е, нямаше да се мине и без няколко бутилки уиски на етикета с две разноцветни кученца, както и без бутилка коняче със силуета на онзи, дето загубил битката край Ватерло, забравени небрежно в шкафчето на времеизмервача.
По закона на Мърфи руският хронометър на човека с ластичните бермуди към края на тренировката заяде, точно когато се плуваха най-важните спринтове. Треньорът реши да определя времената на око, на за да не се издаде, след всяка отсечка разучаваше с каменно лице циферблата и изстрелваше някакво време.
Мъро тарикатът обаче усети, че има нещо нередно и реши да избъзика треньора. Той изплува 25 метра бруст макс, но в прилично темпо продължи с още 25 метра делфин. След като докосна стената тарикатът се обърна и извика към човека с хавайските палми на бермудите:
– Колко?
Треньорът се вторачи за около десет секунди в солника, като ту го приближаваше, ту го отдалечаваше от очите си:
– Двайсе и осем и шест!
– Ама тренер, аз плувах двайсе и пет метра!
Човекът с висше физкултурно образование натисна няколко пъти копчетата на некачествения уред, произведен в страната на Големия брат и проломоти:
– Тринайсет цяло и едно!
– Ама тренер, аз плувах бруст!
– Ти на идиот ли ще ме правиш? Напусни басейна! Вън!!!
Мъро, хилейки се, отиде на душовете да се кисне. След няколко минути всички го последваха. Тренировката бе завършила.
Момчетата ги очакваше живота и следващата тренировка.
Бележи от автора
Персонално получих четири писма, в които наши читатели коментират първият разказ „Двадесет градуса по Целзий” от излязлата преди 19 години малка книжка „Финалистите и финала”. Макар и непредставителна извадката на писмата показва следното – 3-ма не харесват разказа, 1 го харесва, но и четиримата искат представянето да продължи. Има и въпроси – отговарям.
– Г-н Цанов, разказите ваши спомени от времето, когато сте тренирали плуване в „Левски-Спартак ли са?
– Не, разказите са художествена измислица. Те са фикция. Имат някакви успоредици с онова време, но категорично лицата и събитията са плод на моето въображение. Разказите не трябва да се възприемат буквално, те са литература.
-Г-н Цанов, можем ли отнякъде да си купим книжката ви?
– Не е възможно.
– Г-н Цанов, чухме, че сте започнали да пишете плувен роман. Вярно ли е?
– Не, не е вярно. Никой няма да си го купи. Дори и един плувец. Българските плувци изобщо не се интересуват от плувни романи. Те дават по 300 лева за бански, но за роман от 10 лева – никога. Ценностите се сринаха. Никой не чете романи.
– На Палми Ранчев (известен български писател и треньор по бокс-б.р.) ли се правите?
– Не, на никого не се правя, аз съм себе си. Палми ми е личен приятел, но нашите стилове на писане се различават значително. Просто ги сравнете. Лично на мен най-много ми харесва неговият роман „Анонимни снайперисти”.